Ана Годбърсън
Тайни и мечти (25)

24

Дори в късния следобед Кордилия да бе решила, че широкополата черна шапка ще я направи по-незабележима, по залез вече бе наясно каква груба грешка е допуснала. Сенките на пътя се бяха издължили, виждаше източените им силуети, периферията скриваше лицето й и привличаше вниманието към останалата част от нея. В този час шапката вече не й вършеше абсолютно никаква работа. Странното беше, че кабинката на охраната беше празна, а и тя не се притесняваше, че някой може да я забележи. Всеки път, когато чуеше дори далечен шум, който можеше да е двигател на автомобил, надеждата избуяваше и всеки път, когато се окажеше, че е било напразно, усещаше още по-силно объркване и че нервите й се опъват.

Известно време си повтаряше, че Том го няма на пътя, защото урежда специалната им вечер. Все още беше облечена в същата права рокля на синьо и бяло райе, с която беше на крокет партито днес сутринта, защото не искаше някой да забележи, че е положила специални усилия за вида си. Допреди половин час дори не беше решила дали да се срещне с него, или не. Дори за миг не й хрумна варианта той да се е отказал от срещата им.

Щастливите й мисли за предстоящото му идване я крепиха известно време, но после мина черен седан и за момент й се стори, че се насочва към нея, но автомобилът зави към града. В продължение на няколко секунди бе сигурна, че е Том. Шофьорът обаче не намали, тя започна да се притеснява и я обзе мрачно чувство.

Том никога не закъсняваше; винаги той я чакаше. После се запита дали не само тя е била предупредена от семейството си да стои далече от любимия. Нямаше никаква представа що за човек е Дълут Хейл, освен че синът му не говореше много за него, а Дариъс Грей му нямаше доверие. Тревогите й смениха посоката. Ами ако беше запомнила грешно и се бяха разбрали да се срещнат на кея, ако той се беше притеснил за нея и се беше опитал да влезе в къщата? Ами ако Чарли или Дариъс го бяха спипали? Баща й беше казал, че не е агресивен, но за сметка на това беше безупречен стрелец.

След като мисълта й хрумна, не успя да я прогони. Започна да крачи напред-назад и най-сетне се озова пред главния вход. Вече нямаше смисъл да се крие, реши накрая. Нещо се беше объркало и трябваше да разбере какво. Тръгна към портата в очакване някой от невидимите пазачи да се появи и или да й се скара, или да й съобщи лошата новина. Наоколо не се мяркаше никой. Тя се обърна към боровата гора от другата страна на пътя и тихо изруга.

В този момент чу изстрелите.

Завъртя се и забеляза, че не е единствената, която бе чула. Шест или седем човека хукнаха от различни места към къщата. Тя ги наблюдаваше, обзета от страх, стиснала с ръце портата. Последваха викове, но все още никой не я беше забелязал. Представи си Том: винаги безупречно сресан и облечен, движещ се самоуверено — доказателство, че не познаваше нито чувството за неудобство, нито болката. Като се замисли, че може да е ранен — или дори по-лошо, — цялата се разтрепери. Тъкмо реши, че трябва да се върне в къщата, независимо от последствията, когато чу автомобила на пътя.

В продължение на няколко секунди надеждата отново се върна, но след това забеляза, че не е той. Автомобилът беше зелен „Пакард“ със свален кремав гюрук. Познаваше колата — беше се возила в нея. Зад волана седеше Чарли. Той спря и изключи двигателя. Двамата останаха загледани един в друг.

— Нямах представа, че си излязъл — рече тя след кратко мълчание. Макар и шокирана, че го вижда, усети страховете й да намаляват.

— Трябваше да закарам една от гостенките. — Той примигна, лицето му се сгърчи подозрително, но тя така и не разбра защо. Беше късно и едва ли бяха останали гости в Догуд, но сестрата реши да не изтъква факта. — А ти какво правиш тук?

Свали си шапката и погледна към къщата.

— Чух изстрели — обясни му, сякаш това беше единственото важно.

Изражението по лицето на Чарли се промени и той се приведе напред.

— Какви изстрели?

— Не знам… — Отчаянието отново се върна. — После долетяха викове и всичко утихна.

— Къде е Дани? — попита Чарли, докато излизаше от автомобила и се оглеждаше стреснато. — Нямаше го, когато тръгвах. Не трябваше да напуска поста си дори за момент.

— Не знам… Не съм го виждала.

Голямата глава на Чарли се завъртя към къщата, сетне очите му стрелнаха Кордилия.

— Ела, помогни ми!

Тя пристъпи след него и двамата заедно отвориха тежката метална порта.

Той даде газ по алеята към къщата, преди тя да успее да затвори. Не си казаха нищо повече, но щом забеляза колко разтревожен е Чарли, Кордилия усети как шумно тупти пулсът й.

— Какво е станало? Как мислиш? — попита, когато спряха на чакъла пред стъпалата към главния вход.

