Ана Годбърсън
Тайни и мечти (20)

19

Кордилия чуваше единствено собственото си дишане, докато вървеше през хладния мрак. От време на време протягаше ръка да докосне стената, прикрита с необработени дъски, и бързо разбра, че не бива да я плъзга, за да не се забият в дланта й трески. Да върви по тайния тунел от библиотеката в Догуд, бе далеч по-страшно сега, докато беше сама, но също така и значително по-вълнуващо.

Усети облекчение, когато напипа стълбите към тайната врата. Мина през нея за втори път този ден и се озова сред тръстиката близо до каменистия бряг. Небето беше наситеносиньо, а кеят, откъдето сутринта с Чарли повикаха случайно преминаващ рибар, се беше опнал пред нея, над гладката блестяща вода. Стигна до самия край на кея и се изправи. Беше в червена рокля. Държеше на червената рокля. Въздухът беше топъл и не бе необходимо да покрива раменете си, нуждаеше се просто от няколко метра свободно падаща коприна с презрамки от два сантиметра и половина на голите рамене.

После направи онова, което бе описала по телефона. Извади цигара от малката чантичка от змийска кожа и запали кибрит. Огънчето лумна като светкавица в топлата нощ. Изминаха няколко секунди и тя чу плисъка на гребла по неподвижната вода. Различи го едва когато бе досами кея. Тръпнеше в очакване.

Том седеше в лодка с гребла, облечен в тъмносин панталон и бледосиня риза на фино златисто райе под бежова жилетка. Косата му беше намазана с помада, а по лицето му трепкаше усмивка, която стана по-широка, когато се приближи достатъчно, за да я съзре. Стори й се странно да го види, след като вече бе наясно от какво семейство идва, защото той по нищо не приличаше на Чарли — не бе груб като него, чертите му бяха значително по-фини, освен това приемаше всичко спокойно, вместо да се пали като брат й.

Тя стисна цигарата със зъби и се наведе, за да седне на кея. Той стана, запази равновесие в старата лодка и протегна ръка. Тя се приведе напред, облегна се на него и стъпи на дъното. Усети се нестабилна, но Том я държеше здраво за раменете. Над тях изкряска птица и звукът отекна над смълчания залив. Той извади цигарата от устата й и я хвърли през борда, после я изгледа внимателно със спокойните си зеленикавокафяви очи. Тя зачака той да я целуне. Когато най-сетне доближи устни до нейните, всичките й тревоги — дали ще го види отново, след като баща й беше забранил да се срещат, или как ще използва прохода, за да се измъкне от имението — се стопиха. Кордилия се олюля и мислите й се насочиха към удоволствието, което разливаха у нея разтворените му устни.

— Искаше ми се да го направя, откакто те видях — рече той, отпусна глава назад, но притисна тялото й към своето.

— Наистина ли? — отвърна тя игриво.

Единственият му отговор бе възхитителна усмивка.

Какво невероятно чувство бе да излезе в необятната нощ, без жива душа да знае къде се намира, и същевременно да е облечена в изключително модерна рокля. Вечерта, когато се запознаха, той й беше казал нещо, което тя не спираше да си повтаря. Сега й се струваше, че всеки миг с него е истинско съвършенство, и се радваше да изживее настоящия момент поне докато траеше — лодката леко се полюляваше, усещаше смесения мирис на сол и мускус, ръцете му бяха нежни и същевременно силни.

Последва серия от мигове, всеки по-изумителен от предишния. Понесоха се по водата, докато най-сетне стигнаха до изоставен път, където младият господин беше оставил автомобила си.

— Нови барове ли си набелязал? — попита тя, когато той подкара.

— Ще видиш — отвърна й.

Той шофираше бавно в мрака. Бяха се отправили към града. От няколко седмици времето беше прекрасно, но през тази нощ тя за пръв път усети, че дневната топлина се е задържала, след като мръкна. Хората в целия град бяха опиянени от лятото.

