Ана Годбърсън
Тайни и мечти (18)

17

Първата седмица на Кордилия като дъщеря на известен контрабандист наближаваше края си и тя откри, че родителската обич е съпътствана от известни неприятности. Баща й удържа на думата си. Не й позволяваха да напуска имението. Два дни на едно място бяха прекалено дълго време, за който й да било млад човек, особено за момиче с непресъхващ интерес, което за пръв път откриваше, че болна от любов не е просто начин на изразяване или празни приказки. Всеки път, когато се сетеше за Том Хейл, потръпваше, изгуби апетит, затова предишната вечер се извини и отказа да вечеря, защото единствените думи, които можеше да изрече, бяха Том Хейл и се страхуваше да не се издаде, ако понечи да каже нещо. Цяла нощ се мята в леглото и ту й беше горещо, ту студено. Не можеше да го обича, и то само след една вечер, прекарана с него. Но ако това не беше любов, нямаше как да нарече копнежа, заради който нито можеше да спи, нито да стои на едно място.

Оставаше и тъжният факт, че вече знаеше къде е Лети, но не можеше да я посети. Как само й се искаше да види цялото представление на старата си приятелка, да я поздрави за забележителния успех и да й прошепне, че всичките й страхове са били неоснователни.

Нямаше начин да мръдне от Догуд, защото и брат й беше в имението по цял ден. Не можеше да се сърди на баща си, понеже се отнасяше мило с нея, макар да го беше излъгала. Затова пък Чарли се държеше противно и тя вече мислеше, че той е единствената причина, поради която Том сигурно се страхуваше дори да й позвъни по телефона. Предполагаше, че Чарли я е набелязал още от първата им среща в „Севънт Хевън“, преди още да разбере, че са брат и сестра. На втория ден от живота си като затворничка, когато се върна от дълга разходка из имението, откри, че няма да успее да го избегне, защото той я търсеше.

— Говорила ли си с Астрид? — излая той, когато тя се приближи към входната врата.

Кордилия спря. Приличаше на дама, тръгнала да поиграе голф — в спортната бяла рокля без ръкави, с кръгло деколте и солей пола. Изненада я директният му въпрос, както и заблудата, че ще сподели нещо с него след всичко, което й беше наговорил.

— Може би, но не е твоя работа.

Чарли беше излязъл от гаража и вървеше към нея по посипаната с чакъл алея. Двамата тръгнаха заедно към къщата. Слънцето беше високо в небето и сякаш разпръскваше златен прашец във въздуха.

— Хайде де, тя направо ме побърква — продължи Чарли и макар гласът му все още да звучеше грубо, в него се прокрадна и умолителна нотка. — Не ми се обажда, когато я търся.

Кордилия въздъхна. Колкото и да не й се искаше, го съжали — все пак и тя имаше чувството, че полудява.

— Говорих с нея. Сърдита ти е. — Когато забеляза, че Чарли навежда глава и кимва, продължи по-нежно: — Не познавам Астрид колкото теб, но ми се струва, че тя не е от хората, които ще отстъпят, когато някой постъпи зле с тях.

— Права си. Само че не съм й направил нищо лошо — отвърна бързо брат й. — Дори не знам защо ми се сърди.

— Може и така да е. — Кордилия погледна Чарли, без да крие недоверието си, и се поколеба дали да не му каже какво бе открила Астрид онази вечер и че е разбрала за тайнственото момиче, което е било в стаята му. Трябваше да признае, поне пред себе си, че семейство Грей организират много партита и обецата може да е изпаднала от коя ли не гостенка. — Само дето сега вече няма особено значение.

— Така е. Тя е голям инат. Не мисли обаче, че Астрид е от егоистичните момичета, които непрекъснато се цупят — продължи Чарли, докато потъваха в сянката на къщата. — Тя те цени.

Кордилия се зарадва да го чуе.

— Защо мислиш, че е така?

Чарли сви рамене.

— Може би, защото си ми сестра. Кой знае? Просто бъди мила с нея.

— Ще бъда, защото ми е приятелка — отвърна остро Кордилия. — Не защото ти ми нареждаш.

— Не започвай и ти. Все пак си от семейство Грей, а семейство Грей се подкрепят.

— Онази вечер ме обвини…

— Извинявай. — Когато Чарли въздишаше, сякаш цялото му едро тяло се разтрисаше. Въздишките му разкриваха колко го притискат отговорностите и тя не можеше да го възприема повече като най-обикновена пречка. — Сгреших, като го казах, особено на единствената си сестра.

