Ана Годбърсън
Тайни и мечти (12)

11

Макар събуждането на Кордилия да бе истинско удоволствие сред великолепието и лукса на фините чаршафи, сънищата й бяха по-живи, завладяващи и мрачни от когато й да било. Смъкна маската за очи след неспокойната нощ и се оказа, че в стаята няма нищо страшно. Вместо това съзря момиче с интересни сини очи и мръсноруса, късо подстригана коса, понесло поднос с кафе.

— Добро утро, госпожице — изчурулика то с английски акцент. — Аз съм Мили, прислужницата ви.

— Добро утро. — Кордилия се отпусна на възглавницата и затвори очи. Кичури изсветляла от слънцето коса докосваха лицето й. Подробностите от съня й избледняваха, макар да бе убедена, че са свързани с Джон: той е мъртъв, а нея я преследваха, кой и как, нямаше пред става. В съня си носеше същата прасковенорозова, права сатенена рокля, с която беше и сега, но скъсана и провиснала.

— Да ви налея ли кафе? — обади се момичето.

— Благодаря. — Кордилия отвори дясното си око, за да го погледне, и й хрумна неприятна мисъл. — Ти къде спа?

— На втория етаж… над кухнята.

Кордилия кимна облекчена, защото бе достатъчно далече и едва ли щеше да я забележи, когато довечера се опиташе да се измъкне от къщата, за да не реши брат й да я придружи. Предположи, че тъкмо тревогата бе подхранила съня й. Беше твърдо решена да се види с Томас или Том, или каквото и да му беше името, но много се страхуваше, че ако Чарли разбере, ще настоява да излезе с нея, а тогава нямаше да е никак забавно.

— Добре, питах единствено от любопитство. Остави кафето там.

Прислужницата остави подноса на масичката, Кордилия покри очите си с ръка и се опита пак да заспи… но остър гърмеж отнякъде наблизо в имението прекъсна унеса й.

Страхът, нахлул в съня й, се възвърна.

— Какво беше това? — попита тя.

Мили сви рамене и главата й хлътна, все едно беше уплашена.

Кордилия отметна завивките и се загърна в кремав халат. Затича по главното стълбище, като прескачаше през стъпало. Беше на последната площадка, когато чу нов гърмеж, този път по-силен и много по-близо. Познаваше звука. Беше от пушка. Често го беше чувала, когато чичо й се опитваше да уплаши койотите.

Мина през плъзгащите се врати, под главата на странно животно, и се озова в балната зала. Тънките пердета на южната стена се издуваха при всеки полъх на вятъра през отворените френски прозорци, над лъснатия с восък паркет. Кордилия излезе на каменната веранда на няколко нива, свързани със стъпала, всяко украсено с гравирана каменна балюстрада и статуи.

Светлината навън беше ярка, бяла. Когато очите й се приспособиха, забеляза баща си, облечен в плътен хавлиен халат върху черна пижама, и с велурени пантофи. Беше застанал на самия край на терасата, обърнат с гръб към нея, очертан на зелената шир на Догуд, прихванал пушка под ръка. Зад него съгледа Елайъс Джоунс, седнал на сгъваем стол, впил поглед в далечината, а очите му скрити от периферията на шапката. Джоунс стискаше края на тънък шнур, свързан с приспособление точно пред десния пантоф на баща й.

— Пускай! — кресна Дариъс.

Ръката на Джоунс трепна, кръгъл предмет изскочи от уреда и се стрелна високо над терасата и южната ливада. Кордилия наблюдаваше как баща й вдига пушката, проследява траекторията на бледия на цвят предмет и стреля. Предметът се пръсна и частите му се посипаха по земята.

Въздухът се насити с аромат на цитрус и сяра. Облекчена, че стрелбата е напълно безобидна, Кордилия въздъхна — очевидно твърде шумно, защото привлече вниманието на двамата мъже.

— Корд! — възкликна баща й, щом се обърна и я забеляза застанала на прага на балната зала.

Тя се усмихна и пристъпи към протегнатите му ръце. Стори й се необичайно, че го вижда в този вид през деня — не изглеждаше елегантен, белите кичури в пясъчната му коса го състаряваха и макар едрото, загоряло лице да бе все още красиво, приличаше на типичен мъж на средна възраст с подпухнали очи. Отпусна ръка на врата й и я привлече към себе си.

— Какво ще правим, Джоунс? — провикна се той на шега. — Заминах за няколко дни и тя се научи да спи до обяд, също като Чарли. В най-скоро време ще бъде същата като брат си и тогава няма да има на кого да оставя кралството си.

