Ана Годбърсън
Тайни и мечти (10)

9

На втората сутрин, когато Кордилия се събуди в апартамент „Кала“ в Догуд, вече не беше объркана. Имаше чувството, че цял живот се е събуждала в тази стая. Вече знаеше, че ронливите сладки във формата на полумесеци, които й носеха сутрин, се наричат кроасани, и освен това беше разбрала — макар никой да не й беше казал, — че необикновените цветя във високите, квадратни, сребърни вази из цялата стая са кали, въпреки че бяха по-строги и футуристични от лилиите, които беше виждала, и нямаха нищо общо с полските цветя.

Надигна се и се подпря на таблата на леглото, тапицирана в бяла кожа. Слънцето беше високо в небето. Вчерашната рокля беше метната върху бял стол наблизо, а тя беше заспала облечена в черния комбинезон, който струваше много повече, от която и да е нейна рокля досега. В другия край на стаята, върху килим, мек като сняг, бяха оставени десетина плика с покупки от „Бъргдорф Гудман“. Сега вече знаеше, че „Бъргдорф“ е магазин на Пето Авеню, в който продаваха дамски дрехи на неприлично високи цени, където двете с Астрид прекараха почти целия ден. По-късно вечеряха в изискан хотел, където се видяха с Чарли и компанията му, после се качиха в даймлера и отидоха в Уайт Коув. Усмихна се при мисълта за новите си дрехи и вечерите, в които щеше да ги облича. Докато се усети, мислите й се насочиха към Лети и колко много щеше да й хареса всичко това. Радостта й бе помрачена.

Наля си чаша кафе и прекоси стаята, за да излезе на терасата. Навън беше по-топло, носеше се аромат на пролетни листа. Бялата шатра, в която беше танцувала преди две вечери — колко отдавна й се струваше, — бе все още на мястото си, въпреки че всички парченца от счупени чаши за шампанско и разпилени наоколо обувки бяха почистени. Двама мъже по долни ризи и панталони с тиранти се бяха отправили към входа, а единият носеше на рамо пушка.

— Госпожице Грей…

Щом чу името си, се обърна и влезе.

— Да?

На вратата беше застанал Елайъс Джоунс. Извърна очи, щом забеляза, че е по комбинезон.

— Извинете ме… Не сме свикнали дами — млади дами като вас — да живеят в къщата. Господин Грей ми нареди да ви наема прислужница. Тогава няма да ви се натрапвам по този начин.

— Много мило. — Кордилия се усмихна при мисълта някой да се грижи за нея и макар да се постара да не издава радостта си, едно кътче от сърцето й изписка радостно при мисълта, че ще бъде задължение на друго момиче да се грижи за нея. — Но аз не ви се сърдя.

— До утре ще намеря момиче — продължи Джоунс и прочисти гърлото си, без да обръща внимание на усмивката й. — Междувременно, моля ви, кажете ми, ако имате нужда от нещо.

— Благодаря ви.

— Търсят ви по телефона.

Кордилия кимна и го последва в съседния кабинет, където имаше лъскаво бюро, килим в мармаладен цвят с геометрични фигури и черен телефон.

— Ало? — обади се, щом Джоунс излезе.

— Миличка, аз съм. Нали не съм те събудила…

— О, не. — Забрави, че й беше мъчно за Лети, като чу гласа на Астрид, който й напомни, че има приятелка, с която може да се радва на новия свят на богатство. Освен това, ако Лети беше повярвала на Кордилия, когато тя най-сетне й призна за Дариъс, щеше да се буди заедно с нея в тази къща. — Все още съм по комбинезон. Изглежда, съм заспала, без да го сваля.

— Боже, да не би заради мен Елайъс да те завари в този вид?

— Да! — Кордилия не се сдържа и се изкиска, когато си припомни как Джоунс пребледня, когато я видя. — Дали ще ми прости?

— Той ли да ти прости! Обзалагам се, че това е бил най-вълнуващият момент от деня му — изкиска се Астрид.

— А денят ще бъде прекрасен, нали?

— Всички дни отсега нататък ще бъдат прекрасни. Тъкмо затова ти звъня. Хапвала ли си нещо?

— Не.

— Тогава ела да обядваш с мен в клуба. Искаш ли?

— Не е ли малко рано за нощен клуб?

— Говоря за кънтри клуба, глупаче.

— Аха. — Кордилия заопипва подгъва. Разбира се, че ставаше въпрос за кънтри клуб „Уайт Коув“ — веднъж прочете, че семейство Грей не били членове, понеже някой друг доставял алкохола, но всички останали богати семейства от района членували. — Да, разбира се. Да кажа ли на Чарли?