Брат й беше силно пребледнял, стисна зъби и поклати глава. Не я погледна, изскочи от автомобила и двамата заедно хукнаха вътре. Коридорът беше празен, но чуха мъжки гласове откъм остъклената тераса. Чарли се отправи натам, а Кордилия го последва. Може би някой бе стрелял, за да уплаши Том, реши тя. Може би той все още е жив и здрав и след като обещаеше на баща си никога повече да не проговаря с Хейл, той щеше да го пусне…

На верандата се бяха събрали поне двайсет мъже, скупчени около едно от канапетата. Никой не говореше, атмосферата беше мрачна. Повечето бяха в тъмни костюми и гърбовете им образуваха стена. Чарли и Кордилия ги разблъскаха, за да разберат какво гледат.

— Чарли — обади се Елайъс Джоунс, когато го видя. Отдели се от останалите и спря младежа. — Всички вън.

Когато стената от мъже започна да се изнизва навън, Кордилия забеляза как кръвта по пода пълзи под обувките й.

— Не! — Гласът беше на Кордилия, но не приличаше на човешки говор. Беше нещо като вой от страх и ярост, каквито човек чува нощем в затънтените крайчета на провинцията, когато някое животно изгуби едно от малките си.

Тогава чак разбра, че кръвта по тюркоазените и бели плочки не е на Том, а на баща й.

— О, не — чу тя гласа си отново, усети как очите й се затварят и мускулите на врата й се напрягат.

Междувременно мъжете се бяха отдръпнали, но не бяха излезли. Чарли изблъска Джоунс.

— Къде е лекарят? — изрева той. — Защо никой не е отишъл да повика лекар?

— Той каза, че не иска — обясни Лен, готвачът. Едрият мъж беше посивял, а очите му бяха зачервени. — Щяло да бъде късно, докато пристигне, а човек знае, когато краят му наближава.

Най-сетне Чарли успя да надвие Джоунс и коленичи до баща си. Кордилия остана изненадана, когато Чарли я повика.

— Кордилия — махна с ръка той, без да се обръща към нея. — Ела тук, Кордилия.

Стената от мъже, които блокираха вратата, не откъсваха очи от нея, докато тя пристъпваше напред, за да коленичи до Чарли. Не се беше отърсила от усещането, че той я мрази, и остана изненадана, когато брат й я прегърна през раменете. Разбра, че се опитва да я успокои. Отначало не можа да определи дали баща им е все още жив. Кремавата му риза беше напоена с тъмна кръв. После, когато той отвори очи, макар и замъглени, тя разбра, че ги е видял, защото успя да промълви:

— Децата ми.

Чарли стисна едната ръка на Дариъс, а тя пое другата. Кръвта му беше лепкава, топла и много скоро и техните ръце се омазаха в кръв.

— И двамата сте мои наследници — рече той. След това затвори очи и повече не ги отвори.

Двамата останаха коленичили дълго, докато светлината гаснеше, а оранжевото и червеното на залеза отстъпваха място на синьото. Никой не запали лампите, но сенките под гневно пламналите им очи се очертаха ясно. Навремето, когато беше още дете, Кордилия беше видяла как един човек попадна под трактора и после му изтече кръвта. Този път не беше същото. Усещаше, че баща им го боли, но той търпеше стоически, нямаше ги писъците, които помнеше от фермата. И двамата с Чарли останаха над него, докато не чу гласа на Джоунс:

— Отиде си.

Лицето й беше мокро от сълзи.

И двете деца на Грей бяха покрити с кръв. Чарли се изправи пръв, а след него и Кордилия.

— Как… — прошепна тя.

— Не знаем. Беше само един. Никой не го е познал, но със сигурност е от хората на Хейл и е излязъл през… — Джоунс погледна хората на Грей, които, подредени, наблюдаваха внимателно какво става, после поклати глава, сякаш искаше да покаже, че вече нищо няма значение. — През тунела. Еди и Уилсън го подгониха, но той имаше преднина, оказал се бърз и когато стигнали другия край, вече се бил качил в моторница и отпрашил.

Кордилия зарови лице в сгъвката на лакътя си, докато се опитваше да избърше сълзите, без да омаже с кръв лицето си.

— Вие двамата идете да се измиете — разпореди се Джоунс. Говореше спокойно, както обикновено, въпреки че този път в гласа му се беше прокраднала тъга. — Имаме много въпроси за решаване, но ще ги оставим за по-късно.

Тя кимна и погледна Чарли. Само че желанието, с което я беше прегърнал, вече го нямаше. В очите му се беше събрал мрак, той кипеше, а и ожесточението, с което даде газ нагоре по хълма, към къщата, беше изцяло насочено към нея. В последвалото мълчание тя си спомни, че малцина знаят за тунела. Мислите й препускаха, но не допускаше, че Том би направил подобно нещо и сама е станала причина за сполетялото ги нещастие. Затова подмина Чарли, влезе в коридора и тръгна по стълбите.

