Ана Годбърсън
Тайни и мечти (13)

12

Оказа се доста по-лесно да се измъкнеш от Догуд, отколкото да се вмъкнеш — истина, която важи за повечето места на този свят и за редица житейски ситуации. Сред многобройните нови придобивки на Кордилия бе ръчен часовник с квадратен циферблат и римски цифри, фина златна верижка и точно в 17,49 тя лично изпита трудностите. Разходи се по обходна пътека, облечена в рокля с лодка деколте от син шифон, с ниска талия и дълбоко изрязан гръб, сандали с каишки от змийска кожа и високи токове, които непрекъснато потъваха в меката почва. Тази вечер искаше да е много красива, но без ненужно да привлича внимание и когато най-сетне се промъкна зад охраната, бе убедена, че мисията е изпълнена успешно. Бодигардът се беше облегнал на кабината на охраната, загледан към пътя, а тя събра кураж да се шмугне зад него и да поеме в обратната посока.

В този час нямаше почти никакъв трафик и наоколо цареше тишина, затова се ослуша, докато ударите на сърцето й станаха по-спокойни и престана да подтичва. Пристъпваше леко, внимателно и не издаваше почти никакъв звук по покритата с борови иглички почва. Към 17,52 задуха вятър и сенките се издължиха. Запита се дали Чарли или някой друг не е тръгнал след нея и дали по-късно ще й е трудно да се вмъкне в имението на семейство Грей. В 17,56, докато се промъкваше, всички черни мисли се изпариха.

Том вече я чакаше, в бял костюм, с вратовръзка, облегнат на лъскав черен автомобил. Прахта около него беше слегнала, изглежда, беше пристигнал отдавна, макар чакането изобщо да не го беше притеснило. Беше кръстосал ръце и краката си при глезените, обърнати в посоката, от която беше дошъл. Щом я видя да приближава, се ухили.

Двамата се спогледаха, замислени над подходящия начин да се поздравят. Сетне, за да не се предаде на смущението, тя протегна ръка.

— Значи ти си дъщерята на Дариъс Грей — рече той, все още ухилен, докато стискаше ръката й.

— Така излиза.

Той подсвирна и пусна дланта й.

— Всички в клуба говореха за теб. Имам един въпрос. Какво правят новопоявилите се щерки, докато чакат да стане нещо весело?

Кордилия се разсмя и разкри едрите си бели зъби. Зачуди се какви ли щеше да й ги наговори Астрид за Том.

— Може и да ти разкажа, когато те опозная по-добре.

— Става — отвърна той и заобиколи автомобила. След няколко секунди й отвори вратата като истински джентълмен и тя заобиколи след него.

Сви се, за да седне, и усети тежкия му поглед. Наблюдаваше я, без да трепне, внимателно и след като се настани, веднага хлопна вратата. Пое си дълбоко дъх, обърна се към него и примигна. Беше невероятно красив и ставаше неустоим, когато се усмихнеше. Щом вратата се затвори, й се стори, че попада в нов свят — в света на Том, какъвто и да беше. Който и да беше, със сигурност притежаваше страхотен автомобил и тя се възползва от краткото мълчание, докато младият мъж заобикаляше, за да се качи зад волана, и прокара ръка по кожените седалки.

— Към града ли? — попита той и даде на заден.

Кордилия беше облекчена, че не се налага да му обяснява защо не й си иска да минават отново покрай градината на баща й.

— Идвам с теб, където и да си решил да отидеш. — Искаше й се да каже нещо свежо, но щом изрече думите, разбра, че говори напълно сериозно.

Спуснаха се по главния път на Уайт Коув, мярнаха синята вода през дърветата, малките пъстри лодки, които се плъзгаха спокойно по водата, след което навлязоха в притихналото предградие със струпаните една до друга грозни къщи. Говореха за незначителни неща — за топлия ден и вкуса си към старомодни коктейли, — докато се свечеряваше. Когато Кордилия забеляза, че се качват на моста Куийнсбъро, луната вече бе изплувала на лавандулов фон, а залязващото слънце потъваше зад високите сгради на Ню Йорк в далечината.

— Какво е това? — попита Кордилия и посочи дълга ивица земя по средата на Ийст Ривър, над която минаваха.

— Остров Блекуел — обясни Том. — Там държат престъпниците. Не знаеше ли? Мей Уест прекарала там десет дни и се хвалела, че си била донесла копринени гащи в затвора. Да не говорим за Дъч Шулц…

— Кой е Дъч Шулц? — попита Кордилия, преди да й остане време да се зачуди дали не би трябвало вече името да й е познато.

— Дъч Шулц ли? Той контролира Бронкс — отвърна бавно Том. Спря и погледна към спътничката си. През краткия миг, в който очите им се срещнаха, тя забрави за какво говореха и усети как сърцето й тръпне. — Ти май наистина си отскоро в града.

Кордилия се разсмя.

— Не ми ли вярваше досега?

— Не че имаш причина да ме лъжеш, още повече, дори не ме познаваш. — За нейно съжаление той беше станал много сериозен, все едно обмисляше нещо.

Автомобилът мина под един от сводовете на моста. Том сведе очи и заговори небрежно:

— Ако наистина не познаваш Ню Йорк, още по-добре за мен — ще ми е значително по-лесно да те впечатля.

— Не разчитай — отвърна тя игриво.

Пътят се спускаше и в здрача палавите искрици в очите и усмивката му ставаха все по-чаровни и на нея й се прииска да запее: Не мога да повярвам, че излизам с момче като него! Не мога да повярвам, че съм с него!