Заизкачваха се по внушителните мраморни стъпала към къщата и тогава тя разбра, че Астрид е била права, когато отбеляза колко държи той на семейството. След като цял живот се бе чувствала като дете, сменено от феите, това негово качество много й хареса и й стана приятно, че той е готов да я приеме под крилото си.

— Добре, но само за днес — рече закачливо и ведро тя. — За утре не обещавам нищо.

Чарли я погледна с ъгълчето на окото си и й отвори вратата, за да влезе. Вътре беше сумрачно — единствено през прозорците влизаше естествена светлина — заради ламперията от тъмно дърво. Кордилия пристъпи напред в коридора. Къщата й се стори студена и се сети, че не е разговаряла с Дариъс от снощи, на вечеря, когато се чувстваше неловко и през повечето време мълча. Иначе усещаше присъствието на баща си, а също и на хората от персонала, които непрекъснато й донасяха дрехи, обувки и шапки, откакто бе наказана. Тази сутрин не видя баща си и й стана мъчно.

— Чарли…

Братът и сестрата се обърнаха към Елайъс Джоунс, облечен в спретнат, но скромен черен костюм. Той не обърна почти никакво внимание на Кордилия, когато се показа. Чарли пристъпи към него и по-възрастният мъж зашепна нещо в ухото му. Брат й отново стана сериозен и кимна, докато внимателно слушаше Джоунс.

— Благодаря — отвърна Чарли. След това обърна гръб и на Джоунс, и на сестра си и хукна нагоре по стълбите.

Джоунс прочисти гърлото си.

— Пристигнаха още няколко покупки от града. Баща ви помоли да ги кача в стаята ви.

Без да изчака момичето да му благодари, той се обърна и излезе навън. Тя чу стъпките му по чакъла и проскърцването на дюшемето под тежки крачки на горния етаж. Изви глава и погледна към третия етаж, гравирания таван и огромния полилей, който не палеха през деня.

— Чарли! — провикна се тя.

Изминаха няколко секунди, след които той надникна през перилата.

— Искаш ли нещо? — попита и я изгледа.

— Не… — Тя пристъпи от крак на крак. — Просто исках да ти обясня… Не знаех кой е Том, когато се съгласих да изляза с него. Нямаше да го направя, ако знаех.

Последва ново мълчание, но тогава Кордилия се усмихна, достатъчно широко, за да може той да забележи, въпреки че бе на горния етаж. Главата му се скри, после го чу да трополи надолу по стълбите. Слезе и застана пред нея, на предпоследното стъпало. Не се усмихваше, но в изражението му се беше появила нова искреност.

— Благодаря ти, че го каза.

— Не ти правя услуга. — Издържа на погледа му, наблюдаваше го спокойно, с изпънат гръб. — Просто съм си такава.

— Още по-добре — разсмя се Чарли. — И аз нямам доверие на услугите, поне докато не ги получа.

— И аз така.

И двамата се чувстваха неловко, а Чарли изглежда се колебаеше дали да се върне горе, или не. Кордилия остана на мястото си.

— Много е неприятно, задето сме затворени тук — призна си най-сетне Чарли.

Тя кимна, без да отговори.

— Ако те измъкна, ще успееш ли да убедиш Астрид да се види с мен?

Очите й засияха, пулсът й се ускори. Това бе най-вълнуващото нещо от дни насам. Огледа се, увери се, че никой не ги наблюдава, и кимна.

— Ела — подкани я Чарли с усмивка.

Тръгнаха в същата посока, в която се беше движила Кордилия, когато за пръв път влезе в Догуд — по коридора, към огромната кухня, пълна с капаци, изтъркани от употреба маси и закачени на кукички медни съдове. Едър мъж в престилка и няколко двойни брадички, подпрени от яката на ризата, се беше изправил до печката.

— Чарли! — възкликна мъжът и тръсна дълбокия тиган, от който се носеше аромат на задушени в масло гъби. От начина, по който изрече името, стана ясно, че познава момчето от дете.

— Кордилия, това е Лен. Той е с татко още от самото начало.

— Значи ти си младата дама — подхвърли здравенякът и кимна вместо поздрав.

В отговор Кордилия също кимна.

— Значи ти приготвяш храната.

— Да, госпожо.

Тя се усмихна, но преди да успее да му благодари, Чарли помоли Лен да му приготви кошница за пикник, защото искали да поизлязат следобед и да се поразходят в имението.

