Ана Годбърсън
Тайни и мечти (16)

15

— Няма нужда… — започна Кордилия, когато похитителите й я изблъскаха в библиотеката на Догуд, но млъкна, когато забеляза пепелявото лице на баща си, който я очакваше. Разбра, че лъжата й е била разкрита, и спокойствието, което си бе наложила, докато наблюдаваше безмълвния гняв на Чарли в колата по пътя към Уайт Коув, се стопи. Сърцето й биеше до пръсване, но тя изпъна рамене, приглади полата си и примигна.

Чарли мълча намусено през целия път, но баща й, щом видя децата му да влизат, й се стори уморен и угрижен.

— Дано не са се държали грубо, мила. Мъже като тях нямат опит с добри момичета. — Дариъс говореше тихо и внимателно, сякаш се страхуваше да не я нарани.

— Не са се държали чак толкова грубо — бе единственото, което успя да изрече Кордилия.

— Защо да не бъдат груби? — намеси се сопнато Чарли. — Казах ти още първата вечер, когато се появи, татко. Тя е никоя. Появи се от нищото. Кой знае какво е намислила или за кого работи, а сега я виждаме с Том Хейл…

— Млъквай, Чарли. — Дариъс затвори очи и притисна пръсти към челото си, все едно имаше главоболие. — Трябваше да я наглеждаш. Трябваше непрекъснато да си до нея. Откъде да знае, че трябва да се пази от Том Хейл, след като не си й казал?

Чарли не възрази, но очите му блеснаха гневно.

След малко Дариъс стана, пристъпи напред, прегърна Кордилия през раменете и я поведе към подредените в кръг кожени столове, където я чакаше. За момент тя остана смълчана.

— Разбирам, че може и да си мислиш, че не ме интересува какво правиш, тъй като заминах почти веднага след пристигането ти. Всичко е заради годините, които пропуснах, без да се опитам да те върна в живота си… Повярвай ми, държа на теб и те обичам. Искам да се забавляваш, но също така искам да си в безопасност. За съжаление, това е невъзможно с въпросния младеж.

— Но Том е приятен — прошепна Кордилия и си припомни колко непринудено се чувстваше с него.

Мрачното настроение в стаята обаче я потисна.

Чарли изсумтя.

— За съжаление, не е така. — Дариъс пусна ръката й и седна на стола. Покри замислено устата си с ръка и обърна поглед към прозореца. Тайнствените шумове на нощта в провинцията — щурци и шумолене на листа — се промъкнаха в стаята. Дариъс въздъхна тежко. — Том е син на Дълут Хейл. Помниш ли, сутринта ти разказах за Дълут Хейл.

— Те искат част от всичко, което притежаваме — прекъсна го Чарли. — Готови са и да ни убият, стига да са сигурни, че ще им се размине.

— Чарли! — Дариъс се обърна и перна сина си по рамото. И двамата бяха едри, но в момента Кордилия забеляза удивителната сила, която притежаваше по-възрастният мъж. — Още една дума и кълна се, цяло лято няма да напуснеш къщата. — Облегна лакът на коленете си и се приближи до Кордилия. — Той не е свестен човек, това е истината. Друго не ти трябва да знаеш. Стой далече от него. Можеш ли да ми обещаеш?

В нея се надигаше студена вълна.

— Да — отвърна дъщерята, но така и не успя да покаже, че е искрена.

Градът, който профучаваше покрай автомобила на Том — пъстър, забързан, пълен с музика, — се отдалечаваше от нея с всяка секунда. Разкъса я болка, когато разбра, че целувката им в колата щеше да бъде единствената. Докосването на Том, омаята, с която я обгръщаше, се стопяваше и тя усети как потъва. Беше сломена и знаеше, че й личи.

— И двамата оставате в Догуд за известно време. — Дариъс се изправи отново, този път по-тежко, и уморено тръгна към вратата. — Ще кажа на момчетата. И двамата сте наказани. Лека нощ, деца.

След като той излезе, Чарли се обърна към Кордилия. Очите му пламтяха.

— Видя ли какво направи? — изсъска той. — Глупачка.

Омразата в гласа му не можеше да се мери със спомена за великолепното усещане, което Том Хейл пробуждаше у нея, когато й отправяше красивата си усмивка, и самочувствието, което й беше вдъхнал през часовете, прекарани в компанията му, затова се изправи, вирна брадичка и заяви:

— Ти си животно и не притежаваш дори една трета от качествата на Том Хейл.

Страхуваше се, че ако се обърне, той ще види сълзите й, и впи поглед напред, докато се качваше по стълбите към третия етаж и апартамента „Кала“.