Най-сетне Том отби на уличка в Ийст Сайд, в самото сърце на метрополиса, макар в този час наоколо да цареше тишина. Той заобиколи колата и помогна на Кордилия да слезе, наметна я с пуловера си и тя протегна крака към тротоара.

— Не ми е студено — рече му мило.

— Може и да ти стане по-късно — бе всичко, което й отвърна.

Тъмната сграда пред тях изглеждаше с недовършени, паянтови стени — не се виждаше добре, освен ситните светлинки, закачени като гирлянди по скеле от масивни греди. Отправиха се към сенките, през купчини кабели, тухли и метални тръби. Тя не разбираше къде я води Том, но пък беше ходила в заведения, скрити зад напълно незабележими фасади, и за няколко кратки мига се опита да се държи като светска дама, която не се учудва от нищо.

Мъж с каска и семпла риза се показа от мрака. Срещна погледа на Том, а на Кордилия не обърна абсолютно никакво внимание. Двамата мъже се ръкуваха и си казаха нещо неразбираемо. Мъжът запали фенер.

— Внимавай къде стъпваш, госпожице — рече той и ги поведе навътре. Ръката на Том я прихвана през талията, когато последваха човека. — Стойте тук. — Мъжът протегна яката си ръка, за да ги спре, но Том направи крачка напред.

Чу се прищракването на резе, скърцане на панти и съскане на въжета. Тя стисна ръката на Том и той я притисна до себе си, а сетне докосна с устни скулата й.

— Надявам се да няма пияни — пошегува се тя, когато започнаха да се издигат.

— Не — отвърна небрежно той. — Прииска ми се тази вечер да ти покажа нещо по-интересно. Ще бъдем само ти и аз.

Докато се изкачваха, минаха покрай напълно недовършени части от сградата, откъдето се виждаха фасадите на други здания, подобни на светли кръпки в мрака отвъд плетеницата от фасади. Асансьорът най-сетне спря и се оказаха много по-високо от околните постройки. Истинският град никога не е тъмен, дори нощем, а тази вечер, може би заради влагата, въздухът сякаш кипеше. Манхатън бе залят в нежно пурпурно. Кордилия не беше сигурна дали тук, на високо, е по-хладно и дали не потръпва от главозамайващата височина.

— Ела — подкани я Том, широко усмихнат. — Имаме само десет минути.

— За какво? — прошепна тя, но той вече внимателно пристъпваше по дебела стоманена греда и я подръпваше след себе си. Тя усети, че се задъхва, и се зарадва, задето земята е толкова далече, та дори не я виждат. При тази главозамайваща височина й хрумна, че макар той да беше чаровник с красиво лице — или може би тъкмо затова — Том си оставаше момчето, с което изрично й беше забранено да се среща. Никой не знаеше къде е — допреди малко се гордееше с това, но сега се запита защо му беше позволила да я доведе на това тайно и твърде опасно място. Потръпна, когато си представи какво може да причини един силен тласък, а красивата й червена копринена рокля няма да омекоти фаталното падане.

В следващия момент обаче зърна гледката и си пое дъх по-спокойно.

— Леле! — възкликна Кордилия.

Под тях — далече под тях — островът бе разграфен на спретнати редици, които на места извиваха незнайно накъде. Жилищни блокове и офис сгради се протягаха към небето и достигаха различни висоти. По артериите на града кипеше живот — бляскав, искрящ, разнороден, сякаш следваше тласъците на неспокойно сърце. Застанаха близо до ръба. С едната си ръка Том стискаше метална тръба, а с другата я беше прегърнал през кръста.

Височината вече не я плашеше. В нея се породи чувството, че е над всичко и е почти недосегаема. Замисли се за нежното момиче, за най-добрата си приятелка, която бе някъде в града, сред светлините, и радваше хората с гласа си. Усмихна се тъжно и си каза, че градът определено е нещо невероятно.

