Ана Годбърсън
Тайни и мечти (2)

1

Шепата гости вече се бяха събрали в дървената лютеранска църква на Мейн Стрийт и чакаха от петнайсет минути, а всеки случаен минувач можеше да забележи самотното момиче, което нетърпеливо се оглеждаше отвън. Минаваше четири в този сънен неделен ден в Юниън, Охайо, и трепкащите слънчеви лъчи пробягваха по високите й изваяни скули и немирните кичури, измъкнали се от хлабаво сплетената коса с цвят на мед и дървесна кора. Момичето бе едва на осемнайсет и преди две седмици в град Юниън бе завършило гимназията, която се помещаваше в една-единствена стая. Ако вече споменатият минувач се вгледаше в очите й — нежни, бистри, с наситения цвят на кока-кола в стъклена чаша, — той щеше да забележи в тях едва сдържано безпокойство.

Момичето вдигна очи към ослепителното слънце, което надничаше между разперените клони над нея; разтвори устни и въздъхна. Шитата у дома рокля беше от най-обикновена памучна материя и макар моделът да не беше подходящ за събитието — тя се бе постарала, но очевидно не беше успяла да улучи по-късата, по-спортна кройка на роклите, които се носеха в големите градове, — цветът я отличаваше като булката.

През тесните прозорци се виждаха гостите, насядали по пейките в църквата, и високата фигура на единственото момче в Юниън, което някога й беше обръщало внимание, застанало пред олтара. Беше облякъл черния костюм на баща си, пясъчнорусата му коса не беше подстригана и се спускаше около лицето — едро, приятно, ала все още момчешко. Щом го мярна, безпокойството я задуши още повече, тя отстъпи крачка назад и затвори очи. Всичко се бе случило неподозирано бързо. До тази сутрин дори не вярваше, че ще има сватба, след това се събуди и неочаквано й хрумна, че всичко е истина.

— Кордилия!

Чу името си, обърна се и видя най-добрата си приятелка, Лети Хобстад, чиито очи се открояваха като две сини планети на белия овал на лицето. Тъмната й коса беше разделена на път в средата, прибрана назад, а дребното й телце бе потънало в същата черна рокля, краката скрити в същите черни чорапи и черни обувки, които баща й настояваше да носи. Щом видя Лети, Кордилия усети как самоувереността й се връща и макар дрехите й да бяха твърде мрачни за сватба, тя се насили да се усмихне.

— Извинявай, че се забавих толкова — рече Лети и усмивката й стана по-широка. След това дръпна сгънатата мрежа за комари, която носеше под ръка, тръсна я, изправи се на пръсти и я нагласи на главата на по-високото момиче. — Леля ти разправя, че не си била заслужавала, но булка без воал не може.

Някой почука нервно по прозореца и двете момичета вдигнаха погледи към лелята на Кордилия, Айда, стиснала тънките си устни в недоволна гримаса, свъсила нетърпеливо вежди. Кордилия кимна на лелята и отново се обърна към приятелката си.

Лети й подаде букет жълти полски цветя, които сигурно беше набрала на идване.

— Готова ли си? — попита я.

Кордилия вдигна поглед, за да се увери, че леля й се е върнала на мястото си, и вдигна мрежата, за да погледне приятелката си в очите. Преглътна с усилие.

— Да заминем довечера.

Усмивката на Лети се стопи и тя пребледня.

— Тази вечер ли?

— Никога няма да станеш звезда, останеш ли тук. — Кордилия напрегнато наблюдаваше приятелката си. Беше изрекла онова, което и двете знаеха, че е истина. — Влакът тръгва в шест и петдесет и две от гара „Дифайънс“.

В тази част на щата на ден минаваше само един влак, с който се отиваше в Ню Йорк Сити — факт, известен на Кордилия от години. Беше научила разписанието наизуст, понеже бягството се беше превърнало в натрапчива фантазия, която не бързаше да осъществи поне до утрото на въпросния ден, когато мисълта, че й предстои да се омъжи, вече не й се струваше нереална и далечна и очакваше церемонията с чувство, подобно на ужас. Сутринта стана да помогне на леля си за закуската и вече бе взела окончателно решение да замине. Мислите й препускаха цялата сутрин, но Кордилия не предполагаше, че ще събере достатъчно смелост, чак докато не каза на Лети.

Не обсъждаха нищо. Лети повтори часа, в който влакът потегляше, и кимна. Тогава Кордилия пак спусна мрежичката и последва приятелката си по скърцащите дървени стъпала към църквата. Обърна се назад само веднъж, за да погледне къщите, складовете и църквите с фронтони в Юниън — познаваше всички жители по име и всички я знаеха, като дете без родители, с вечно ожулени колене. След няколко часа щеше да седи във влака и никога повече нямаше да види всичко това. Тогава щеше да се е смрачило, а малко по-късно щеше да последва мракът, който никога повече нямаше да се вдигне. Така и не успя да свикне.

Тръгна по пътеката към олтара и усети, че едва мести крака. Сякаш се носеше във въздуха: движенията й бяха напълно автоматични, не зависеха от нея. Зеленикава светлина се процеждаше през тесните прозорци на стените, под високия заострен таван с недовършени дървени греди. Родителите на Джони и по-малките му братя бяха от едната страна на пътеката, а от другата се беше настанила леля й с все същата кисела гримаса, облечена в стара рокля на цветя с широка, бяла дантелена яка, и чичо Джеб, в работен гащеризон, както и братовчед й Майкъл, седнал между двамата. На реда зад леля си и чичо си видя двете сестри на Лети, Луиза и Лора, с опънати коси, стегнати в старомодни кокове.

