Ана Годбърсън
Тайни и мечти (14)

13

Небето над Уайт Коув се беше превърнало от синьо и тъмновиолетово, което в тази част на света означаваше, че е дошло време за коктейли. Така бе още от времето, когато първият американски търговец решил да си построи замък, а може би дори преди това, защото местните рибари следвали почти наследствена традиция да завършат работния ден в бараките си с изглед към пролива. Астрид Донъл никога не бе стъпвала на подобно място, но беше ходила на повече от достатъчно партита, които започваха в късния следобед и продължаваха чак до малките часове на нощта. Много от тях, също като партито, на което в момента бе почетна гостенка, не че имаше някакво желание, бяха организирани от майка й.

— Точно така! — повтаряше госпожа Харисън Марш II, а кожата около очите й бе сбръчкана дори повече от обикновено, в някакво подобие на сантиментална радост, докато разговаряше със съседката си госпожа Еджмонт Фипс, родена Наркиса Боумонт, нейна съперница, затова не я изпускаше от очи. Госпожа Фипс и госпожа Марш бяха дебютантки в една и съща година, но сега вече чертите им бяха изгубили младежката си свежест. — Много се радваме, че се върна.

Астрид, на десетина крачки настрани, се усмихна немощно и погледна през прозореца. От хола на първия етаж се виждаше алеята към пролива и пътят покрай обсипания с миди бряг. Също като майка си, беше облечена в бяло, дрехата се състоеше от хлабав корсет с тънки сребристи презрамки и тясна на ханша пола, която се разкрояваше надолу, а по средата на прасеца бе обточена с пера. Роклята на майка й беше по-деколтирана, макар моделът да бе подобен.

— Всеки път, когато я видя, все повече прилича на дама — отвърна госпожа Фипс, облечена в тъмночервено, което подчертаваше строгостта й. После обърна гръб на Астрид, може би защото собствената й дъщеря, Кора, не можеше да се похвали с кой знае каква красота, затова прецени, че е най-добре да смени темата. — Какво лято ни чака! Не мога да си представя партита, имам толкова много идеи и…

Госпожа Фипс продължи в същия дух, но Астрид се беше дръпнала от прозореца и най-сетне гласът на жената се сля със симфонията от звънтене на ледени кубчета, които се удряха в кристала, и тихите клюки, които гостите разменяха сред доволен смях. Гостите бяха все хора, които лесно можеха да си позволят да започнат деня си следобед. Доведеният баща на Астрид беше отворил избата и гостите се наливаха с истинско френско шампанско или най-различни коктейли. Майка й беше преобразила и хола, и останалите стаи, когато стана господарка на имението Марш. Мебелите от палмово дърво бяха инкрустирани със златни орнаменти, а семплите килими от Южна Америка намекваха за класата на обитателите на дома и склонността им към минимализъм. Емайлираните черно-бели вази бяха пълни с разцъфнали в розово клонки. Както обикновено, тук цареше спокойствие, усещаше се лукс.

— Госпожице Донъл? — заговори сервитьор, когато приближи към нея с голям меден поднос.

Тя не беше в настроение да празнува и си мислеше, че майка й ще разбере колко неуместно е партито, ако обърнеше внимание, че дъщеря й няма дори желание да пие. Астрид обаче забеляза, че ръбчетата на чашите са покрити с пудра захар, не се сдържа и си взе една, преди да направи крачка напред.

Наведе глава и с чело, скрито под облак руса коса, отпи глътка. Сладката напитка на мига превърна досадната обстановка в почти търпима. Не беше чак толкова зле… но се чувстваше изолирана. Най-добрата й приятелка Кордилия беше обещала да дойде рано, но няколко часа преди партито звънна да се извини, че не се чувствала добре. Телефонът не спря да звъни целия следобед — и цветарите, и доставчикът на зеленчуци, и доставчикът на лед, — а Чарли нито веднъж не се обади да попита как е.

— Виждам, че не си особено щастлива.

Над захаросания ръб на чашата, Астрид погледна Били, в черен панталон с висока талия и болеро, обсипано със скъпоценни камъни, което беше получила в Испания от познат бикоборец срещу буренце червено вино или поне така се говореше.

Къщата беше голяма, та доведените сестри се виждаха значително по-рядко, отколкото човек би предположил, затова Астрид се изненада, когато я видя. Никой не би нарекъл Били красива, но определено беше хубавка. Тъмната й коса беше разделена на път точно в средата и зализана зад ушите, така наплескана с помада, че изглеждаше мокра, а гласът й звучеше сухо, както обикновено.

