Ана Годбърсън
Тайни и мечти (23)

22

— Кордилия е много мълчалива тази сутрин — отбеляза Астрид, докато разсеяно почесваше глезена си със стика за крокет, а с другата ръка приглаждаше русата си коса.

Беше облечена в бяла жарсена рокля, която падаше свободно и приличаше на гръцка туника. До нея беше застанал Чарли, в пуловер с шпиц деколте, бял панталон, приведен над стика си, докато съсредоточено подготвяше удара.

— И на партито снощи не беше особено общителна — отвърна той. — Вчера с татко се упражняваха в стрелба. Нямаш представа как се беше нахъсала. Доста добре се справяше.

— Боже! — Астрид откъсна поглед от Кордилия, седнала на ракитов стол на южната поляна в имението на семейство Грей — точно под терасираната поляна с митичните каменни създания — нахлупила широкопола черна сламена шапка и бяла рокля с лодка деколте на фино тъмносиньо райе. — Ще трябва да поговоря с нея по въпроса.

Тя замълча и заоглежда останалите гости — малко парти на младите, останали в Уайт Коув, повечето от семейства като нейното, нито едно с произхода на семейство Грей — до един облечени в бяло, стиснали високи чаши със сок от грейпфрут, който придобиваше значително по-приятен вкус с малко шампанско. Очевидно все още не си бяха тръгнали от снощното парти. Обаждането на Чарли по телефона по-рано сутринта я събуди. Примоли й се да дойде, за да прекарат заедно сутринта след партито, въпреки че така и не успя да разбере защо. Беше с невероятна рокля, а кожата й изглеждаше забележително свежа в сравнение с момичетата, които изобщо не бяха спали, но той не й обръщаше особено внимание.

За момент, докато бяха в кухнята, когато Кордилия слезе от стаята си, всички изглеждаха сънени и гладни и на Астрид й заприличаха на семейство бездомници с хубава къща. Много от хората, които познаваше още от детството си, бяха все още наоколо, уморени, но нямаха никакво желание да си тръгват и тя се запита дали да не се откаже от ученето и да заживее също като тях.

По едно време се появи Джоунс, прошепна нещо на ухото на Чарли, а той се нацупи, настроението му се стопи и вече не се радваше, че е дошла. Астрид започваше да се убеждава, че мъжете са такива. После се запита защо му трябва на Джоунс да шушука тайни на Чарли, вместо на Дариъс — нея това изобщо не я уреждаше, още повече че беше още рано и можеха да се позабавляват.

— Да не би баща ти да е пил много и да си е легнал рано? — попита тя с раздразнение.

— Не. — Чарли удари топката и тя се търкулна близо до следващата вратичка. — Леко е напрегнат — добави след малко. — Твой ред е.

— Скучно ми е — оплака се Астрид. Обърна се към Ема Кантуел и Кас Боумонт, на около седем метра зад тях, които бяха двойка от миналата седмица. — Не ви ли е скучно?

— Не — отвърна ведро Ема и се обърна към Кас. — А на теб?

— Не. — Кас отпусна ръка на бедрото си. — Хайде, Астрид, довърши играта!

— Извинявай — отвърна небрежно, но твърде бързо Астрид и думите й не прозвучаха убедително. — Не, просто не мога! Нека Грейси Нортръп играе вместо мен.

Тръгна през ливадата с надеждата Чарли да я наблюдава, но имаше усещането, че дори не я забелязва. Нямаше никаква представа какво му се върти в главата, но се подразни, че е толкова разсеян, а тя не искаше да изгуби прекрасния ден, като се върти около него, докато е в подобно настроение.

— Добре ли си? — попита тя, когато се изправи до Кордилия.

— Не можах да спя цяла нощ. — Тя сви рамене и по устните й затрепка тайнствена усмивка, макар периферията на шапката да криеше изражението на очите й. — Вече съм добре.

— Радвам се. — Астрид се извъртя и погледна Чарли, който продължаваше да играе със закръглената Грейси Нортръп, а тя се смееше гръмогласно и хъркаше всеки път, когато си поемаше въздух. Тя също бе от момичетата на госпожица Портър, въпреки че беше втора година, когато Астрид постъпи в училището. Групичката приличаше на четири щръкнали бели пръста на фона на синьото небе. — Що за грозна блуза е облякла Грейси? — продължи Астрид, за да смени темата. Беше на точки, на деколтето имаше шал, вързан на фльонга, който привличаше твърде много внимание към едрия й бюст. — Изглежда още по-дебела.