— Не!

Острият отговор на Астрид стресна Кордилия и тя се зачуди какво не е наред.

— Мислех, че го обичаш.

— Обичам Чарли и Чарли ме обича, и всички го знаят — отвърна й тя по детски небрежно. — Само че точно сега не съм в настроение да се занимавам с него.

— Добре.

— Затова гледай да не се засичаш с него, докато излизаш, и накарай Дани, младия охранител, когото заблуди на партито, да те докара…

Кордилия се усмихна и се сети, че Астрид не може да я види. В Юниън малко къщи имаха телефони, а леля Айда нямаше. За нея телефонът бе нещо ново и й се струваше малко странно да води небрежен разговор с безплътния глас.

— Ще се видим след час.

— Чудесно, миличка. Bisous, bisous^[1]!

— Bisous — повтори Кордилия, макар да нямаше никаква представа какво означава думата.

* * *

След час, когато новоизлюпената дъщеря на Дариъс Грей, която всички държаха да зърнат, се появи на терасата на кънтри клуб „Уайт Коув“, Астрид Донъл вече се бе настанила на маса в един от ъглите с изключителен изглед. Както и всички останали под тентата на синьо и бяло райе, която заслоняваше кръглите маси, Астрид беше облечена в бяло — пуловер с кръгло деколте и разкроена пола, — с широкопола сламена шапка, която засенчваше красивото й лице.

До нея седеше Били Марш, доведената й сестра, коя то учеше в колежа „Бернард“ в Манхатън и обикновено предпочиташе по-тъмните цветове, но този следобед се беше съобразила с незнайно каква приумица и беше облякла бял панталон и блуза. Не се съобразяваше с традицията, според която жените пушачки трябваше да са по-дискретни, и пакетът й „Честърфийлд“ беше оставен на масата пред нея. Тъмната й коса, подстригана по мъжки, беше прибрана зад ушите, а очите й се криеха зад съвършено кръгли черни очила. На пръв поглед по нищо не личеше, че двете момичета са от едно семейство, но след като всички знаеха какъв живот водят родителите им, никой нямаше да се учуди, ако роднинството им не продължеше дълго.

— Не е възможно да е тя — рече Били и избълва облак дим, а в гласа й нямаше и следа от изненада.

Чу се потракването на порцеланови чашки, докато им ги поднасяха в порцеланови чинийки. Бръмченето на разговорите замря, после се превърна в тихо жужене. Големите очи на Астрид се обърнаха към високото момиче, което приближаваше масата на Марш, облечено в червена рокля с лодка деколте, хлабава на талията, прихваната на ханша. Астрид видя роклята вчера, докато Кордилия я мереше в „Бъргдорф“, и настоя да я купи. Роклята наистина й стоеше чудесно. Кройката обаче беше твърде дръзка за клуб „Уайт Коув“, в който държаха на традициите, а цветът бе истинско предизвикателство.

— Колко дръзко! — отбеляза Били.

— Нали? — съгласи се Астрид, преди Кордилия да приближи достатъчно, за да я чуе. — Това беше едно от първите неща, които забелязах у нея.

Кордилия се почувства неловко, докато обмисляше как да ги поздрави, но тогава Астрид вдигна ръка, за да привлече новата си приятелка и да я целуне по двете бузи.

— Кордилия Грей, това е доведената ми сестра, Били Марш. — Момичетата си стиснаха ръцете. — Тя настоя да се запознае с теб.

— Много ми е приятно — рече Били.

— И на мен — отвърна Кордилия и седна.

— Умирам от глад — продължи Астрид. — Може ли да поръчваме?

За кратко насочиха вниманието си към менютата, след това обаче Астрид забеляза, че Кордилия поглежда през рамо към хората, които шушукаха и прикриваха устата си с ръце.

— Зяпат ме — прошепна тя.

— Да. — Астрид затвори шумно менюто. — Не им обръщан внимание, миличка. Шокирани са, защото си облечена в червено. В този клуб обличаме само бяло.

— Всъщност, направи услуга на всички — обади се Били е обичайния си сух глас.

— Самата истина. — Астрид махна на сервитьора. — Ще има за какво да говорят на вечеря.

— Да знаеш, че всички умират да се запознаят с теб. — Били загаси цигарата и се усмихна. — Не съм единствената.

— Нямах никаква представа, че трябва да съм облечена в бяло. — За кратко по лицето на Кордилия се изписа объркване, но сетне сви рамене и блясъкът отново се върна в очите й. — Доволна съм, че свърших нещо полезно. Ти не спомена ли, че умираш от глад?

— Да!