— Не, прекарвам си страхотно — отвърна Астрид.

Били изви тънките си вежди във формата на полумесеци и огледа тълпата.

— Естествено, как иначе? Обичайните лица, обичайните теми на разговор.

— Партито трябваше да бъде и в твоя чест — заяви Астрид след малко. — Ти също си се върнала от училище.

Отговорът на Били прозвуча небрежно:

— Всъщност, не съм се върнала. След няколко дни заминавам за Европа, освен това мразя да съм център на внимание.

— Каква скука! — отвърна незлобливо Астрид, без дори да е сигурна за какво точно говори.

Като дете беше прекарала предостатъчно време в Европа, между браковете на майка си, и през повечето време чакаше корабите да заминат или влаковете да пристигнат. Спомените й за онзи континент не бяха блестящи. Още повече, вярваше, че всяко момиче е длъжно — стига да е умно и красиво — да се постарае да бъде в центъра на вниманието поне през половината време.

— Предпочитам да наблюдавам отстрани — продължи замислено Били.

Преди Астрид да разбере какво има предвид, шумен смях привлече вниманието й. И двете се обърнаха към арковидния вход на балната зала. Там беше застанал Харисън Марш II, със същия голям нос като дъщеря си и същото интелигентно излъчване, но доста по-едър. Даваше вид на позастарял спортист, с шкембе, пристегнато от жилетка на ситни точици. Лицето му се беше зачервило на петна. Доведеният баща на Астрид бе убеден, че знае повече от всеки, с когото разговаря, и в момента тя бе сигурна, че е така, защото Наркиса Фипс беше до него. От начина, по който се смееха, стана ясно, че не бъбрят нито за съсипаните по време на великата война културни ценности, нито за гръцка философия, нито дори за Грета Гарбо.

— Престани! — пискаше госпожа Фипс така, че без никакво съмнение много й се искаше той да продължи да прави или говори онова, което правеше или говореше досега. — Невъзможен си, наистина. О, ха-ха-ха-ха-ха!

Двайсет, може би повече, великолепно облечени тела разделяха господин и госпожа Марш и всички те бяха утихнали. Гостите бяха забелязали флиртаджийската поза на госпожа Фипс и гневните искри в очите на жената, която наблюдаваше как досадницата попива всяка дума, изречена от съпруга й. В следващия миг майката на Астрид стисна за ръка младия непознат, който тъкмо беше влязъл в хола — красив, облечен прекалено официално, леко прегърбен и срамежлив. Двамата пресякоха хола — домакинята въртеше очи, за да е сигурна, че всички са я видели, докато придружителят й бе забол поглед във върховете на чисто новите си обувки.

— Познавате ли Лук? — попита госпожа Марш, оголила зъби, когато пристъпи към съпруга си и госпожа Фипс.

Пианото в съседната стая отново зазвуча и гостите подновиха любезните си разговори.

— Интересно, какво толкова си говорят… — зачуди се Били, докато наблюдаваше баща си и мащехата си от средата на хола.

Астрид, все още до сестра си, не си задаваше подобни въпроси. От начина, по който кокалестата ръка на майка й беше стиснала пръстите на младия си придружител, от това, как се притискаше към него, от любопитството, с което оглеждаше гостите, бе безпределно ясно, че е пила повече, отколкото й се полага, и е намислила нещо. Астрид нямаше никакво желание да става свидетелка на сцени.

Обърна гръб на гостите и онова, което съзря през прозореца, напълно заличи мислите, измъчвали я през последните часове. Чарли, облечен в костюм, носеше букет най-обикновени маргарити.

— Да вляза ли? — изрече само с устни той и постави длан на стъклото.

Астрид бавно поклати глава, изостави и Били, и сцената между пастрока и майка си, замаскирана като светски разговор. Промъкна се сред множеството и изхвърча навън като светкавица. На няколко пъти намигна на този или онзи, преди да изскочи във фоайето, подхлъзна се леко на каменния под и прехапа пълните си устни, за да спре напиращата усмивка.

Огромната входна врата бе оставена отворена заради закъснелите и докато излезе, от усмивката й нямаше и следа. Чарли беше застанал отпред, облечен в бледосин костюм, скрил ръце, с букета зад гърба си. Чакаше я. Зад него имението се простираше чак до водата, лекия бриз караше листенцата да потрепват, а на долната поляна бяха паркирани какви ли не автомобили. Астрид се облегна на касата на вратата и кръстоса ръце.