 

 

— Кордилия! — изплака Астрид, когато приятелката й влезе в стаята.

Астрид беше тук от няколко часа. Беше взела душ, оправи си косата и прерови гардероба на Кордилия, разгледа новите й рокли и си представи колко много дрехи могат да разменят през лятото. След това Мили, прислужницата, която Дариъс беше наел за дъщеря си, й беше донесла мляко и сладки и се зае да оправя леглото. Докато беше вътре, Астрид я разпита за клюките за обитателите на Догуд. Мили обаче беше нова и не знаеше почти нищо, Астрид се отегчи и я отпрати. Беше й много досадно, когато най-сетне вратата се отвори. Вече бе забравила, че Кордилия я беше излъгала как не се чувствала добре, а сега се прибираше облечена в скъпа рокля. Изпита невероятно облекчение, че приятелката й се връща.

— Какво? — попита Кордилия, докато изритваше обувките си.

Двете момичета седнаха една до друга на леглото.

— Погледни. — Астрид отвори пръсти и показа обецата на приятелката си.

— Какво е това? — Кордилия се приведе напред, за да огледа по-добре грозната обеца.

— Не знам! — изпъшка Астрид и отпусна глава на рамото на Кордилия. — Знам само, че не е моя, но я намерих сред нещата на Чарли… Надявах се да е твоя.

— Не… — Кордилия вдигна очи от ръката на Астрид към лицето й. — Не е моя.

— Как се е озовала там, при какви обстоятелства? — продължи Астрид, макар въпросите й да бяха излишни, защото вече имаше представа каква жена се е накичила с подобна обеца и страстната сцена, в която Чарли обладаваше друго момиче, може би дори две. Почувства се глупаво, беше напълно безпомощна и докато се усети, очите й се насълзиха.

Астрид отпусна гръб и сви ръце в скута си. Беше объркана, а и нямаше представа как да се изправи пред Чарли и да изрече онова, което се страхуваше, че той е направил.

— Знам, че обичаш Чарли — започна предпазливо Кордилия, — но понякога той е такъв грубиян…

Преди Астрид да отговори, че не го възприема по този начин, я разсея шум, който се понесе от коридора, и тя вдигна ръка, за да накара Кордилия да замълчи. Щом Чарли откриеше, че не го чака в стаята му, щеше да дойде тук. Беше на ръба и нямаше никакво желание да го вижда. Притисна пръст към устните си, за да накара Кордилия да мълчи.

— Няма ме — рече тя и тръгна на пръсти към банята, затвори вратата и прилепи ухо, за да чуе какво става.

От банята със сив мрамор и лъскави златни аксесоари чу как Чарли се втурна при Кордилия. Напоследък всички правеха баните си по същия начин, но тя предполагаше, че Кордилия не се е докосвала до подобно нещо в Охайо.

— Виждала ли си Астрид?

Гласът на Чарли я стресна, въпреки че ги делеше стена. Той говореше напрегнато, задъхано и очевидно не му беше никак приятно да зададе въпроса.

— Не съм — отвърна Кордилия по типичния си лаконичен начин. — Ами ти?

— Одеве, но сега вече я няма. — Дюшемето изскърца под тежестта му, докато той обикаляше. — Беше в стаята ми, но сега я няма… Значи, не е тук?

— Не. Жалко, тази вечер щеше да ми е приятно да поговоря с нея.

Отговор не последва и след малко Астрид разбра, че той е излязъл. Представи си как Чарли се спуска по стълбището и я търси по обичайния си рязък начин. Когато вратата се тръшна, тя бързо се върна при Кордилия, която седеше в същата поза, с коса, разстлана по раменете.

— Вече разбра, че те търси — обясни й бавно.

— Знам. — Астрид прехапа долната си устна. — Моля те, позволи ми да остана още малко. Може ли да спя при теб?

— Разбира се… Защо не говориш с него още тази вечер?

— Ще му се отрази добре, ако реши, че съм си тръгнала… а до утре ще реша какво да правя. — Астрид въздъхна и се отпусна на леглото. Нямаше сили да каже, че ако Чарли я е предал, дори не иска да знае. — Освен това винаги спя в това легло, когато закъснея. Така беше, преди ти да се появиш. Да знаеш само колко се радвам, че си тук!

— Тук ли спиш?

Астрид се изсмя гръмко.

— А ти къде мислиш? Не и с Чарли.

По изражението на Кордилия й стана ясно, че приятелката й си е помислила точно това. Кордилия отвори устни, без да откъсва поглед от Астрид, сякаш търсеше знак, че приятелката й се шегува.