* * *

Лети наистина беше сред милионите нюйоркчани и макар името й да не привличаше ничие внимание, вече се чувстваше в свои води, докато си вършеше работата. Казваше си, че това е като актьорската игра и изпълняваше роля. Да, имаше известни трудности и засечки, но движенията й бяха станали по-плавни, а усмивката по-прелъстителна. Полет и другите момичета бяха единодушни, че Лети Ларкспър притежава вроден талант. Невероятно бързо се бе научила да се справя с работата и не се различаваше от останалите. Освен това беше дребничка, което й помагаше да се придвижва с повече лекота между клиентите.

Нощите бяха започнали да й се струват напълно еднакви. Слънце виждаше само по няколко часа, защото се връщаше от работа късно и напълно изтощена. Краката й бяха непрекъснато подути, главата й се маеше. Приемаше я обаче за приятна умора, защото не можеше да си представи да работи на друго място. Единствено изключение беше сцената, но междувременно беше доволна, че има работа в клуба. Всеки ден в Ню Йорк беше нов, изпълнен с надежди, копнежи и възможности.

— Лети! — повика я Грейди, докато тя минаваше. Той беше в самия край на бара, кацнал на обичайния си стол, облечен в костюм с шарка рибена кост, стиснал в ръка бутилка бира.

Тя обаче беше твърде заета. Опита се да срещне погледа му през рамо, за да му покаже, че го е чула, но не беше сигурна дали той забеляза. Освен това нямаше никакво време. Заведението беше пълно, клиентите бяха подпийнали, готови да си купят всичко, което им предложеше. Пред нея се беше ширнало море от лица, главите на двойките се докосваха — жени в тюрбани, мъже с коси, обилно зализани с помада, жестикулираха с едната ръка, а в другата стискаха чаша и цигара. Момичета в кремави униформи им предлагаха стоката си и се привеждаха напред — сутиените им с подплънки, устните със съблазнително червило. Гласовете жужаха и както обикновено се опитваха да надвикат оркестъра. Тя се движеше между масите, грациозна като лебед, навеждаше се ту настрани, ту напред, когато се налагаше, въртеше очи. Работата й следваше установен ритъм, с който свикваше все повече с всеки изминал час. Вслушваше се в интуицията си и знаеше кога да се държи дръзко с клиент и кога да се усмихва мило.

— Лети! — Беше обиколила заведението и сега отново минаваше покрай седналия на бара Грейди.

— Здрасти! — поздрави го този път. В момента никой не размахваше банкноти към нея, освен това други две или три момичета обслужваха масите. На сцената бе Алис Гренадин, едрата блондинка, лична приятелка на управителя, която тъкмо започваше първото си изпълнение, притискаше длани към бедрата и не спираше да пърха с мигли.

— Ако си купя пакет цигари, ще останеш ли при мен за минутка?

— Защо не, господине? — Лети намигна дръзко на Грейди, обърна гръб на сцената и сви кокетно рамене. Полет я беше научила на маневрата и тя дълго се упражнява пред огледалото. — Каква марка пушите?

— „Лъки Страйк“. — Той й подаде монета и не пожела да вземе рестото. След това махна целофана и стисна една цигара със зъби. Тя драсна клечка кибрит от подноса и му запали. Поредната маневра, упражнявана пред огледалото, а сега я прилагаше за пръв път.

— Благодаря — рече той. В този момент тя разбра, че изпълнението й е било съвършено, и потръпна от удоволствие. Той изпусна дима и вдигна замислено ръка над ухото да се почеше. — Исках да ти кажа… Мисля, че знам къде е приятелката ти.

Усмивката се стопи от лицето й.

— Коя приятелка? — попита.

Някакъв мъж на входа с лице, поруменяло от пиене, настояваше с крясъци да го пуснат. Всички маси бяха заети, барът бе пълен с хора, които искаха да са в клуба, имаше дори правостоящи. Въпреки че господин Коул обясняваше бавно и спокойно, че места няма, червендалестият крещеше все по-силно.