Поръчаха сандвичи с бекон, маруля и домати, леден чай и им беше безкрайно приятно, че така наречените стари членове на клуба ги наблюдават, без да крият, че са скандализирани.

Сервираха им и Астрид започна да се храни с ръце. Усети, че задоволството й този ден е достигнало върха си. Всяка хапка беше солена, хрупкава, вкусна. Имаше нова приятелка, която се оказа забележително интересна — а от много отдавна не бе разговаряла с интересни хора, и бе доволна, че е успяла да се отърве от Чарли. Освен това беше привлякла сестра му в клуба, в който той не стъпваше от гордост.

Той я беше излъгал — беше успял да замаже положението, но тя беше сигурна, защото с Кордилия се бяха засекли в нощния клуб онази вечер, за която той твърдеше, че нямало да прави нищо важно и щял да се занимава единствено с бизнес. Снощи, когато с Кордилия излязоха с компанията му, всичко се потвърди: Дани, най-младият от хората на Грей, не спря да се извинява за сцената, която бил направил в „Севънт Хевън“, и не спря да повтаря, че Чарли бил виновен за всичко. Астрид бе сигурна, че казва истината. Не беше кой знае колко обидена от лъжата, но бе на мнение, че едно момиче трябва да си връща дори за най-незначителните прегрешения и поне ден или два да се прави на студена и недостъпна, за да накара любимия си да разбере, че е прекрачил границата, и да го накара да се замисли как да й достави удоволствие. В момента обаче този въпрос никак не притесняваше Астрид. Денят беше ясен, слънчев и когато Били се нахрани и запали поредната цигара, това сякаш подчерта колко приятно си прекарват.

След малко задоволството на Астрид се стопи почти напълно.

— Здравейте, милички.

От другата страна на ниската каменна стена беше застанала третата госпожа Марш, в брич за езда и черна кадифена шапка. Подсмихваше се и изражението й издаваше, че е невероятно доволна от себе си. На няколко крачки зад нея беше застанал Лук. Астрид усети как гърлото й се свива. Имаше нещо нелепо във вида му, също както и онзи ден — стегнатото, жилаво тяло и нежните, но тъжни очи — и усети, че й доставя същото удоволствие да го гледа, както и тогава. Слънцето блестеше и тя остана доволна, че е присвила очи, за да прикрие флиртаджийското изражение, което със сигурност щеше да се появи по лицето й.

— Няма ли да ме запознаете? — попита майката на Астрид.

— Това е новата ми приятелка Кордилия Грей. — В гласа на Астрид се прокрадна гордост, но така и не се усмихна. — Това е майка ми, Вирджиния.

— А, онази Кордилия Грей ли? — попита любопитно госпожа Марш, след като пристъпи напред и протегна ръка на момичето.

Очите на по-възрастната жена искряха с неприкрития интерес на воайор, нещо, което всеки друг път би подразнило Астрид, само че сега едва се сдържаше да не изпие с очи красивото момче в дочени дрехи, а на него щеше да му бъде още по-трудно да не отвърне на погледите. Кожата под очите му беше нежна, черната коса беше паднала над челото му и той се опитваше да не зяпа открито младата госпожица Донъл.

— Всички сме чували за вас — продължи Вирджиния Марш. — Истинско чудо е, че се събрахте с баща ви. Трябва да ни дойдете на гости. Ние — и двамата със съпруга ми — обичаме да каним гости.

— Благодаря — отвърна Кордилия.

— Това е Лук, инструкторът ми по езда.

Били запали нова цигара.

— Не предполагах, че имате нужда от уроци, госпожо Марш.

— Човек трябва да се стреми към съвършенство.

Майката на Астрид се измести така, че дъщеря й да не вижда Лук, и момичето усети как я бодва тъга. Не че искаше нещо от момчето, което навремето я беше разхождало, докато яздеше, освен че й беше приятно да го вижда и да не мисли за нищо. Той бе също като лятото, а тя обожаваше лятото. Ако можеше да поиска да й се изпълни едно желание, то щеше да бъде да живее на място, където е вечно лято. — А Лук е великолепен инструктор.

— Сигурно. — Астрид се изви настрани, за да вижда отново лицето на инструктора, и тръсна закачливо коса така, че да покрие едната й буза. — Трябва и на мен да ми дадеш няколко урока тази седмица — добави тя и весело намигна на Лук.

Вирджиния Донъл де Груйте Марш се напрегна и стисна ръката на младежа.

— Много е зает, миличка. Ще помолим от клуба да ти намерят някой друг. Наистина имаш нужда от дисциплина.