— Познаваме ли се? — попита тя.

— Надявам се — отвърна й, но не шеговито като нея.

Тя наклони глава на една страна.

— Трудно ми е да преценя. Ако наистина се познаваме, значи не сме се виждали от цяла вечност.

Той пристъпи напред, пусна маргаритите, коленичи и я прегърна през бедрата, за да я вдигне, сякаш бе парцалена кукла.

— Извинявай, скъпа. Изникнаха неприятности — обясни той и отпусна брадичка на корема й, втренчен нагоре към лицето й. — Иначе щях да ти се обадя по-рано.

— Пусни ме. — Тя подпря ръце на раменете му, отблъсна го и бавно сви рамене.

След като я пусна, тя извърна очи и заоглежда полата си, за да се увери, че не я е смачкал. Чарли се наведе над лицето й, устремен към устните й, но тя отмести глава и той целуна бузата й.

— Не бъди лоша! Нали съм вече тук?

— Само че аз нямам никакво желание да съм тук — отвърна тя надменно, шеговито намръщена.

Чарли се ухили и стисна ръката й. Тя бе невероятно очарована от неговата усмивка, не се сдържа и се предаде.

— Хайде, ела — подкани я той. — Да се махаме оттук.

Затичаха през поляната, през малкия импровизиран паркинг, към колата на Чарли. Когато той даде заден по пътя към брега, тя вече бе забравила, че му се сърдеше, и си спомни едва когато той попита:

— За кого е партито?

— За мен, разбира се!

— Ами? Дали ще им липсваш?

— Естествено. — След тези думи се разсмя, прегърна го през врата и го целуна по шията. Пътуваха по неравен еднолентов път и тя си каза, че няма нищо против, задето бе забравил, че партито е в нейна чест, защото беше радостна заради спасението. — Те обаче не ми липсват. Не помня някога да съм била по-щастлива, че си тръгвам от парти.

— Сериозно? — Чарли държеше волана с една ръка, а с другата запали цигара. — Къде ти се ходи?

— Все едно. — Въздъхна, отпусна глава на рамото му и се сгуши до него.

Двамата направиха онова, което правят младите двойки навсякъде — и в града, и в провинцията, двойки, чиито бащи са ходили в едни и същи частни училища, и двойки с различен произход — винаги когато искат да останат сами, ненаблюдавани от чужди очи. Просто поеха по пътя. Изкачваха хълмове, спускаха се от хълмове, отдалечаваха се от водата, приближаваха се до водата. Радваха се на студа по ушите им, на подскачането на автомобила, на газираните напитки, които си бяха купили, когато спряха на бензиностанция. Не говореха много. Подминаха стари кестени, много по-стари от тях, и дюни, които ставаха все по-малки с всяка изминала година. Когато слънцето започна да се спуска към хоризонта, Чарли паркира край пристанището и двамата се преместиха на задната седалка.

— Не си ли гладен? — попита тя след малко, след като той бе смъкнал сребристата й презрамка няколко пъти един след друг, а на нея започваше да й омръзва да я връща на място.

— Много — изръмжа той и отново притисна устни към врата й.

— Не ставай груб! — извика тя и го отблъсна. За да му покаже, че е сериозна, се отдръпна в другия край на седалката.

— Кажи тогава какво ти се яде? — попита Чарли, след като прочисти гърлото си.

— Все ми е едно… — Астрид въздъхна и нацупи устни, докато се оглеждаше в пудриерата. Водата зад стария дървен кей не трепваше, черната й повърхност отразя ваше небето. Беше й напълно безразлично къде ще отидат. — Да отидем у вас.

— Това вече е друго — рече Чарли, премести се на предната седалка и включи двигателя толкова бързо, че тя полетя към облегалката, когато автомобилът потегли.

— Внимавай! — изписка, без да крие колко е очарована, докато се местеше отпред.

Вятърът рошеше косата й. Тя едва не се претърколи и мисълта за ужасните последствия, ако падне от движеща се кола, събудиха усещането, че е жива.