— Нали се казва Кордилия? Днес сутринта прочетох във вестника за момиче, Кордилия от Охайо, на твоята възраст. Била отдавна изчезналата дъщеря на контрабандиста Дариъс Грей — ти сигурно си знаела. Грей бил на върха на щастието, не жалел пари и така нататък. Знам, че онази вечер беше тук, нали ми каза, че си я видяла, дойде със сина на Дълут Хейл, който е заклет враг на Грей, и баща й изпратил биячите си да я приберат на секундата. — Грейди замълча, за да тръсне цигарата. Говореше бързо, сякаш беше нервен. — Може да не е избягала от теб.

Очите на Лети плувнаха в сълзи и усети буцата в гърлото, която издаваше, че сълзите ще закапят всеки момент, колкото и да се стараеше да ги спре. Момичето, което цял живот беше най-добрата й приятелка, се беше превърнала в напълно непозната. Кордилия се бе изкачила по социалната стълбица и може би сега предпочиташе изпълненията й да са соло, но и дрехите, и компанията й бяха по-добри, отколкото двете се бяха надявали. За Лети вече бе ясно, че само тайната й ги разделя — Кордилия я беше видяла, знаеше къде да я намери, въпреки това не си беше направила труда да драсне дори един ред, а обяснението на Грейди, направено от съчувствие, не променяше факта. Може би сега Кордилия бе прекалено високо в обществото, за да дружи с момиче, което работеше, за да се издържа… Лети не успя да скрие колко е наранена и се опита да си втълпи, че изобщо не се интересува.

— Не знам. Никога досега не бях чувала за тези хора.

Момичето преглътна с усилие сълзите и веднага се усмихна ведро.

Без да даде възможност на Грейди да обели и дума, Лети продължи напред и повече не се обърна. Грейди беше много мил и тя знаеше, че всичко, което прави, е добронамерено, но й се прииска да се отдалечи от него и онова, което той знаеше. След като продаде част от стоката в подноса и се изчерви веднъж или два пъти, забрави тревогите и почти спря да мисли за Кордилия.

— Днес пристигнахме от Ню Хейвън — обясняваше слаб мъж с гладка брадичка и забележително сини очи, докато тя минаваше. — Днес сутринта си взех последния изпит и… Ей, малката!

— Да? — Лети се обърна към него.

— Колко струват червените рози? — попита той.

Тя му каза и той бръкна в джоба си. Подаде му цветето, но той остана неподвижен, погледна го и се ухили. — Заповядай — подаде й го непознатият и протегна ръка към лицето й. — Ще се омъжиш ли за мен?

Приятелите му — слаби, облечени в светли костюми момчета — се разсмяха. Лети се изчерви, несигурна дали той флиртуваше, или просто се шегуваше. Дръпна цветето от ръката му, пречупи дръжката, при което останалите момчета избухнаха в още по-силен смях и изръкопляскаха. Тя изпъна гръб и пъхна цветето в косата си, точно над ухото. Изчака няколко секунди и отстъпи назад.

— Трябва да си помисля — отвърна и продължи.

Последва нов заразителен смях и подсвирквания. Тя обаче, както обикновено, последва съвета на Полет и се ограничи до няколко изречения, след което продължи да си върши работата.

Тъкмо минаваше покрай входа, когато някой я повика.

— Ехо, Лети!

Вдигна поглед и видя, че господин Коул я наблюдава с умолително изражение.

— Да? — Пристъпи към него, отворила широко очи. Едва тогава забеляза застаналия до него. Имаше чудесно оформена челюст, тънки мустаци, прави тъмни вежди и тежък поглед. Нужни й бяха още няколко секунди, преди да се сети, че същият мъж я беше дръпнал за престилката преди няколко вечери. След малко си спомни и името му. Еймъри… Еймъри… Еймъри Глен.

— Това е господин Глен — представи го господин Коул с мазен глас.