Кордилия стрелна с поглед Джоунс, уплашена той да не каже на баща й как всяка вечер е излизала с антуража на брат си. Всъщност Дариъс бе наредил Чарли да не я изпуска от очи и на практика тя не беше направила нищо нередно. После се сети как бе флиртувала вчера в клуба и бе изпитала нещо любопитно за пръв път. Никога досега не бе имала баща, който да я защитава и да отпраща младите мъже около нея, затова реши да скрие интереса си към Том с надеждата Дариъс да не научи.

— Заповядайте — Джоунс стана от мястото си. — Седнете, госпожице Грей. И без това имам друга работа.

— Точно така, миличка, седни — настоя Дариъс и Кордилия пристъпи към стола, а той се провикна след Дариъс: — Кажи им да изпратят прясно кафе, моля те!

Джоунс с нищо не показа, че е чул, вместо това шумно хлопна вратата на балната зала. Кордилия нямаше представа дали беше случайно, или пък се ядоса. Бавно се обърна към баща си, но лицето му си беше спокойно, а когато й заговори с толкова обич и нежност, разбра, че няма начин да е научил какво се е уговорила с младежа — непознатия — да я вземе от пътя.

— Хвърли ми няколко грейпфрута, миличка.

Тя проследи накъде сочи пръстът му — от дясната страна на стола съгледа касета с бледожълти топки. Значи от тях идваше цитрусовият аромат. Наведе се, взе няколко и ги подхвърли една по една на баща си.

— Опитвала ли си някога грейпфрут? — попита я, докато хващаше последните три.

Във филмите беше виждала фини жени да изяждат по половин грейпфрут за закуска, но никога не беше вкусвала такъв плод.

— Гаден е. Тези са чак от Флорида. — Баща й се наведе и постави плода в уреда. — Десет долара на касета.

— Десет долара… — Не можа да повярва, че той използва нещо толкова скъпо, за да се упражнява в стрелба, но се постара да прикрие колко е шокирана.

— А, спокойно, няма да фалирам. Имам прекалено много, защото една много специална приятелка е на диета с грейпфрути. Не си ли чувала? Жените ядат грейпфрут и препечена филия за закуска, грейпфрут и маслини за обяд, грейпфрут и грейпфрут за вечеря. — Той издаде звук на погнуса и се изплю. След това, сякаш едва сега бе забелязал, че си има компания, смръщи чело и тъжно погледна дъщеря си. — Да не би да си помислиш… че тази приятелка… ще заеме мястото на майка ти. Милата Фани. — Въздъхна. — Колко щеше да й хареса къщата. Как само ми се иска да я бях направил, когато се запознах с нея… Лицето му помръкна. — Тогава всичко това нямаше да се случи.

— Още ли я обичаш? — Кордилия не искаше да разкрие колко е важно това за нея, макар да си бе задавала въпроса всеки ден, осемнайсет дълги години.

Дариъс затвори очи и стара болка изви ъгълчетата на устата му.

— Майка ти беше забележителна, неподправена красавица. Беше готова на всичко, за което я помолех. Вечно залагах вещите й, опитвах се някак да свържа двата края. Мислех си, че ще живея вечно… Ако не друго, бих убеден, че тя ще живее вечно. — Отвори очи и те й се сториха тъмни, почти черни. — Да, все още я обичам. Сега обаче ти си до мен и вече не съм обзет от чувството, че съм я изгубил напълно.

Кордилия грейна. Нямаше какво да каже след невероятното изказване, затова се приведе напред и стисна края на шнура, който Джоунс държеше одеве.

— Искаш ли да…

Баща й се ухили.

— Благодаря ти, миличка. Когато извикам „пускай“, просто натисни копчето.

— Добре — съгласи се тя, облегна се на платнения стол и кръстоса дългите си крака. Все още беше сънена, но й бе приятно да седи така с баща си от сутринта. Слънцето надникна иззад пухкав облак и стъпалата към овощната градина заискриха.

— Както и да е — продължи Дариъс, зае поза и подпря пушката на рамо. — Флорида е кофти място. Съгласяваш се на ежеседмична доставка и скоро не можеш да се откажеш, колкото и да пискаш. Затова през следващите четири месеца ще се нагледаме на грейпфрути, а няма нито една кльоща, която да ги изяде. — Сви рамене с безразличие. — Пускай!

Гласът му прогърмя неочаквано и тя се стресна, но се овладя и натисна копчето. Машината изстреля грейпфрут към небето и баща й проследи траекторията му с пушката. Дръпна спусъка. Проехтя изстрел, отекна в каменната аркада и се понесе над ливадата, а плодът се пръсна във въздуха. Отново се разнесе познатият мирис: все едно цяла кутийка кибрит беше запалена, топната в портокалов сок. Ноздрите на Дариъс се разшириха и той вдъхна дълбоко.

— Мирише на Америка — заяви гръмко. — Както съм казвал неведнъж досега: никога не инвестирай във Флорида. Ще го запомниш ли? Там е истинско блато, пълно със змии.