— Кой се отказа да играе?

— Чарли ми се стори кисел. — Астрид заслони очи и се опита да се престори, че й е все едно. — Днес не е никак забавен. Май ще се прибера. Когато е готов да ми обръща внимание, ще се върна. И без това партито вече е приключило. Защо не помолим за шофьор? Можем да отидем до града.

Кордилия отметна назад глава и от светлината очите й станаха почти прозрачни. Не за пръв път Астрид си каза, че с подходящите дрехи тя е наистина забележителна. В някоя ферма чертите й щяха да минат за строги, но под периферията на скъпата шапка изваяните, високи скули напомняха за ездачка от старите семейства.

— Къде ти се ходи? — попита тя.

— Миличка, какво значение има? Можем просто да се повозим и да поканим разни хора.

— Защо не — махна с ръка Кордилия.

Астрид нацупи пълните си устни.

— Ясно ми е, когато казваш да, Кордилия Грей, но засега е само може би.

Тя се наведе и целуна приятелката си по бузата, сетне хукна по стълбите, без да погледне назад, за да се увери, че Чарли я е забелязал.

* * *

Когато Астрид се върна в Марш Хол, вече не й беше леко на душата. Защо Кордилия не прояви повече интерес? Да не би красотата й изведнъж да беше повехнала или имаше нещо друго? Когато влезе в стаята си, задоволството, че си беше тръгнала, започна да се стопява, а очите й пареха.

Тежко се отпусна пред тоалетката. Нищо й нямаше на вида. Започна нервно да оправя косата си, подстригана така, че да подчертава момичешкото й, дръзко лице. Отражението й беше същото, както в много други вечери, когато момчетата я следяха с погледи, а Чарли беше запленен от красотата й. Неочаквано си спомни вечерта преди няколко месеца — беше студено, тя беше облечена в бяла рокля като сегашната и се огледа в същата тази стая, докато ароматът на зюмбюли от парника се носеше във въздуха…

Споменът я връхлетя неочаквано и разбра, че е допуснала грешка. Започна да отваря и затваря чекмеджета, да размества вещите вътре: панделки, четки за коса, скъсани чорапи — грозновати, безвкусни обеци, останали по една от чифт. Големите й очи почти се наляха със сълзи, когато видя черната висяща дрънкулка и я сложи в дланта си, наложи се да погледне към огледалото и видя момичето, изгубило обецата в стаята на Чарли.

Нищо чудно, че той се държа толкова дръпнато, каза си, въздъхна и се прегърби, отпусна брадичка на юмрука си и отправи сама на себе си тъжен поглед. Естествено, че ще се държи така, щом като тя преследваше призраци и създаваше проблеми, след като такива не съществуваха.

— Кажи ми, какво ще прави глупачка като теб? — попита тя отражението си.

* * *

Астрид, разбира се, не беше единствената, която сама си говореше. В часовете, когато следобедът отстъпва на вечерта, градът е пълен с момичета, които, застанали пред огледалата, се въртят наляво и надясно, убеждават се, че са истински красавици или пък не стават за нищо. Зад тях почти винаги се вижда купчина нахвърляни рокли, чаша джин, разводнен от разтопилия се лед, една или две приятелки, които дават съвети и се надяват да не бъдат засенчени, недояден сандвич. Може би, ако тя сама изкарва пари, при това много пари, или пък има щедър покровител, а в стаята свири грамофон, който й помага за доброто настроение.

При Лети нямаше приятелки. Фей размахваше крака със замръзнала усмивка в „Уест Фортис“, Кейт поемаше палтата в Ийст Сайд, а Полет беше в „Севънт Хевън“. Вероятно беше съобщила на господин Коул, че Лети не се чувства добре и няма да дойде на работа. Сандвичът беше погълнат на една хапка от Яйчо, когато тя не му обръщаше внимание. Сега кучето тичаше в кръгове между старата разклатена тоалетка и леглото, което деляха с Полет. Кувертюрата беше покрита с пробваните и отхвърлени рокли. Повечето, които Полет избра, бяха прекалено лъскави или разголени и тя се чувстваше неудобно в тях, но сега вече беше сама — с Яйчо бяха сами — и се беше спряла на роклята, за която мислеше още от сутринта.