Семейство Хобстад бяха известни с фермата си за производство на млечни продукти, пуританството, религиозния фанатизъм и че се обличаха само в черно, откакто преди шест години госпожа Хобстад почина при раждането на по-малката сестра на Лети. Децата й я помнеха като светица и Кордилия бе съгласна. Всяка жена, изтърпяла настроенията и строгостта на стария Хобстад, заслужаваше да бъде обожествена, макар за Кордилия това да бе доста съмнително постижение и напълно неуместен начин да употребиш времето, отредено ти на земята. На семейните снимки госпожа Хобстад изглеждаше нелепо дребна до съпруга си. От петте деца единствено Лети бе наследила ръста на майка си. Наричаха я „Дребосъка“ и се отнасяха към нея, все едно бе невидима.

Всички лица бяха обърнати към булката и някои се опитваха да се усмихнат, но очите им сякаш казваха: Знам какво си направила.

Обзета от уплаха, че погледите им ще я прекършат, Кордилия си напомни, че е само наполовина една от тях. Майка й може и да бе израснала в Юниън, ала другата част от Кордилия бе от друго място — бляскаво, далечно и също като Лети усещаше, че градчето, в което бяха отгледани, им е тясно. Добре, че Лети настоя, осъзна с облекчение Кордилия, да си сложи воал. Не само че я защитаваше от вперените в нея очи на гостите и осъдителните им изражения, но и от Джон, който протягаше ръце към нейните. Очите му блестяха, ала тя нямаше сили да ги срещне. Не искаше да си спомня щастието и надеждата, които искряха в погледа му.

Искаше й се да си спомни Джон Фийлд, какъвто беше в деня след завършването на гимназия, когато отидоха при вира и тя заяви, че няма никакво намерение да съсипе хубавите си долни гащи, като влезе с тях във водата, а ако се топнеше гола, тогава и той трябваше да се съблече. Джон бе преглътнал с усилие и не откъсна очи от нея, докато сваляше дрехите си през главата, за да я последва във вира, нагази до колене, после се хвърли във водата. По-късно двамата изпълзяха на каменистия бряг, разтреперани, останали без дъх от студа. На слънце бе толкова горещо, че пареше на стъпалата, докато на сянка си оставаше хладно. Тогава тя го целуна, сгуши се до топлото му тяло и когато й омръзна, му каза да не се въздържа както обикновено. Отначало той се дърпаше, настояваше, че не бива да го правят, но не можа да й устои. Очите му бяха зелени, бяха се взрели в нейните, изпълнени с вълнение, почуда и малко страх. От онова, което направи, отначало я заболя, но сетне всичко свърши, приключи твърде бързо, а тя бе обзета от желание отново да изпита сладостта на болката.

Може би щеше да се случи без каквито и да било последствия, ако братовчед й Майкъл не ги беше наблюдавал, след което бе хукнал право при леля Айда, за да й разкаже какво е видял. Кордилия се върна, за да помогне с вечерята, а по гащите й имаше кръв, беше рошава и нямаше как да излъже за стореното. Не че искаше да крие.

— Същата си като майка си — бе заявила леля Айда и гневно бе стиснала устни така, че над горната се врязаха бръчки.

Леля Айда вечно повтаряше също като майка ти, още по времето, когато Кордилия беше дете и закъсняваше за църква или се бавеше, докато донесе вода от кладенеца, всеки път, когато беше твърде щастлива или прекалено намусена. Повтаряше също като майка ти, докато укорът не се превърна за малката Кордилия в нещо като значка на честта. Също като майка ти — повтаряше отново и отново леля Айда, докато тормозеше Джон, докато се караше на доктор Фийлд и госпожа Фийлд, а също и на Кордилия, задето се бяха съгласили на скромна церемония в лютеранската църква на Мейн в първия свободен неделен следобед. По този начин леля Айда от раз постигна две неща: завинаги щеше да се отърве от племенницата си, която й създаваше единствено проблеми, и щеше да я предаде на грижите на друг, при това в божия дом.

Докато стоеше до Джон пред олтара на почти празната църква, Кордилия мислеше единствено за бягство. Макар той да бе красив и добър, никога нямаше да й бъде достатъчен и тя изтръпваше от ужас при мисълта за предстоящите петдесет мрачни, студени зими, пикници, организирани от църквата, и пищящи бебета, които щяха да бъдат единственото й развлечение до гроба. Не можеше да си го позволи, без да види какво има отвъд правите улици на Юниън с църковните кули, няколкото самотни телефонни кабели и околните ферми. Не и след като знаеше със сигурност, че любопитството ще я изгори, ако не го утолеше. Не, желанието й бе да види света и дори докато обещаваше на Джон да бъде негова завинаги, тя планираше как да се измъкне, за да си вземе багажа — вече бе приготвила нещата, които смяташе да отнесе у семейство Фийлд — и да се измъкне през задния прозорец на алеята, за да се отправи към гарата и да се качи на влака в 18,52, който щеше да пътува цяла нощ до Ню Йорк Сити, където беше родена.

Когато чу как леля й си прочиства гърлото, Кордилия осъзна, че не е чула казаното от отец Андерсън, и предположи, че трябва да изрече единствените думи, които се очакваха от нея.

— Да — промълви и затвори очи, да не би Джон да долови неискреността й. Надяваше се някой ден той да й прости.

Тогава отец Андерсън ги провъзгласи за съпруг и съпруга, Джон пристъпи към нея и вдигна мрежестия воал, за да открие лицето й. Завладя я чувство, подобно на шок, когато го погледна в очите без каквато и да било бариера, а след това той притисна устни в нейните по онзи топъл, настойчив начин, по който я бе целувал винаги досега. Някой — може би леля й — въздъхна шумно, най-вероятно от облекчение. Едва когато младата двойка се обърна, за да тръгне по пътеката, Кордилия осъзна, че това бе последната й целувка с Джон.