Ана Годбърсън
Тайни и мечти (19)

18

Звукът от камъчета, които барабаняха по стъклото, събуди Астрид от неспокойния й сън. Отначало си каза, че досадникът ще си отиде, но понеже шумът не спря, отвори едното си око и забеляза, че е заспала на лежанката в единия край на спалнята си, все още облечена в бледопрасковената официална копринена рокля от снощи. Роклята беше без ръкави, с изчистена кройка и мъниста по прозрачната горна част. Снощи я облече и реши, че на Чарли много ще му хареса. Едната обувка с високо токче висеше на пръстите на десния й крак, а другата бе по средата на стаята, близо до края на недокоснатата кувертюра на леглото, в което обикновено спеше. Надигна се колкото да отвори прозореца.

— Какво? — провикна се, без да крие раздразнението си.

— Астрид, аз съм!

Щом чу гласа на Кордилия, тя скочи и подаде глава през прозореца. Навън бе нетърпимо свежо.

— Слава богу! Да знаеш само колко ми липсваше — изгука тя. На алеята бе застанала новата й най-добра приятелка в ослепително бяла рокля. Астрид приглади назад русата си коса и се засмя.

Кордилия й помаха, усмихна се и се отдръпна под сянката на дъба.

— И ти ми липсваше.

— Как успя да избягаш от Догуд?

Астрид зададе въпроса и щастието й се стопи. Кордилия не беше избягала сама. Освен това мястото, на което беше застанала, бе твърде далече, за да може едно момиче да хвърли камъчета. Чарли беше с нея и сигурно се криеше зад дъба. Кордилия прочисти гърло и пристъпи напред, но преди да успее да отговори, Астрид се дръпна назад и хлопна прозореца. Тръшна се на лежанката, захлупи копринена възглавница върху лицето си и се насили да заспи възможно по-бързо. Сърцето й обаче продължаваше да бие шумно и съвсем скоро разбра, че няма да намери нито миг спокойствие. Цял ден се беше държала безупречно и не се обади на нито едно от позвъняванията на Чарли, дори не мисли за него повече от необходимото. Все още го мразеше заради онова, което вероятно бе извършил — за грозния начин, по който я ревнуваше, — същевременно бе наясно, че няма да издържи, ако той си тръгне, без дори да го е зърнала.

Спокойно и високомерно, доколкото й бе възможно, вдигна възглавницата от лицето си, обу обувките си и се отправи към входното антре. Видя Чарли веднага след като отвори вратата. Той беше облечен в бяла тениска, натъпкана в кафяв панталон, стиснал в ръка хартиен плик. Косата му беше зализана с много по-малко помада от обикновено, затова изглеждаше по-светла и гъста, сресана на прав път, и се надигаше от двете му страни. Астрид скръсти ръце на гърдите си и се облегна на касата на вратата, докато гостите я забележат. За момент й се стори, че Чарли ще се втурне към нея, но сестра му отпусна ръка на гърдите му, за да го спре. Кордилия пристъпи напред сама.

— Много се радвам да те видя, но той какво прави тук? — попита Астрид.

Приятелката й се усмихна виновно.

— Знам, че обецата те ядоса, но виж колко много му липсваш. Цяла сутрин ме моли да те убедя да говориш с него, когато ти звъни. Каза, че няма представа какво е направил, за да заслужи гнева ти.

— Ти повярва ли му?

Кордилия се обърна и погледна през рамо. Чарли ги наблюдаваше, пъхнал ръце в джобовете, наклонил едрото си тяло към момичетата, сякаш едва се сдържаше да остане на едно място.

— Не съм сигурна. Знам само, че денят е прекрасен, най-сетне сме свободни, а без теб няма да е весело, освен това имаме три сандвича с яйца, а сме само двамата.

Астрид знаеше, че трябва да вирне брадичка и да каже, че щеше да й бъде много приятно, ако следобедът й не е пълен с ангажименти. Но щом си представи как Чарли ще се отдалечи и колко болка ще й причини това, тя пристъпи напред и слезе на алеята за автомобили. Сърцето й беше стегнато като в юмрук, но поне той щеше да види прасковената рокля.

— Добре, Чарли Грей! — провикна се предизвикателно тя. — Ако смееш, придружи ме този следобед.

* * *

Денят бе безоблачен, но от време на време Астрид се мръщеше заради течението, което създаваха аеропланите над Евърли Фийлд в Куинс. Излегна се като принцеса на карираното одеяло и отпусна глава на бедрото на Чарли. Кордилия беше седнала малко по-настрани, подгънала дългите си крака, а косата й бе вързана на хлабав кок, докато наблюдаваше как пилотите, след като описваха дъги високо в небето, пукат балоните, които хора от тълпата пускаха от време на време. Целият ден беше¹ истинско вълшебство, помисли си Астрид; радваше се, че дойде да наблюдава множеството на пистата, вместо да си стои сама вкъщи и да се пита какво ли прави гаджето й без нея.

— Чарли, защо не си ме возил на аероплан? — попита Астрид и завъртя сандвича в ръка, докато се опитваше да намери най-подходящото място, от което да отхапе. След като не се бяха виждали няколко дни, той й се стори изключително красив и трябваше да се насилва, за да изпита гняв към него. Но да създава трудности, бе изкуство, което бе усвоила още като малка. Сега всячески се стараеше да затрудни Чарли, независимо че той бе толкова широкоплещест и силен. — Струва нищо и никакви пет долара на човек за огромна обиколка.

— Не, благодаря.

Астрид и Кордилия се спогледаха, когато чуха острия му отговор.

След тези думи Астрид се намръщи и Чарли отново заговори мило, както през целия следобед:

— Не предпочиташ ли разходка с лодка? Ще те кача на някой от корабите, които обикалят заливчетата и сервират шампанско. Какво ще кажеш?