— Все още ли ядеш като за трима, малкият? — попита Лен и Чарли кимна срамежливо.

Изчакаха да им приготви храната. Почти не говориха и Кордилия забеляза нещо ужасно и странно. Лен беше обут с една лъсната обувка, а другият му крачол скриваше дървена протеза.

— Чарли — прошепна тя, след като обядът им беше приготвен и минаваха през голямата трапезария. — Какво му е на крака?

За нейна изненада, Чарли се разсмя.

— Кракът му ли? Изгубил го е.

Задуши я ужас, докато се опитваше да приеме чутото. Наведе се и притисна длани към бедрата си, за да усети облекчението, че са все още на мястото си.

— Как е станало? — попита го.

— Защо, според теб, мъж с неговия ръст би се заврял в кухнята? Той е здравеняк, а татко има нужда от момчета с яки мускули. — Чарли сви рамене. — Както и да е, случило се е отдавна, още в началото, когато въвели сухия режим. Тогава териториите все още не били разпределени. Татко, Лен и разни други имали банда — доставяли алкохол — и една вечер били нападнати от конкурентна банда, за да накарат татко да отстъпи клиентите си. Татко го простреляли, а Лен го прегазили. Смазали крака му. И двамата ги закарали в „Сейнт Винсънт“, а лекарят казал, че има късмет, дето е жив.

— Олеле! — ахна тихо Кордилия.

— Както вече подчертах, случило се е доста отдавна — продължи Чарли спокойно, докато влизаха в балната зала. — Не се храним често в трапезарията — отбеляза той. — Започнахме, откакто ти дойде. Странно, сигурно татко иска да те впечатли.

— Защо да е странно? — попита Кордилия.

— Не го приемай лично. Просто си прекарала целия си живот в Охайо и изглежда, много му се иска да те впечатли, дори повече от дамите, които води — говоря за истински дами, които са расли на Пето Авеню, ходили са в Париж, имат си пуделчета и… знаеш как е. Говоря ти за дами като Астрид. Ясно е, че желае да притежаваш най-доброто… ти си негова плът и кръв.

Кордилия се усмихна при мисълта, че на баща й толкова много му се искаше да й достави удоволствие.

— Значи татко има много приятелки — отбеляза тя.

— Ами, да. — Чарли отвори вратата в другия край на балната зала и изчака Кордилия да влезе в библиотеката. — Затова направи апартамент „Кала“. Имаше една танцьорка, Мона Алегзандър, с която бяха сгодени. Само че тя не спираше да пие и накрая татко реши, че тая работа няма да я бъде. Май тази стая е единствената в къщата с нови мебели. Той лично ги е избирал.

Кордилия кимна и вдигна поглед към гипсовите ангели по тавана и изискания полилей. Зачуди се къде ли е сега Мона Алегзандър и дали Дариъс се е сетил за Фани Ларсън, когато е предложил брак на танцьорката.

— Вече няма значение — продължи Чарли, докато влизаха в мрачната библиотека. Беше доста потискаща през деня, папратите бяха избуяли прекалено много, все едно бяха расли поне сто години. Чарли мина по персийския килим към високата до тавана библиотека на южната стена. Разгледа книгите, сякаш търсеше нещо.

Този следобед двамата разговаряха повече, отколкото през цялата изминала седмица и за пръв път тя прояви искрено любопитство към брат си.

— Сигурно е било много приятно да растеш в тази обстановка — предположи тя.

— Тук ли? — изсумтя Чарли. — Де да беше така. Татко купи имението през двайсет и четвърта. Година преди това беше взел под наем къща на брега на Уайтуд — на юг е и не е толкова скъпо място, нали разбираш. По-рано се местехме от апартамент в апартамент.

— Аха. — Кордилия не можеше да си представи Чарли без шофьора, антуража и изисканите дрехи.

— Беше друг живот. Наистина. Сухият режим създаде татко, преди това беше дребна риба. Само не издавай какво съм ти казал.

— Ти винаги ли си бил част от… онова, с което се занимава? — полюбопитства Кордилия.

— Откакто проговорих. Първата измама, която извърших, беше за отвличане на вниманието, докато татко беше джебчия. Правех се, че съм се изгубил в тълпата, някоя лелка започваше да кудкудяка около мен, а междувременно татко опразваше джобовете на зяпачите.