Единствената инвестиция, над която се беше замисляла Кордилия, беше еднопосочен билет за Ню Йорк Сити. Тя все пак кимна.

— Никакви инвестиции във Флорида — повтори дъщерята.

— Флорида е Австралията на Щатите. Пълно е с мошеници и негодници. — Той прочисти гърлото си и презареди пушката. Преди още тя да оформи мисълта си, баща й продължи: — Знам, че ме мислиш за мошеник, но моля те да ми повярваш, не съм като повечето от тях. Върша всичко с чест и не съм насилник. Осигурявам на богатите безобиден алкохол, при това хубав, внесен от Европа през съседите ни на север и юг и ми се плаща предостатъчно за риска, който поемам. Не съм престъпник и рано или късно ще събера достатъчно богатство, за да се включа в напълно законен бизнес. Затова не позволявай на никого да ти разправя, че татко ти е престъпник. Нали?

Освен досадниците, които търчаха в църквата ден след ден, никой не се интересуваше особено от начина, по който Дариъс Грей изкарваше парите си, поне така й се струваше на Кордилия, а значителна част от хората гледаха на него с известно страхопочитание. Тя обаче не желаеше баща й да разбере, че е попивала всяка дума, написана за него във вестниците, затова побърза да се съгласи:

— Добре.

— Хубаво. Кажи, искаш ли да се научиш да използваш този разкош?

— Аз ли? — попита тя, надигна се и се постара да не издаде колко е уплашена.

Пушката се оказа по-тежка, отколкото очакваше, и когато се опита да я вдигне, усети колко е тромава. Той обаче беше прав, че е прекрасна — заоблени дървени страни и инкрустирани златни детайли. Прииска й се Том да я види в момента, когато приличаше на отмъстителка, обляна от слънчевите лъчи.

— Ето така — показа й Дариъс как да държи оръжието. Притисни края към рамото. Щом си готова, викаш „Пускай!“. Следи накъде отива мишената, но не губи време. Разбра ли?

— Да. — Кордилия зае същата поза като неговата до преди малко: разкрачи се, изпъна рамене и насочи поглед към дулото на пушката. Чу как баща й се мести, пое си дълбоко дъх и извика:

— Пускай!

Наложи се силно да натисне спусъка и едва забеляза накъде отлетя жълтият плод. Пушката я ритна силно и тя ахна от болката в рамото. Междувременно от гъст храст, от лявата страна на падналия грейпфрут, недоволно загукаха гълъби.

Кафявите й очи се извърнаха уплашено към баща й.

— Май не се получи както трябва — рече му.

Дариъс се разсмя, после й се усмихна широко, по своя очарователен начин.

— Май предпочиташ да чуеш истината направо, без усукване, нали?

— Да — потвърди тя.

— Не беше добре. — Намигна й и я погали по рамото. — Ще се научиш. Трябва ти практика, а пък аз нямам друга работа. Ти имаш ли някаква уговорка?

Порази я ужасната мисъл, че той намеква за пътя пред портата, където един младеж щеше да я чака след няколко часа. Усмивката на Дариъс не трепваше и след няколко секунди дъщерята се зачуди дали не се превръща в параноичка.

Затова отговори, че няма да ходи никъде.

— Хайде тогава, ще те науча как става.

Не постигна чудеса веднага, но когато най-сетне стигнаха до дъното на касетата, Кордилия успя да пръсне няколко от полетелите към небето грейпфрути. Джоунс така и не изпрати никой да им донесе кафе, но учителят изключително внимателно следеше как се справя дъщеря му, подробно я инструктираше и тя не искаше да рискува новосъздадената помежду им близост, като му напомни за досадния пропуск. След известно време той остави пушката.

— Готова си да се научиш как се стреля с пистолет.

Взеха останалите грейпфрути, подредиха ги на ниска белосана стена до тюркоазения басейн и Дариъс й показа как да зареди револвера. Оказа се по-тежък, отколкото предполагаше, и преди да помисли, попита:

— Ти използвал ли си го някога?

— Да съм го използвал ли? — разсмя се той. — Разбрах какво ме питаш. Не, не съм, разбира се. Нали ти казах, бизнесът ми не е свързан с насилие. Още повече, аз съм твърде важен човек, за да нося личен пистолет.

— А, да, разбира се.

Тя вече бе запалена по стрелбата по мишени и гореше от нетърпение да му покаже колко бързо се учи. Зае удобна стойка, вдигна и двете си ръце, присви очи и дръпна спусъка. Първият изстрел уцели мишената и по стената полепнаха парченца розов цитрус. Следващите няколко пъти пропусна и накрая имаше само две попадения. Обърна се към баща си, в очакване на мнението му, но той дори не я гледаше. Взираше се разсеяно на север.