Зад тях забеляза червендалестия мъж, който започваше да се дразни още повече заради онова, което предстоеше да се случи.

— Ще се настани на обичайната си маса от лявата страна на сцената и би искал да го придружиш.

Лети погледна от единия мъж към другия. За момент се уплаши да не изгуби самообладание, усети нервни тръпки и се зачуди какво да каже и дали изобщо е редно да говори. Дори не беше сигурна за коя маса й спомена господин Коул, макар да бе сигурна, че лесно ще я намери не бяха останали много свободни маси. Събра кураж и заговори:

— Разбира се.

— Чудесно — рече Еймъри Глен, пристъпи напред и я последва с големи крачки през пълния с клиенти клуб.

Сега вече хората я наблюдаваха различно и тя прецени, че няма да е зле да измисли какво да каже. Същевременно бе ужасена, че ако не внимава, може отново да се превърне в непохватно момиче или да се спъне, затова продължи да гледа право напред и да се държи естествено.

— Заповядайте — покани го, когато стигнаха до малката маса, на която господинът беше седял преди няколко вечери. Обърна се към него. Беше красив, също като негодник в старомоден роман, а притежаваше и друго качество, което не се виждаше на пръв поглед, но за сметка на това се усещаше, сякаш бе далечно астрално тяло, което едва се забелязваше, но бе способно да промени приливите и отливите. Свещта на масата бе вече запалена, а тя нямаше право да приема поръчки за напитки, затова се усмихна мило. — Мога ли да ви донеса нещо друго? — Той не отговори веднага и тя продължи: — Цигари, бонбони, цветя?

Той се усмихна с ъгълчето на устата, протегна ръка и взе розата зад ухото й. Очите му блестяха, докато завърташе цветето между дланите си и я наблюдаваше.

— Кажи на сервитьора да ми донесе обичайното — разпореди се той.

— Разбира се. — Направи реверанс. — Той знае ли…

— Знае. — Все още държеше цветето, когато откъсна очи от нея и се отпусна на стола. Тя се бе отдръпнала на няколко крачки, когато забеляза, че той вдига пръст, сякаш се е сетил за още нещо. — А, да не забравя.

— Да?

Тъмните му очи се впиха в нейните и той отново се ухили.

— Искам да те изведа.

Бузите на Лети поруменяха. Тя пристъпи от крак на крак и огледа хората наоколо. Дори някой да я наблюдаваше, се прикриваше много умело. Стисна подноса на кръста си и усети, че дланите й са потни. Примигна. При придвижването само до масата на господин Глен се бе чувствала изключително неудобно, а една вечер с него едва ли щеше да е по-поносима. Още повече никога не бе прекарвала цяла вечер сама с мъж и й се струваше нередно. Тя примигна още няколко пъти, погледна как госпожица Гренадин грее на сцената, и усети нещо старо в нея да се пречупва и отстъпва място на новото.

— Утре е единствената ми свободна вечер — изрече на един дъх.

— Чудесно. — Той се отпусна назад на стола и подхвърли цветето така, че то падна върху шоколадовите блокчета в подноса й. — Когато имаш възможност, ми напиши на лист адреса си. Ще те взема в осем.

Докато пресичаше заведението, Лети не различи нито едно лице и дори някой да я беше повикал, не забеляза. Пулсът й отново стана нормален, вече пристъпваше по-леко и не спираше да си повтаря: Защо пък не?

Нали така би казала Кордилия, мислеше си тя. Но Кордилия не беше до нея и не можеше да я посъветва как да постъпи и макар мисълта да я натъжи отново, откри нещо освобождаващо в огромното разстояние, което ги делеше.

 

 

— Това е Ню Йорк — обърна се Том към Кордилия от страховитото място, на което бяха кацнали, след като останаха смълчани, изпълнени със страхопочитание, в продължение на няколко минути. — Реших, че трябва да видиш как се простира градът, след като вече си една от нас.