— Корабите ме отегчават — отвърна с леден глас Астрид. — Ако обаче разбера, че си качвал друго момиче на аероплан, да си наясно: това ще бъде краят.

Не за пръв път този ден подхвърляше подобни забележки и усети как Чарли наистина е притеснен.

— Няма друго момиче, затова престани да натякваш — изстреля в отговор той.

— Не виждам друга причина да не искаш да ме повозиш на аероплан — продължи небрежно тя.

— Не и след като изчезна онази вечер. Ако ти позволя да се качиш на аероплан, какво ми гарантира, че ще слезеш?

Астрид се нацупи.

— Вече се извиних, нали?

Кордилия се подпря на дългата си загоряла ръка и заслони очи с пръстите на другата, после отпусна глава назад, за да погледа какво става в небето над тях.

— Никога не съм се возила на аероплан — отбеляза тя между другото.

— Заведи ни, Чарли! — настоя с момичешки тънко гласче Астрид.

Изглежда настойчивостта й го подразни — сега се правеше на котенце, но май бе твърде късно.

— Няма — заинати се той и се обърна.

Беше станал строг, което се стори забавно на Кордилия, и тя се разсмя.

— Защо не?

Чарли прочисти гърло, обърна се към Кордилия и отговори по-меко:

— Страхувам се от… височините ме плашат.

— Чарли — усмихна се Астрид. — Никога не си ми казвал!

— Нали сега знаеш?

Кордилия смени темата.

— Ще се кача с нея и ще следя да се държи прилично — предложи тя. — Все пак съм ти кръвна роднина.

Чарли, полегнал на мускулестата си ръка, присви очи към сестра си, все едно обмисляше предложението й.

— Да, кръвна роднина си ми и това едва сега започва да ме радва, но все още е твърде рано след необмислената ти постъпка, за да те пусна да летиш сама.

— О, Чарли — възкликна флиртаджийски Астрид и разпери пръсти върху корема му. — Не се дръж лошо с милата ми Кордилия! Тя дори не е знаела кои са семейство Хейл… Кой знае, може да е истинска любов и двамата да са като Ромео и Жулиета, а връзката им да помири враждуващите семейства.

— В края на книгата Жулиета умира — сопна се Чарли.

Може и да се страхуваше от високо, тя може и да беше прекалила с настойчивостта си, но тонът му я засегна и съсипа следобеда.

— Не е никаква книга, ами пиеса, глупако — нацупи се тя.

Кордилия разбра, че не е успяла да възстанови разбирателството помежду им, и вдигна поглед към малкия биплан в черно и червено, който изписваше цифрата осем във въздуха. Хората долу сочеха, за да покажат на децата и старците дръзките постижения на модерния свят. Кордилия смяташе, че бягството от Догуд и следобедът, прекаран с добри приятели, ще е напълно достатъчен, за да се разсее, докато слушаше разправията между Астрид и Чарли, но мислите й отново се върнаха към Том.

Малко след това усети и познатия копнеж. Искаше съвсем малко — да мерне кривата му усмивка или да докосне ръката му, ако се видят някъде навън.

— Това е самолетът на Макс Дарби — наруши мълчанието Чарли.

— Макс Дарби ли? — Кордилия срещна погледа на брат си. — Невероятно — видях го първия ден, когато пристигнах в Ню Йорк.

Астрид, загледана в далечината, неочаквано се изправи.

— Искам да се прибера. Веднага — заяви тя.

— Това момче ще се убие. — Чарли погледна отчаяно Кордилия, без да обръща внимание на Астрид. — Едва на осемнайсет е, а се опитва да прави разни номера, за да привлече вниманието на хората — сега имал намерение да лети до островите край Флорида. Разправят, че щял да е най-младият, прелетял над Атлантика.

— Над Атлантика ли? — Кордилия повтори думите му и се опита да си представи безбрежния океан. — Да не би да искаш да кажеш…

— От Ню Йорк до Париж — прекъсна я Чарли.

От Ню Йорк до Париж. Кордилия не можеше да си представи по-прекрасни думи. Удоволствието обаче се стопи, когато забеляза, че Астрид тропа с крак, притиснала свитите си юмруци към бедрата.

— Какво? — Чарли поклати глава. — Добре, добре, ще те заведем у вас.

Кордилия също стана и тримата поеха срещу вятъра, към автомобила, който той бе взел назаем от гаража на семейство Марш. Астрид крачеше напред. Прасковенорозовата официална рокля очертаваше бедрата й. Чарли вървеше до нея, а Кордилия, която не се интересуваше каква игра играят, се обърна и се върна няколко крачки, за да погледне пак ширналото се поле, тълпите зяпачи отстрани и огромните хангари от стъкло и мешал зад тях.

Преди да затича отново, чу как тълпата ахна. Бипланът в червено и черно пикираше. Кордилия притисна ръка към устата си. Тъкмо когато самолетът бе опасно близо до земята, пилотът промени траекторията и се насочи отново към безкрайното синьо небе.

— Ехо! — провикна се Чарли. — Идваш ли?

Кордилия потръпна и затича след брат си. Той беше стигнал до колата, а Астрид се беше настанила на предната седалка и гледаше право пред себе си. Кордилия се усмихна вътрешно и забърза към тях. Тази сутрин се беше почувствала като в клетка, но сега всичко бе променено. Сякаш бе почерпила вдъхновение от безстрашието на авиатора, от начина, по който се беше устремил към рая или ада, сякаш бе готов да отрече гравитацията. Прииска й се и тя да е толкова безстрашна и да последва копнежа в сърцето си — да се види отново с Том Хейл.