Кордилия реши, че е чудесно приключение, макар да не беше сигурна дали Чарли е на същото мнение, защото той извърна лице и смени темата.

— Онова, което ще ти покажа — предупреди я той, — е строго пазена тайна и никой не бива да разбира.

— Искам да знаеш едно за мен, Чарли Грей. Умея да пазя тайни.

Той я погледна и се усмихна на една страна.

— Сигурен съм — отвърна й, отпусна ръка върху една червена книга и я дръпна.

Чу се стържене на метал, след това стената се завъртя в бавен кръг. Кордилия остана с отворена уста, когато стената с книги разкри тайната си. Чу се прищракване и библиотеката спря да се движи, а етажерките се превърнаха в бар от полирано дърво с обло огледало зад колекцията от бутилки, в които имаше какви ли не видове алкохол и огромен кашон с чаши в различни размери.

— Много впечатляващо! Мислех, че ще ме измъкнеш навън.

Чарли я наблюдаваше с непроницаем поглед.

— Наистина ли можеш да пазиш тайна? Само най-близките на татко знаят за това. Направо ще полудее, ако разбере, че ти показвам…

— Вече ти казах, че мога! — Възкликна тя.

— Добре. Това е просто скритата врата към тунел.

Кордилия си пое рязко въздух и погледна брат си.

— Накъде води?

Очите му пак заблестяха и той протегна ръка зад една от бутилките, за да натисне някакво копче. Механизмът отново простена, но този път барът се завъртя наполовина и се отвори място между истинската стена и фалшивата. Кордилия пристъпи напред и забеляза спираловидна стълба, която водеше към мрака.

— Последвай ме — подкани я той.

Заслизаха надолу на светлината, която се процеждаше от луфтове в дюшемето. Въздухът в мрака беше хладен, особено когато навлязоха по-дълбоко под земята. Когато стигнаха на дъното, цареше почти пълен мрак. Чарли заопипва стената, за да открие ключа за лампата, и светлината от една-единствена крушка освети мястото.

Бяха стъпили върху пръстта на просторно помещение, непосредствено до врата, заключена с огромен катинар, зад която тунелът се разклоняваше наляво и надясно. Под Догуд нямаше много за гледане, но Кордилия бе развълнувана, защото се намираше на тайно място.

— Това е складът — замахна с ръка Чарли към заключената с катинар врата. — Има и други, разбира се, но този е в имението.

— Накъде водят? — посочи Кордилия двата тунела.

— Единият е към гаража, за да можем да прибираме пратките под земята. Не се случва често — както казах, малцина от хората на татко знаят за мястото и искаме да си остане така. Другите пратки отиват на залива.

— Заливът ли? — Мирисът на пръст бе натрапчив, тя се обгърна и потрепери. — Защо?

— Причините са много. Ако пътищата са блокирани или са под наблюдение, трябва да имаме начин, за да внесем или изнесем стоката… Татко разправя, че понякога федералните наблюдаваш или ни причакват зад завоя, а не иска те да знаят, че заминава… или пък, ако някой ден нахлуят тук, това ни е пътят за бягство.

— Къде свършва това? — попита Кордилия и направи крачка към тунела.

— До малък кей близо до рибарска колиба, на осемстотин метра оттук.

За момент на момичето му се стори, че усеща мириса на море, и пулсът й се ускори при мисълта за бягство.

— Готова ли си? — попита нетърпеливо Чарли.

Очите им се срещнаха — и двамата нямаха търпение да извършат някоя лудория. Продължиха в пълно мълчание. Кордилия за пръв път усещаше какво е да имаш брат — дори наполовина — и за пръв път, откакто бе поверена на грижите на Чарли, не се чувстваше като натрапница. Дори да я дразнеше, тя се радваше, че е до нея, и нямаше нищо против да продължава да я дразни, както досега.

— Откъде си сигурен, че рибарите няма да се разприказват? — попита тя, когато черният тунел свърши пред стари дървени стъпала към тайна врата.

— Старият Острандър ли? Никога… Навремето татко му е направил страхотна услуга. Той е по-предан на семейство Грей, отколкото на собствените си хора. Освен това получава безплатна пиячка, а то е най-важното за него.

Чарли изтласка тежката врата и излезе на неподдържания кей. Примигнаха на ярката светлина, вдъхнаха соления въздух на залива и се спогледаха заговорнически. Денят беше великолепен и те спряха за момент, за да се порадват на опиянението, че най-сетне са свободни.