— Благодаря ти — прошепна тя и реши, че това е самата истина. Намираше се далече от дома, в компанията на момче, което едва познаваше, въпреки това се чувстваше все по-лека и спокойна с всяка изминала минута. Не намираше думи, с които да изкаже всичко пред Том, затова попита: — Каква е тази сграда? — Вятърът прилепи полата към голите й крака.

— В момента е просто купчина метал. — Той запали цигара, което се оказа трудно на тази височина. — Един ден ще се превърне в небостъргач, най-високия в света. Проектът е на господин Крайслер.

— Да не би да става въпрос за същия господин Крайслер, който прави автомобили?

— Аха — изпусна дима Том. — В момента са издигнати само трийсетина етажа, но твърдят, че щели да бъдат над седемдесет, когато завършат строежа.

Кордилия подсвирна и си представи най-високата сграда в Юниън. За кратко си припомни скучното, еднообразно място, от което идваше, и докато се усети, заговори:

— Нямаш представа колко различен беше животът ми допреди седмица, а Дариъс — баща ми — е толкова добър е мен.

— Сигурно — отвърна тихо Том.

Тя извърна глава настрани, застана с профил към него и погледна към далечния край на острова. Събра кураж и продължи:

— Не съм стигнала дотук, за да следвам нови правила. Нали затова се махнах.

— Ще намерим начин. — После той срещна погледа й и двамата останаха загледани един в друг.

Нямаше нужда от думи и когато времето им изтече, той стисна ръката й и я поведе обратно. На връщане бяха по-внимателни и макар по-рано Кордилия да се надяваше, че ще отидат някъде да потанцуват, сега предложи да не ходят на места, където могат да ги познаят. Няколко часа седяха в автомобила, паркиран край черен път, и тя му разказа за детството си и как бе решила да избяга в града. Постара се да не споменава за Джон. Може би някой ден щеше да му разкаже, макар споменът, когато го видя от влака, да бе твърде личен. Затова не го сподели дори с Лети.

— Трябва да ме върнеш у дома — рече Кордилия и вдигна глава от гърдите му, когато забеляза, че небето просветлява.

Той кимна тъжно.

На кея го целуна за лека нощ, но двамата не се бяха наситили един на друг и той настоя да я изпрати до дома. Не биваше да го прави и тя сбърчи чело, но сърце не й даваше да се разделят. След минута, в която се престори, че се чуди как да постъпи, му показа скритата врата, а той я придружи през тъмния тунел, за да я целуне истински на сбогуване, за последно, точно под библиотеката на Догуд и трите етажа спящи обитатели на семейство Грей.

Откъснаха устни и Том отстъпи назад.

— Ще измисля начин да те видя отново — обеща й и се обърна.

Тя остана да гледа след него, докато той се отдалечаваше по тунела. Усети колко много ще й липсва и се уплаши, че ще изпита почти физическа болка.

— Том! — повика го.

Той спря и сърцето й затрепка. Беше толкова тихо, че се чуваше дишането и на двамата.

— Разказах ти всичко за глупавото си детство, а ти не ми разказа нищо.

Той се обърна и дори в тъмното тя видя как пролъскват съвършените му бели зъби.

— Не съм.

— Значи нощта все още не е приключила — прошепна тя.

Двамата се качиха на пръсти по стълбите за прислугата и тя започна да обмисля последствията. Въпреки че домът й беше пълен с мъже, които спяха с огнестрелно оръжие под възглавниците, онова, което правеха, не беше грешно. Просто имаха да си кажат още много неща.

Когато заключиха вратата и тя закачи червената рокля, за да не се мачка, бе станало много късно. Отпусна се по комбинезон до Том и мислите й се замъглиха. Усети задоволство и малко преди да заспи, устните му докоснаха леко нейните. Утре щеше да й разкаже за всички места, на които беше ходил, и тайните, които пазеше. Засега обаче бе достатъчно, че тя прилягаше съвършено на ръцете му.