Ана Годбърсън
Тайни и мечти (15)

14

— Какво? — попита Лети, когато отстъпи от огледалото в съблекалнята на продавачките на цигари и пристъпи към вратата.

Няколко момичета се бяха скупчили на прага и шушукаха възбудено. Полет се отдръпна от останалите и се облегна на стената, стиснала цигара.

— Става въпрос за драматурга, нали се интересуваше от Гордън Грейндж?

Лети пристъпи към групичката и надникна в клуба, където забеляза по-възрастен мъж в поизносено вълнено сако. Изглеждаше спретнат и елегантен, също като англичанин, чието най-голямо удоволствие бе да пуши лула в сумрачна библиотека. Продавачката на цигари Клара Хей го беше хванала под ръка и се притискаше в него. Не трябва ли да продава цигари както останалите?, запита се Лети и едва след това се досети какво става.

— Взел е Клара Хей за моята роля, нали? — ахна, преди да помисли. — Но тя е руса!

— Не казвай, че ролята е твоя, защото дори не се яви на прослушване — разсмя се Полет. Щом забеляза, че Лети мълчи, продължи по-сериозно: — Мъжете са отвратителни. Готови са на всичко за момиче, което ще им даде онова, което желаят. Нали затова Господ ни е дал по-големи мозъци, за да ги надхитрим. А поне засега умът на госпожица Хей й е помогнал да стигне по-далече от теб, сладурче, ето защо имаш много да наваксваш. — Полет хвърли цигарата и я загаси с обувка. — В момента с теб успяваме да си плащаме сметките, та действай, преди господин Коул да реши да ни изрита и двете.

Това й напомни за нещо, казано от Кордилия, и Лети се замисли за старата си приятелка, която нямаше представа къде се намира и се забавляваше, без дори да се замисли за хората, които беше използвала. Лети въздъхна тежко и свъси вежди.

— Не го приемай толкова навътре — рече Полет и влезе в шумния клуб. — Няма значение на колко драматурзи се оставя Клара Хей да я прелъстят, ти пак си оставаш по-красива от нея.

Въпреки лошото си настроение, Лети се усмихна. Влезе в бара, за да продава цигари на клиентите. Не спираше да се усмихва над отрупания поднос. Тананикаше си, докато се придвижваше от маса на маса, и от време на време спираше, за да предложи стоката. Мъж на средна възраст, с момиче, което едва ли бе и на двайсет, купи хартиен карамфил за дамата и няколко шоколадчета в сребристи опаковки; две жени във впечатляващи рокли, които почти не си говореха и отчаяно се оглеждаха за нещо интересно, си купиха по кутия цигари. Тя вървеше към края на салона, когато чу нечий глас.

— Ей, новото момиче!

Лети се обърна и видя господин Коул, управителя. Малките му очички се стрелкаха нервно наоколо, докато оправяше фрака си.

— Да? — отвърна тя и забърза след него между масите.

— Току-що пристигна важен клиент. — Посочи двойката, отправила се към масата от лявата страна на сцената. — Виж дали искат нещо, но не се застоявай. Разбра ме, нали?

— Да — отвърна Лети, но господин Коул изобщо не се интересуваше от отговора.

Новодошлите бяха високи, слаби — жената бе с гръб към Лети и тя видя колко дълбоко е изрязана роклята така, че да разкрие красивите извивки на раменете — движенията им бяха непринудени, като на отдавна влюбена двойка. Неговата коса беше светлокестенява, с почти металически отблясъци, грижливо пригладена над високо, гладко чело. Отдалече личеше, че е свикнал с привилегии — сякаш току-що слизаше от яхта — и на Лети й се прииска да стане част от клуба на изключителните и елегантните също както тези двамата. Стисна здраво подноса и пристъпи напред. Мъжът изтегли стола на момичето и то се наведе, като същевременно изви глава, за да огледа заведението. Щом Лети мерна линията на челюстта, се закова на място.

Щеше да познае Кордилия навсякъде — но сега тя бе преобразена! В елегантната си тъмна рокля бе истинска дама, приличаше на останалите гости на бара, а златистата лента през челото й придаваше вид на старогръцка богиня.

За момент Лети изпита облекчение и вълнение, задето приятелката й изглежда толкова забележително добре, но си припомни последните им мигове — тогава гледаше след отдалечаващата се Кордилия, която дори не й се извини.

Силните чувства накараха Лети да се обърне и тя усети тежестта на подноса, момичешката рокля, късата прическа, за която смяташе, че й придава вид на гражданка, а сега вече й се струваше проста. Сърцето й се сви. Все още помнеше инструкциите на господин Коул, но краката й отказваха да продължат. След няколко секунди си даде сметка, че не е необходимо да се изправя пред Кордилия, защото й бе хрумнала идея.