До първия етаж се изкачваше бавно, докато умората и шокът не изместиха мислите за Том и Чарли и как се бяха развили събитията. Оставаше единствено ужасяващият факт, че баща й вече го нямаше. Замисли се за него, за вчерашния следобед на терасата, когато й се стори по-възрастен от обикновено, когато й повтаряше, че целта й е да стане по-добра, че в най-скоро време ще бъде отличен стрелец. Едва след като се озова на първия етаж и пое към втория, чу стъпките. Сториха й се застрашителни, ехтяха по дървеното стълбище в същия ритъм като нейния. Пулсът й се ускори. Чарли я следваше. Усети страх и въпреки че се опита да измисли бързо какво да прави, нямаше никаква представа как да си помогне, ако гневът на брат й се разразеше.

Най-сетне стигна на третия етаж и се обърна към него.

— Ти къде беше тръгнала, когато те заварих на пътя?

Тя го погледна, лицето й бе унило, но така и не успя да измисли как да отговори.

— Том е бил, нали? — продължи той и я заобиколи. — Продължаваш да се виждаш с него, нали?

— Има ли значение? — попита уморено тя. — Какво значение има?

— Има — изкрещя Чарли. — Има, защото някой трябва да плати. Казала си му, нали? Казала си му за тунела.

Кордилия поклати глава и покри лицето си с ръце.

— Чарли! — провикна се Джоунс от първия етаж. Гласът му прозвуча настойчиво и напрегнато. — Чарли, слез. Трябваш ми. Ще се миеш по-късно.

Въпреки че очите й бяха все още покрити, тя усети, че Чарли пристъпи към нея. Когато заговори, той изрече думите тихо, но много злобно.

— Той те е използвал. Използвал те е като някоя курва. Използвал те е, за да се добере до татко, а сега татко е мъртъв. Напълно безполезна си. — Усети горещия му дъх до ухото си. — Не, дори не си безполезна. По-зле е. Ти си виновна за всичко.

— Не съм… — изплака тя, но той вече се отдалечаваше и стъпките му силно ехтяха по полираните стъпала. А и тя вече не беше сигурна какво отрича. Не искаше казаното от брат й да е истина. Беше убедена, че е напълно невъзможно.

Чарли и Джоунс говореха на първия етаж, но тя не чу нищо от разговора им и най-сетне се отправи към стаята си. Когато отвори вратата, прислужницата стана от края на леглото, където беше приседнала, скръстила ръце в скута си.

— Какво има? Какво стана? — попита Мили. Ужасените й очи се стрелкаха напред и назад.

— Убиха го. — Кордилия усети, че се задушава, и покри устата си с юмрук. — Татко е… мъртъв.

— О! — ахна Мили, все още уплашена, сега вече объркана. — Не може да бъде.

Кордилия разтвори юмрук и плъзна длан по корема си. Насили се да си поеме дълбоко дъх и да се овладее, поне доколкото можеше.

— Да не си посмяла да рухнеш точно сега — предупреди тя другото момиче. Искаше да се държи мило и усети, че думите й са прозвучали като заплаха. — Напълни ми ваната.

Прислужницата кимна и отиде да изпълни нареждането на господарката си. Щом водата потече в порцелановата вана, тя се върна и изтегли роклята на Кордилия през главата й. Спря и погледна дрехата, сякаш се питаше как ще изчисти кръвта.

— Просто изхвърли проклетата рокля — нареди Кордилия.

После влезе в банята и затвори вратата.

Отначало й се прииска да разбере къде се намира Том и какво мисли, гореше от желание да чуе обяснението му и да се остави да я успокои. Докато влизаше в горещата вода, имаше чувството, че Чарли е бил прав. Беше пълна идиотка, курва и бе използвана по най-очевидния начин. Имаше чувството, че водата прогаря кожата й, но след малко свикна и почувства облекчение, че е толкова гореща, сякаш щеше да разтопи не само нея, но и всичко, което беше объркала.

Остана във ваната дълго и когато настръхна цялата, след като водата изстина, реши, че Том никога не е държал на нея. Не само че не се интересуваше от нея, но й беше отнел единствения човек, който я беше приел и защитил. Разплака се и сълзите закапаха във водата. Плачеше заради проявената глупост, за човека, който беше изгубил живота си, за всичко, което знаеше за него, и за онова, което не знаеше, плачеше за безгрижния свят и привилегиите, на които се беше радвала няколко великолепни седмици, плачеше за годините, през които никой не я беше обичал, за годините, през които никой нямаше да я обича.

Най-сетне сълзите й пресъхнаха, тя излезе от ваната и облече халата, който баща й беше купил, за да я топли през студените нощи. Всичко пред погледа й беше черно, а когато отиде до френските врати и застана на прага на балкона, забеляза, че чернотата е обгърнала цялото имение Догуд.