В огледалото Лети видя дребно момиче, от което струеше светлина. Клепките й бяха покрити с искрящ зелен грим, устните й бяха алени, лъскави, а тъмната й, късо подстригана коса бе зализана назад. Правата рокля без ръкави, от черен, твърд плат, бродирана с пайети над бюста, стигаше до глезените. Купи я по-рано през деня, след като я видя на витрина, където манекенът приличаше на най-изисканата певица на всички времена, и даде почти всичките пари, спечелени от продаването на цигари. Тази вечер щеше да забогатее, а и най-важното бе, че изглежда безупречно.

* * *

Досега Лети не се беше замисляла над истинското значение на името Пето Авеню, но докато минаваше по прочутата улица в лъскавата черна лимузина с блеснали очи и припяваше наум песните от репертоара си, започна да разбира могъществото и влиянието й.

Нервите й бяха опънати до крайност, а богатата обстановка ни най-малко не я успокои. За известно време успя да забрави притесненията си около предстоящото изпълнение на сцената. После вниманието й беше привлечено от огромна, елегантна, каменна сграда, толкова висока, че от автомобила дори не успя да види върха й. Портиери в ливреи бяха застанали под тентата от ковано желязо и матирано стъкло. Зад пищната фасада се виждаха купища багаж на колички във фоайе от лъскав мрамор и позлата. Вратата се отвори и сложи край на приказката.

— Пристигнахме, госпожице — обяви шофьорът.

— Къде? — Постара се да прикрие изненадата си, когато го погледна.

— В „Сейнт Риджис“, госпожице. — Той отстъпи и извърна очи.

— Аха.

Предпазливо слезе от автомобила и за момент остана неподвижна. Чувстваше се неуверена и леко се клатушкаше на високите токчета. Предполагаше, че партито на Еймъри ще е в клуб, но се престори, че е очаквала тъкмо това място.

— Благодаря — добави тя, напомни си да пристъпва внимателно и влезе в хотела.

Направи двайсетина крачки, но щом се озова вътре, разбра, че няма никаква представа къде е съблекалнята или къде в огромния хотел я чака Еймъри. Усети паниката да я задушава.

— С какво да ви помогна, госпожице? — Гласът прозвуча над рамото й, меден, овладян.

Тя се обърна и се оказа пред висок мъж в черен костюм, с тънки, старомодни мустаци. Не беше нито приятелски настроен, нито груб, държеше ръцете си зад гърба, докато говореше.

— Да… — започна тя. — Дошла съм за партито.

— Парти ли, госпожице? — усмихна се търпеливо той. — Чие парти?

— Аз не съм гостенка. Певица съм. Ще пея на партито на господин Еймъри Глен.

— Аха, партито на господин Глен.

Мъжът се огледа и отпусна ръка на рамото й. Поведе я към асансьорите, покрай внушително извито стълбище, към невзрачна врата в самия край на фоайето. Тръгнаха по дълъг коридор, качиха се по стълби, които водеха към друг коридор. Тук не беше достатъчно светло и за момент се зачуди дали не трябва да настоява веднага да се види с Еймъри — доста бе запуснато, каза си, изобщо не беше в негов стил. Мъжът обаче я поведе съвсем делово към тясна, но безупречно поддържана стая. Беше истинска съблекалня, с гардероб, мек стол и огледало, над което имаше матови крушки и тоалетка с какъв ли не грим. Едва сега разбра, че коридорът, по който бяха тръгнали, не е за всички. Оттук минаваха старлетките.

— Господин Глен каза, че ще дойде да би посети преди началото. Междувременно, да ви донеса ли нещо?

Знаеше, че трябва да изброи дълъг списък с желания, но не се сещаше за нищо; мисълта, че е поканена в отделна съблекалня, я беше изпълнила със задоволство.

— Не, благодаря.

— Позвънете, ако ви се прииска нещо. Казвам се Ърнест. Аз съм от обслужващите хотела — можете да попитате за мен на рецепцията.