* * *

В другия край на заведението Кордилия не откъсваше очи от Том, затова не забелязваше другите. Дори не разбра накъде са се упътили, докато не влязоха и палитрата от цветове и шумове не и напомни за вечерта, прекарана тук с Лети. Витражите бяха същите, оркестърът на подиума създаваше истинска какофония от звуци, но тя огледа всичко така, сякаш бе приказната земя от детството й. Сега всичко й се струваше различно, след като бе излизала на други места из Ню Йорк.

— Тук изглежда ти харесва? — Кордилия подпря лакти на масата и се приведе напред.

— Мен ме харесват навсякъде — отвърна Том, отпусна пръсти на голия й гръб и се обърна към музикантите.

Мелодията беше дива, бърза, завладяваща, ритъмът отекваше, гостите на заведението разтърсваха рамене, тропаха с крака и щракаха с пръсти. Когато песента свърши, гръмнаха аплодисменти и нещастниците, които все още не бяха влезли, се опитаха да надникнат, за да разберат какво става.

Червените устни на Кордилия се усмихнаха непринудено, когато пръстите на Том се спуснаха по гърба й, а тръпките пробягнаха чак до врата й. После очите й се насочиха към сцената, където се показа едно момиче, малко срамежливо, и се отправи към микрофона. Беше дребничка, с късо подстригана тъмна коса, беше се обърнала към корнетиста и му обясняваше нещо. Останалите музиканти се опитваха да чуят какво казва и някои от тях бяха силно изненадани. Беше облечена в кремава рокля на волани, с кафяви мрежести чорапи и когато се обърна, Кордилия ахна от изненада.

— Леле!

Дори Том да я беше чул, не реагира. Кордилия не помръдваше, разтвори устни, когато бледостта на Лети изчезна, изместена от широка усмивка, и тя подпря ръце на ханша. Щом чу първите акорди, се ококори и изчака и останалите музиканти да се включат, като раздвижи закачливо вежди. След първите акорди вдигна ръце, разперила пръсти, и отвори уста. Клиентите ахнаха и дори Кордилия, която беше чувала неведнъж песните на Лети, изненадано потръпна, след като чу дълбокия глас на приятелката си. Завладя я невероятна гордост. Лети пееше изключително красиво, самоуверено и прикова вниманието на всички. Познаваше песента бегло — Анабел Бейкър я беше изпълнила по радиото в предаване, което слушаха през март, а тя пееше как танцувала боса — и се запита дали Лети се е упражнявала, или просто изпълняваше песента по памет.

Когато песента приключи, Кордилия не се сдържа. Изправи се и започна да ръкопляска, почти напълно забравила мъжа, с когото беше влязла.

Гърдите на Лети се надигаха и спускаха. Обърна се към високото момиче, което беше скочило от мястото си и се беше втурнало през тълпата. Погледите им се срещнаха, но вече всички се бяха изправили и ръкопляскаха. Лети насочи вниманието си към публиката, надигнала се като вълна, и се усмихна щастлива.

— Бис! — извика някой.

Обзета от възторг, Кордилия дори не забеляза телата зад себе си, а шумът бе толкова оглушителен, че удави вика й.

Беше твърде късно. Извеждаха я между масите. Двамата мъже зад нея бяха изключително едри и дори не успя да зърне Том, когато се извърна назад. Дани беше пред нея, теглеше я за ръка и това я ядоса още повече. Нито един от клиентите, които зяпаха досега, не я погледна.

— Какво става? — попита ги, щом излязоха на тротоара. Самотната крушка над входа обливаше в светлина и нея, и тримата мъже. След разразилата се в клуба мания, синята нощ й се стори спокойна, макар да кипеше от гняв. — Вие за кои се мислите?

Дани не я поглеждаше в очите и госпожица Грей забеляза колко неловко се чувства и че всъщност не е имал абсолютно никакво желание да я извлече навън. Двамата с него бяха по-възрастни, много едри — застанали един до друг, те й препречваха пътя. Вратата на клуба от другата им страна се отвори и за момент музиката и гласовете се разнесоха навън. Чуха се стъпки от елегантни обувки. Кордилия обърна глава и видя Том да се приближава. Какво се беше изписало по лицето му — гняв, загриженост, унижение? Преди да разбере, Дани отвори вратата на автомобил и един от другите мъже я натъпка вътре. Потеглиха, без тя да успее да проговори.

— Какво… — започна Кордилия.

Тогава съзря разкривеното от ярост лице на Чарли, смръщил чело, стиснал устни, и усети, че не й достига дъх.

* * *

На няколко пресечки на запад, в църква, все още използвана по предназначение, един свещеник негодуваше срещу непристойното поведение пред шепа богобоязливи люде.

— Развратната нова музика — повтаряше, — безобразен джаз!

По улици и разклатени стълби трополяха стотици крака, докато танцуващите тела за пръв път свикваха с модерния ритъм. Това бе пулсът на времето и за момент Лети, изправена на сцената, с невинно лице и обигран глас, бе неговото съвършено олицетворение.