— Ясно — отвърна тихо и кимна.

Астрид потупа леглото и се разсмя отново. Кордилия приемаше новото толкова бързо, че за момент Астрид забрави колко далече е Охайо. Предположи, че там е много различно. Сигурно момчетата и момичетата от фермите се държаха като женени много преди сватбата.

— Не, разбира се! Е, на него много му се иска, но има някои неща, които едно момиче не прави преди… Както и да е, нямам желание да свърша като мама.

Астрид изпъшка, защото се сети за партито, което беше зарязала, и неприятностите, които следваха.

— Както и да е, скучна работа. Да поговорим за теб, може ли?

Тя се надигна и се зави с кувертюрата, въпреки че беше с официална рокля. Вятърът се усили и изду белите пердета. Кордилия прокара замислено дългите си пръсти по завивката. Ъгълчетата на устните й потръпнаха, все едно се опитваше да овладее усмивката си, но не успяваше да й попречи да се покаже.

Перна кичур изрусяла от слънцето коса през рамо и в очите й грейнаха звезди. Беше доста провинциално, едва сега забеляза Астрид. Трябваше да поправят някои жестове. Кордилия беше толкова елегантна, че бе жалко да не доизпипат всичко.

— Запознах се с едно момче — прошепна най-сетне тя.

— Аха! — възкликна Астрид. — Знаех си, че ще се случи нещо вълнуващо. Иначе защо ще станеш толкова потайна. Казвай! Разказвай веднага! Искам да ми споделиш всичко.

— Казва се Том и…

Астрид ахна. Отвори уста и стана сериозна.

— За Том Хейл ли говориш? Когато ви видях да говорите в клуба… Не можеш да се влюбиш в Том Хейл — добави бързо и поклати глава.

Кордилия не беше толкова сериозна. Разсмя се и отвърна небрежно:

— И ти ли?

— Семейства Хейл и Грей… Как да ти обясня?

— Знам. Знам всичко. Чарли и татко ми казаха, че не трябва да се виждам с него, и за всеки случай ме заключиха в замъка. — Кордилия прехапа устни, откъсна поглед от Астрид и се наведе към ръцете си, сякаш се страхуваше от стореното или може би от чувствата си. После отпусна глава на възглавницата до приятелката си и сниши глас, все едно се канеше да разкрие дълбоко пазена тайна. — Никога досега не съм се чувствала по този начин. С него е толкова различно. Нямах представа, че животът може да е така прекрасен…

Астрид се беше ококорила.

— Не трябва. Чарли и Дариъс приемат всичко, свързано със семейството, много сериозно…

След тези думи последва дълго мълчание. Изглежда, Кордилия съжали за признанието си, но ъгълчетата на устните й потрепнаха весело.

— Нали знаеш колко е красив?

Астрид не се сдържа и се усмихна.

— Да, хубав е.

— Значи го познаваш.

— Разбира се, че кой не познава Том!

Кордилия въздъхна замечтано и зарови лице във възглавницата. Беше загазила, но въпреки това се чувстваше почти щастлива. Докато наблюдаваше приятелката си, Астрид се запита дали съперничеството между семейства Хейл и Грей е чак толкова нетърпимо. Понякога хората поставяха под въпрос чувствата на Чарли и Астрид — може и да бяха прави, — но Астрид знаеше, че не може да не обича Чарли, независимо от недостатъците му. Дори сега, завладяна от гняв, пак го обичаше. Нямаше никакво право да поставя под съмнение чуждата любов.

Унесоха се, но ги събудиха викове на долния етаж. Промъкнаха се към прозореца и се разкискаха, когато разбраха, че Чарли и Елайъс викат Астрид.

— Дали да не им кажем? — прошепна Кордилия и надникна навън.

— Няма! Ще чакат до сутринта, както и всички останали. — Астрид стисна ръката на приятелката си и се пъхнаха под завивките.

— Не може да е толкова зле — намигна Кордилия, — след като заспиваме в тази великолепна стая.

Това бе нещо ново за Астрид, но тя затвори очи, за мисли се над логиката на Кордилия и разбра, че е напълно права.

Докато нощното небе порозовяваше с настъпването на зората, бе много възможно с пукването на утрото в тъмните кътчета на Уайт Коув и в хубавите приемни все още да звучи пиянски смях и да заглушава тъгата. В апартамент „Кала“ обаче, на третия етаж на Догуд, Астрид се беше сгушила под скъпите завивки, а дишането на Кордилия на съседната възглавница я уверяваше, че има поне една истинска приятелка на този свят.