След като той излезе и вратата се хлопна, тя затвори очи и се завъртя. На пода имаше мек винен персийски килим, костюми, обсипани с пайети, висяха на стената. Тоалетката беше като олтар. Освен четките и мазилата, на плота беше оставена огромна, лъскава, сребърна купа, пълна с лед, и зелена бутилка шампанско, гърлото й беше обвито в златно фолио. Имаше още една врата, която сигурно водеше към сцената, от която долиташе шум — гласове и оркестър, който изпълняваше тиха мелодия, докато хората се забавляваха. Представи си просторната стая, мъжете, поканили съпругите си на танц, клюките, които театрални продуценти си споделяха.

След няколко минути вратата към сцената се отвори и влезе Еймъри, облечен във фрак, косата му беше намазана с брилянтин, бузите му бяха поруменели.

— Мила моя, изглеждаш възхитително! — рече той, преди да лепне целувка, ароматна и малко мокра, на бузата й. Тя се опита да не се изчервява, тъй като поздравът й се стори твърде интимен. — Кажи, не е ли върхът? Нали обещах да ти дам начален тласък? Истинска съблекалня в едно от най-върховните заведения на Ню Йорк, пълно със специалисти, които ще оценят многобройните ти невероятни таланти.

— Да, господин Глен, чудесно е! — Лети завъртя големите си сини очи. — Само дето съм малко нервна. Не съм се упражнявала с оркестъра и…

— Пийна ли си шампанско?

— Не съм… — Замълча и прехапа долната си устна. — Предпочитам да не пия преди…

— Я стига, трябва да вдигнем тост за теб! Предстои ти да станеш звезда. — След това, с пукот, който я разтърси, той отвори бутилката и напълни две чаши. Тъмните му очи я наблюдаваха жадно, докато отпиваше. Част от напрежението й наистина изчезна, пак отпи и му се усмихна. — Виждаш ли, няма за какво да се притесняваш. Да не би да се беше упражнявала онази вечер, когато излезе на сцената на „Севънт Хевън“?

— Не бях… — Лети сведи очи. Дано не си беше помислил, че е аматьорка, след като разкри страховете си.

— Оркестърът тук е много добър. Ще те следва. Ти, мила, импровизирай, бъди спонтанна и естествена. Публиката ще ти подскаже какво иска.

Той замахна и за момент тя се почувства, сякаш беше в ръцете на изключително талантлив режисьор. Кимна доверчиво.

— Заповядай. — Той взе от стената сребърна шапка с перлени висулки и я нагласи на главата й. Тя погледна големите си, силно гримирани очи и малките рубинени устни и си каза, че най-сетне прилича на момиче, което би могло да има собствено шоу. — Кажи, не ти ли осигурих всичко, което пожела?

— О, да, господин Глен! — Възкликна и се обърна към него.

— Тогава искам целувка.

Ъгълчетата на устата й се отпуснаха, а веждите й се извиха към правата линия на бретона. Преди да успее да отговори, той я привлече с две ръце, притисна я до себе си и покри устните й със своите. Лети бе направо шокирана и дори не му каза да спре, но целувката свърши, преди да осъзнае какво става.

Той отстъпи и заговори с напълно различен глас:

— Оправи си червилото. Време е да вървим.

Тя се обърна покорно към огледалото. Целувката беше коренно различна от представата й за първа целувка, но се постара да не обръща внимание на особеността.

Вместо това си представи какво ще бъде усещането, когато се изправи на сцената, как погледите на всички ще бъдат приковани в нея, как ще задържи вниманието им с изпълнението си.

— Готова ли си? — попита я, когато тя се отдръпна от огледалото.

Лети кимна, макар цялата да потръпваше от нерви.

— Добре. Сега ще те представя и щом чуеш аплодисментите, излизаш на сцената и започваш.

Ако имаше сили да се усмихне, щеше да го направи, но лицето й беше напълно парализирано и не успя да промени изражението си поне малко.

— Разбий ги — извика той и излезе.

Тя затвори очи и притисна ухо към вратата. Еймъри говореше нещо, но думите му звучаха глухо и не успя да разбере нищо. Гръмнаха аплодисменти и тя отново потръпна. Единствените две думи, които разбра, бяха изречени високо: „Лети Ларкспър!“. Последваха нови аплодисменти, затова напълни дробовете си е колкото въздух можа и пристъпи под ослепителните светлини на сцената.