Откри причината за глада си едва когато се озоваха в стаята на Чарли с дъбова ламперия и тя се настани с кръстосани крака на един от широките, износени кожени фотьойли в ъгъла до прозореца, за да изяде хамбургера, който готвачът на семейство Грей беше приготвил. Много обичаше някой да я храни. Чарли, който винаги поглъщаше храната на огромни хапки, беше изял своя, пусна грамофона и се настани на стола до нейния, заслушан в жалните вопли на тромпета. Салфетката му все още беше напъхана в яката, пръстите на едрите му ръце бяха преплетени зад главата и усилено мърдаше пръстите на краката си. Прозорецът към верандата беше отворен и ароматен бриз нахлуваше в осветената стая.

— Готова ли си? — попита я, без да отваря очи.

— Не. — Тя отхапа поредната малка хапка, сдъвка замислено, преглътна и лапна палеца си, за да оближе кетчупа.

— Плочата харесва ли ти?

Тя кимна. За нея плочата звучеше по същия начин като всяка друга, но по отношение на музиката имаше пълно доверие на Чарли, защото той разбираше от тези неща, докато тя не обръщаше достатъчно внимание. Когато й омръзна да дъвче, остави остатъка от хамбургера и въздъхна.

Чарли отвори очи и се обърна към нея.

— Готова ли си вече?

— Да — отвърна тя.

Той стана и премести подноса, след това се изправи пред нея и зачака тя да се надигне, за да го целуне. Астрид обви врата му с ръце и устните им се срещнаха. В продължение на няколко минути си играеше с него, после докосна нежно устните му и той се наведе над нея. Пръстите му се спуснаха по дългите й голи ръце и разпратиха приятна тръпка по кожата й. Музиката стана побърза, по-весела, ритъмът, който бликаше от грамофона, накара сърцето й да забие по-бързо. Целувките на Чарли станаха по-настойчиви, ръцете му се спуснаха по ребрата й, към талията. Беше й трудно да си поема въздух и когато той се притисна към нея, тя усети нещо твърдо до бедрото си, което неочаквано я натъжи.

— Чарли! — Някой почука на вратата и тя усети как я залива облекчение, щом разбра, че напрегнатият момент е отминал.

— Какво? — провикна се грубо той, отдръпна се и се обърна към вратата.

Тя извърна поглед и дръпна роклята си, за да покрие голите си крака. Бузите й горяха.

Един от хората на Грей чакаше в коридора, прошепна няколко думи на Чарли невероятно тихо и Астрид не чу нищо. Приятелят й се обърна към нея и макар тя да разшири очи, за да покаже раздразнението си, се зарадва, когато видя, че той излиза след мъжа.

Щом Чарли затвори вратата, Астрид отиде на пръсти до банята, облицована с бели плочки, изми си ръцете и си наплиска лицето. Това й помогна малко, но когато се вгледа в отражението си, забеляза, че все още я гледа рошаво момиче. Косата й беше в ужасен вид, червилото беше размазано по пълните устни, зениците й бяха разширени, черни. Сви устни, за да хлътнат бузите й, и се зачуди кога ли майка й е забелязала нейното отсъствие, ако изобщо е забелязала, че я няма, и дали партито все още продължава. Отвори едно от чекмеджетата на шкафа, за да намери четка да се среши.

Вместо това попадна на висяща обеца от черни мъниста. Застина на място и заоглежда грозния непознат женски аксесоар. Веднага си представи жената, която би си сложила подобна дрънкулка.

Стисна гневно обецата в юмрук, втурна се обратно в стаята на Чарли и изскочи в коридора. Както винаги в Догуд, из къщата се носеха далечни мъжки гласове. Огромният полилей във входното антре хвърляше сребристи пътеки по лъснатия до блясък под на обикновено тъмния коридор на третия етаж. Астрид направи няколко гневни, безцелни стъпки, когато забеляза, че вратата на апартамент „Кала“ е открехната, и хукна натам.

По-рано днес бе останала разочарована, когато новата й приятелка каза, че не се чувствала добре и нямало да дойде на партито, но сега се зарадва, понеже ще има с кого да поговори за грозната обеца и още по-грозното момиче, което си я беше забравило.

— Кордилия! — провикна се, щом стъпи на килима в апартамента. — Кордилия?

Отговор нямаше. Излезе на верандата и забеляза автомобил да тръгва към портата на Догуд. Разбра, че Чарли е вътре и отива някъде. Преди няколко минути я беше дострашало от него и искаше той да се махне, но сега й трябваше тук, дали за да му се разкрещи, или за да го накара да я прегърне, сама не знаеше.

След минутка нямаше какво повече да гледа, освен мрака и дърветата. Обгърна се и се запита защо, след като тази вечер бе организирано парти в нейна чест, тя се чувстваше толкова самотна.