Усмихна се широко и си пое дълбоко дъх. Тъкмо се опитваше да реши коя песен да изпее, когато забеляза, че познатите лица вече ги няма. Макар заслепена от възторг, усети да я бодва болка. Как можа Кордилия да си тръгне толкова скоро? — запита се. Дали все още й се сърдеше, или просто се почувства засрамена от бившата си приятелка? Нямаше как да разбере, затова се усмихна тъжно на момчетата от оркестъра, слезе от сцената и посегна към подноса със стока. Тъкмо го връзваше на талията си, когато някой я извика.

Обърна се и видя Грейди.

— Много се радвам, че те чух да пееш отново — рече той от стола, на който беше седял и предишната вечер.

Тя се поклони, за да засвидетелства благодарността си, и сините й очи заблестяха. С късата коса, след като бе поупражнила дробовете си, се чувстваше по-лека от всякога. Затова Лети продължи през тълпата. Оглеждаше се надясно и наляво, докато не срещна погледа на клиент да я вика. Неочаквано се оказа най-търсеното момиче в бара. Интересуваха се от нея заради онова, което беше — момиче, което продаваше цигари, успяло да стори неочакваното, нещо вълнуващо, весело, разбудило въображението и любопитството им, и сега искаха да купят от нея „Лъки Страйк“ и дъвка.

Продължи напред, докато не усети как някой я прихваща през талията. Някой, разбра тя страхливо, не я пускаше. Напълно озадачена, се обърна и в същия момент я дръпнаха назад.

— Желаете ли нещо? — попита тя малко високомерно мъжа във фрак, който държеше връзките на престилката й, сякаш бе кукла. Веждите му бяха грижливо оформени, издължени, хоризонтални, под тънките мустаци трепкаше усмивка. Беше красив, въпреки че лицето му й заприлича на прекалено лъскава ябълка.

— Не, в момента нищо. — Той погледна останалите мъже на масата, до един облечени като него, лъскави, елегантни, но с вид на негодници. — Момчета?

Момчетата свиха рамене.

— Нищо, красавице.

Последва дълго мълчание и на Лети й стана неудобно, защото той продължаваше да я държи, все едно беше дете или кобила. Почти никой от съседните маси не ги поглеждаше или може би просто се преструваха, че не виждат какво става. Полет беше застанала на бара до Грейди Лодж и двамата наблюдаваха какво се случва.

За облекчение на Лети, мъжът пусна връзките и я по гали по лакътя.

— Исках само да ти кажа, че трябва да пееш на сцената всяка вечер. — Приведе се напред, подпря се на коляното си и се вгледа в очите й. — А аз разбирам от тези неща.

Имаше нещо високомерно в думите „А аз разбирам от тези неща“, но Лети се усмихна мило, спомнила си инструкциите на Полет. Не каза почти нищо и се зае отново с работата си. Работи, докато не усети, че краката я болят, а костите й натежаваш, след това продължи още час, докато не изтръпна цялата. По-късно, след като преброиха бакшишите в задната стаичка и най-сетне облякоха палтата си върху момичешките униформи, Полет и Лети най-накрая излязоха на свеж въздух.

Най-тъмните часове вече бяха отминали и се виждаха първите искри на зората. Веселяците се клатушкаха към домовете си, след като цяла нощ се бяха отдали на разврат; уличен продавач предлагаше горещи пуканки с разтопено масло, насипани във восъчна хартия, по пет цента фунийката. С Полет си купиха една, дадоха четвърт долар и му оставиха рестото. Похапваха, докато вървяха бавно към дома.

— Нали се сещаш за онзи, префърцунения, който те хвана за връзките на престилката? — попита Полет и натъпка шепа пуканки в устата си.

— Да — отвърна разсеяно Лети. Нямаше представа, че е толкова гладна, докато не преглътна първата хапка и не усети наситения вкус на масло. Едва тогава стомахът й изръмжа.

— Беше Еймъри Глен. — Лети не реагира, затова Полет продължи: — От театралите Глен. Семейството му притежава някои от най-големите театри на Бродуей.

— Наистина ли? — Лети си го представи седнал на хубавата маса, с колосана бяла яка и съвършен възел на папийонката, със зализана коса и тъмни очи, и разбра, че този човек наистина имаше пари, държеше се високомерно дори когато произнесе А аз разбирам от тези неща, но всъщност не беше чак толкова високомерен. После си припомни и Кордилия, и красивия мъж, с когото беше дошла, и се запита как така за няколко дни и двете бяха успели да привлекат вниманието на важни, поне на пръв поглед, господа. Мястото им определено не беше в Охайо, каза си, и може би наистина притежаваха онова, което майка й наричаше „магия“.

Лети въздъхна доволна. Усети влага да полепва по носа й. Погледна Полет с дългите крака и глава, пълна с каква ли не информация за тайните на света — какъв късмет извади да си намери приятелка като нея!

По изсветляващото небе се виждаха звезди и Лети усети, че поне една от тях свети специално за нея. Беше омагьосана — знаеше го със сигурност и усети възторг при мисълта за многобройните възможности, които я очакваха утре и всички дни отсега нататък.