След тези думи по-възрастната жена се завъртя на пета и тръгна по тревата, като затегли след себе си красавеца, сякаш бе някакъв аксесоар. Астрид беше готова да кипне — не можеше да понася майка си. Апетитът й за млади мъже се беше върнал и в момента дъщеря й й пожела да си изкълчи глезена, докато всички посетители в кънтри клуб „Уайт Коув“ гледаха. Само че Вирджиния Марш продължи гордо и когато Астрид се насили да откъсне настойчивия си поглед от отдалечаващите се фигури, забеляза, че новата й приятелка става от масата.

— Къде отива госпожица Грей? — попита Били, когато Кордилия се отдалечи.

— Нямам никаква представа.

Кордилия излезе на слънце с лека стъпка, убедена, че макар в Ню Йорк да живееха милиони, градът си оставаше малък, както и всеки друг, защото на тревата бе застанал съвсем сам, с цигара в ръка, загледан към голф игрището, младежът с медната коса, който й беше казал толкова приятни думи вечерта, когато се скара с Лети.

— Извинявай, че си тръгнах толкова рано онази вечер, още преди да те попитам за името — заговори тя, когато беше на няколко крачки от него.

Той се обърна. Разтвори изненадано устни и се усмихна.

— Все се надявах да се появиш отнякъде.

— Наистина ли?

Беше топло и неудобството, че е облечена в неподходящ за клуба цвят, се стопи, когато забеляза радостта му от срещата. Той я караше да тръпне по същия начин, както и в клуба, макар сега вече да знаеше, че не се дължи на алкохола, а изцяло на присъствието му.

— Да, мислих единствено за теб. Дори…

— Томас!

И двамата се обърнаха. Слаба жена, чието лице беше скрито под периферията на бяла шапка, му помаха.

— Сега вече знаеш как се казвам — продължи той и също помаха на непознатата. — Всички обаче ме наричат Том. Надявам се, не си разочарована — името от край време ми се струва твърде просто.

— Том — кимна тя и се наслади на звученето. — Харесвам те не по-малко, след като вече знам как се казваш.

При тези думи той се усмихна.

— Томас! — провикна се отново жената.

— Майка ми — поясни и я погледна с търпение, примесено с известно раздразнение. — Не съм голям почитател на голфа, но й обещах да я придружа. Май трябва да си изпълня обещанието…

— Добре — усмихна се смело Кордилия с надеждата изражението й да не издаде разочарованието, че ще го види да си тръгва, може би завинаги, без гаранцията, че отново ще се видят. — Пожелавам ти приятен ден. Довиждане.

— Чакай — настоя той, макар нито един от двамата да не бе помръднал от мястото си. — Може ли пак да те видя?

По лицето й се разля усмивка.

— Да.

— Утре става ли?

Тя кимна и прехапа устни.

— Ще те взема в шест. Къде живееш?

— Знаеш ли къде е Догуд?

Очите му потъмняха едва забележимо. Когато двамата се запознаха, беше решила, че са зелени, но едва сега забеляза как на светло или когато настроението му се променя, изглеждат почти кафяви. Предположи, че е наясно кой е собственик на Догуд и сигурно се е притеснил при мисълта да изведе дъщерята на известния контрабандист. Дори да беше така, господинът не трепна.

— Значи в шест.

— Да, само че… — Тя замълча и се запита дали Чарли няма да реши да я придружи, за да я пази. — Би ли ме взел от пътя пред имението?

— Томас? — провикна се за трети път майка му.

Том се ухили и се приведе напред, за да целуне ръка на Кордилия.

— До утре — рече той и отстъпи.

Дори след като се обърна, усещаше как погледът му пълзи по раменете й. Когато прекоси смарагдовозелената поляна — алено петно на фона на синьото небе и белите облаци, — тя усети, че той не беше единственият, който я наблюдаваше. Всички лица над белите тоалети, заслонени от слънцето под тентата, се бяха обърнали, за да я виждат по-добре. Когато най-сетне се върна, осъзна, че изборът й на рокля не е единствената причина хората да клюкарстват. Масата на момичетата от семейство Марш се превърна в най-обсъжданата този следобед.

— Знаеш ли кое е това момче? — попита Астрид, когато Кордилия седна. Гласът й издаваше вълнение, трепет, които предупредиха другото момиче, че тук има нещо.

— Казва се Том. — Кордилия отпи глътка леден чай и намигна на приятелката си. — В момента обаче не искам да знам нищо повече.

Очите на Астрид заблестяха, тя изви вежди, но се подчини и замълча. Познаваше измъчената любов и нямаше никакво намерение да попречи на Кордилия да направи своя низ от грешки, както и да се позабавлява за нейна сметка.