— Е, миличка — започна Том, изви рязко волана и увеличи скоростта, докато се спускаха към улиците. Кордилия остана изненадана, че гласът му се променя така ненадейно: от внимателен и весел като на колежанин, до остър, дори груб. Същото важеше и за цвета на очите му, реши тя: не бяха определен цвят, не беше виждала такива досега. Много й беше приятно да се вози с подобно момче. — Дръж се за мен. Сега ще ти покажа какво се крие зад строгите фасади.

Докато фучаха по широк булевард и задминаваха по-бавни коли и впечатляващи входове, заслонени от зелени тенти и портиери в униформи, й хрумна, че изобщо не познаваше Том, не познаваше никой, който поне малко да прилича на Том, а дали изобщо можеше да бъде причислен към определен тип? Това създаде още по-голямо очарование на разходката им. За броени дни животът й се бе променил и тя не беше виновна, задето приемаше всеки бъдещ момент така, сякаш я очакваше поредната изненада, съкровище, по-хубаво дори от представите й.

Това мислеше, докато влизаше в малка кабина с ламперия от дъб и огледала, разположена в дъното на фоайето на елегантен хотел, и усети, че подът под краката й се вдига.

— Я! — ахна и стисна ръката на Том. Когато разбра, че е асансьор, с който ще стигнат до последния етаж, и двамата се разсмяха.

Покривът беше превърнат в малък бар и красиви, елегантни двойки танцуваха в хладния мрак. Том поръча старомодни коктейли и я повика досами парапета на сградата, където Кордилия усети приятен прилив на страх, щом осъзна на каква височина се намират. Наведе се над многобройните етажи, където миниатюрни фигурки се качваха и слизаха от таксита. Зад тях се виждаше Сентрал Парк и върховете на дърветата създаваха гора, ширнала се значително по-надалече, отколкото човек предполагаше, когато се намираше сред зеленината, цялата обградена от сгради и улици, които, изглежда, покриваха всеки сантиметър от острова.

След малко Том се обърна и подпря лакти на гравираната каменна бариера, която ги пазеше от фатално падане. В този момент й се стори, че ще я целуне, и лицето й потръпна.

Само че той дори не я докосна.

— Отегчена си, нали? — попита я и свъси вежди.

Можеше единствено да се усмихна на загрижеността му, защото, макар да се страхуваше да си признае, бе убедена, че докато е в компанията му, никога няма да изпита отегчение. Изглежда, Том беше прочел мислите й, защото й се усмихна и задържа погледа й. След това пое ръката й и двамата се насочиха към асансьора, а после излязоха от хотела.

— Лека нощ, господин Хейл — поклони се портиерът, когато тръгваха.

Фамилията й се стори позната, но преди да й остане време да се замисли, двамата вече пътуваха към центъра, а вятърът и цялата вечер я караха да потръпва от възбуда. Спряха в заведение в Уест Фифтис, където нямаше вентилатори по таваните, а и тук портиерът познаваше Том. Петчленна банда от чернокожи свиреше в приземието, потни под закопчаните ризи, и Кордилия наблюдаваше с блеснали очи как създават музика. Масичките бяха прекалено близо една до друга и не можеше да се танцува, затова двамата решиха, че не могат да се приберат, без да са открили подходящо място за танци. После се отбиха в билярдна зала — дълго, просторно помещение, лампите провиснали ниско над зелени маси и Том я научи да играе. Тя не скри състезателния си дух, а той никак не се притесни, когато новата му приятелка го победи, но с много малка преднина, след което излязоха на тротоара, хванати за ръце.

Когато потеглиха, тя започна да се ориентира — огромният монолит на гара „Пен“, нощните облаци над Хъдсън, които ясно личаха по индиговото небе благодарение на отраженията на осветения град, потокът автомобили, непрекъснат дори в този късен час, покрай сгради, за които трябваше да извие врат, за да види докъде се издигат. Всичко беше в изобилие — и фаровете, които напредваха към тях, и хилядите прозорци над тях, зад които бе скрит чужд живот, напълно непознат. В гърдите й избуя топло чувство, когато се замисли за изобилието, а също и желанието да покаже на Том какво изпитва към него. По-късно, когато вечерта останеше съвършен спомен, пътуването в лъскавия му автомобил щеше да се превърне в малката им вселена.

— Том Хейл — рече тя, когато името му отново изплува в мислите й. — Надявам се, не си роднина на Дълут Хейл.

Той я стрелна с поглед и отново насочи очи към пътя.

— Той ми е баща — отвърна след кратко мълчание Том.

— Но твоят баща и моят…

— Не се понасят — намръщи се младият мъж.

— Знаел си, че съм дъщеря на Дариъс Грей… и все пак ме изведе.

Запита се дали това е краят на вечерта, след като и двамата знаеха кои са, и усети разочарование.

Том сви рамене.

— Първоначално нямах никаква представа коя си. После, след като разбрах… просто не успях да стоя настрани.

Бяха спрели на светофар. Моторът се тресеше и миризмата на бензин се разнасяше наоколо. Тя отвори уста, за да отговори, но преди да измисли какво да каже на тези красиви думи, усети ръката му да пълзи по кръста й и когато обърна лице към него, разбра, че се кани да я целуне. Натискът на устните му беше лек и същевременно настойчив и за кратко тя забрави, че устните не са единствената част от тялото й. Искаше й се да продължат да се целуват вечно, но клаксоните на автомобилите зад тях ги стреснаха и те разбраха, че всички ги чакат и са предизвикали задръстване.

След това отношенията им се промениха. Между тях се появи празнота, шегите секнаха. Автомобилът продължи още една пресечка и тогава по лицето на Том плъзна бавна усмивка.

— Знам къде можем да потанцуваме — рече той.

— Нали не си изненадан — прошепна Кордилия, сви се на седалката и го погледна с блеснали очи, — задето съм готова да отида навсякъде, където ходиш и ти.