— Достатъчно, нали? — Говореше тихо, сякаш бе смъртно уморен.

Сърцето й се сви и й се прииска да върне времето назад с няколко минути, когато се шегуваха и си говореха така непринудено. Постара се да се усмихне по най-привлекателния си начин, макар да бе разочарована, че първият им следобед заедно ще бъде прекъснат.

— Добре… Благодаря ти, че ме научи.

Той я прегърна през рамото.

— Имащ точно око. Много скоро ще бъдеш безупречен стрелец. — Взе пистолета от ръката й, отвори барабана и сложи нови патрони. — Струваш ми се сънена. Никакви упражнения, щом се прозяваш.

— Не съм се прозявала — възропта Кордилия, която дори не бе забелязала, че умората може да й личи.

Той обаче не й обърна никакво внимание.

— Спиш ли добре? Леглото удобно ли е? — попита я, докато влизаха в къщата. — Само кажи какво искаш. Веднага ще се погрижа да го получиш.

— Благодаря ти. — Кордилия поруменя. — Спя чудесно, наистина. — Минаха през белите пердета и излязоха на просторния дансинг, за който Кордилия за пръв път се сети, че не се използва често, след като по време на повечето партита гостите бяха навън.

— Дано не съм те отегчил с приказките си за бизнеса. — Той спря, сякаш замислен над думите. Плъзгащата врата бе все още отворена и от другата страна се виждаше лъскавият паркет от тиково дърво, който тя забеляза още с пристигането си. — Надявам се някой ден да проявиш интерес.

Кордилия изви изненадано вежди.

— Разбира се, че се интересувам — бе единственото, което успя да каже.

— Добре. В моя бизнес се налага да умееш да четеш мислите на хората и понякога да знаеш кога да се откажеш от тях. Напоследък не спирам да мисля за мой колега от едно време, Дълут Хейл. Бе от онези, от които се отказах. Беше ми приятел, допуснах го прекалено близо до бизнеса си, но той никога няма да бъде нещо повече от личния контрабандист на разни колежанчета от средната класа и да зарежда крайпътни заведения. — Кордилия се намръщи, но продължи да мълчи. — Съблазни една светска дама и тя се омъжи за него единствено за да подразни родителите си и накрая му позволиха да зарежда кънтри клуб „Уайт Коув“, който е тяхна собственост, за да не се притесняват повече за нея.

— Прочетох в един вестник, че не стъпваш там. Затова ли?

Дариъс кимна.

— С Астрид обядвахме там вчера. Извинявай. Нямаше да отида, ако знаех.

— Няма нищо. Госпожица Донъл е дама от висшата класа и трябва да ходиш, където те води. Работата е там, че не бива да си сантиментален и е добре да се освободиш от бремето, както и да не се заблуждаваш, когато усетиш, че не можеш да имаш доверие на близките си. Ти притежаваш това качество и ще знаеш кога да се отървеш от ненужното.

Тя преглътна и се опита да го погледне искрено, доволна, че е заслужила комплимента му. Имаше чувството, че той е надникнал в миналото й и е наясно как влакът й е профучал покрай Джон Фийлд, когато заминаваше от Охайо, и как беше зарязала най-добрата си приятелка след глупаво спречкване, причината за което вече дори не помнеше. Намерението й не беше да се освободи от непосилния товар, не беше точно така — просто бе сторила необходимото, но после беше продължила напред с лека стъпка. Стана й тъжно, когато осъзна истината, но също така усети и задоволство, че среща желаното разбиране.

— Благодаря ти. — Гласът й прозвуча тихо и този път в думата пролича благодарността за всичко, което баща й й беше осигурил — както малките, така и големите неща.

— Върви сега да поспиш, миличка — подкани я той. — Имам чувството, че всеки момент ще припаднеш от изтощение. Довечера ще вечеряме като истинско семейство. В шест. Омръзна ми вие младите да миткате без мен.

— Ама… — Всичката кръв се качи в лицето й и макар да й се искаше да каже на баща си колко много би искала да вечеря със семейството, си даде сметка, че е най-добре да не споменава за срещата си с Том. — Обещах на Астрид тази вечер да отидем на партито, което е организирала майка й.

— Така ли? — Дариъс сви рамене и се усмихна загадъчно. Лъжата вгорчи следобеда й, но той така и не забеляза, че нещо не е наред. — Всичко е наред, миличка. Забавлявай се, а ще вечеряме заедно друг път…

След това я целуна по челото и я изчака да тръгне нагоре по стълбите. Беше почти на третия етаж, когато го чу да се провиква.

— Момиченцето ми се върна. — Надвеси се над парапета, не го видя, но чу отново гласа му. — Знаех си, че ще се върне при мен.