Джефри Дивър
Колекционерът на кости (9)

8.

Мрачна пещера. Гореща, тъмна, влажна.

Тримата бързо преминаха през празния коридор към единствената врата, която се виждаше. На вратата пишеше „Котелно отделение“. Сакс вървеше зад полицая от СБР, който беше в пълно бойно снаряжение, със защитна жилетка и каска. Лекарят бе най-отзад.

Дясната ръка и рамото й отмаляха от тежестта на куфара. Сакс го премести в лявата, като едва не го изтърва на земята. Тримата продължиха към вратата.

Полицаят от Силите за бързо реагиране отвори вратата и насочи автомата си към слабо осветеното помещение. На цевта на оръжието му бе прикрепен фенер, който хвърляше блед лъч светлина сред облаците от пара. Миришеше на влага, на плесен. И на още нещо, на нещо ужасно.

Предавателят изпука:

— Амелия? — Гласът на Райм я уплаши до смърт. — Къде се намираш, Амелия?

Тя намали силата на звука с трепереща ръка.

— Вътре.

— Жива ли е?

Сакс се олюля, потресена от гледката. Присви очи, отначало не искаше да повярва.

— О, не — прошепна. Започна да й се повдига.

Наоколо се разнасяше миризма на сварено месо. Но това не беше най-лошото. Нито гледката на яркочервената кожа на жената, почти оранжева, която висеше на големи парцали. Нито обеленото лице. Не, най-ужасното бе ъгълът, под който стоеше тялото на Ти Джей Колфакс, с крайници, изкривени по невъзможен начин, докато се е опитвала да се спаси от мъчителната смърт.

„Надявал се жертвата да е мъртва. За нейно добро…“

— Жива ли е? — повтори Райм.

— Не — прошепна Сакс. — Не виждам как… Не.

— Обезопасено ли е помещението?

Сакс погледна полицая, който бе чул предавателя и кимна.

— Мястото е обезопасено.

— Полицаят от СБР да излезе, после огледайте тялото с лекаря — нареди Райм.

Гърлото й се сви от миризмата. Сакс се помъчи да потисне рефлекса за повръщане. Двамата с лекаря се приближиха по заобиколен път към тръбата. Той се наведе безстрастно и опипа врата на жената. Поклати глава.

— Амелия?

Вторият труп, с който се сблъскваше в кариерата си. Два за един ден.

— Мъртва е — заяви лекарят.

Сакс кимна и заговори в микрофона:

— Жертвата е мъртва.

— Сварена ли? — попита Райм.

— Явно.

— Завързана за стената?

— За една тръба. С белезници, ръцете зад гърба. Краката са вързани с въже. Устата — запушена с тиксо. Отворил е клапана за изпускане на парата. На по-малко от метър от нея. Господи!

— Оттеглете се с лекаря по същия път, по който дойдохте. Към вратата. Внимавайте къде стъпвате!

Сакс се отдалечи, без да сваля поглед от трупа. Как може човешката кожа да е толкова червена? Като сварен рак.

— Добре, Амелия. Започвай търсенето. Отвори куфара.

Тя не отговори. Продължи да гледа група.

— Амелия, до вратата ли си?… Амелия?

— Какво?! — изкрещя тя.

— При вратата ли си?

Гласът му бе толкова спокоен, толкова различен от престорения умолителен глас на паралитика, когото бе видяла преди. Спокоен… и още нещо. Не можеше да разбере какво.

— Да, до вратата съм. Това е лудост.

— Напълно ненормална работа — съгласи се той. — Отвори ли куфара?

Тя вдигна капака и погледна вътре. Клещи и пинсети, огледало със сгъваема дръжка, памук, готатори, пипети, шпатули, скалпели… — „За какво е всичко това?“ — … марля, пликове, филтри, четки, ножици, найлонови и хартиени торбички, метални чаши, шишенца с пет процентна азотна киселина, нинхидрин, силикон, йод, реактиви за проявяване на отпечатъци.

Невъзможно.

— Повярвайте ми, детективе. Наистина нищо не разбирам от криминология.

Отново се вторачи в трупа. От върха на обеления нос висеше капчица вода. Нещо бяло — сигурно кост — се показваше от едната буза. Лицето бе изкривено от болка. Също като при жертвата сутринта.

— Имам ти доверие, Амелия. И така, отвори ли куфара?

Райм говореше спокойно и… Да. Точно това се усещаше в тона му. Съблазнително. Звучеше, сякаш шепнеше любовни слова.

„Мразя го — помисли си Сакс. — Не е хубаво да мразиш един инвалид. Но аз наистина го мразя.“

— В мазето си, нали?

— Тъй вярно, сър.

— Слушай, говори ми на „ти“. Докато това свърши, ще имаме време добре да се опознаем.

„Дано да свърши по-бързо.“

— В куфара има няколко гумени ленти, ако не се лъжа.

— Да, виждам ги.

— Сложи си ги на обувките. Ако объркаш следите от стъпки, ще знаеш кои са твоите.

— Готово.

— Вземи няколко пликчета за улики. Сложи по десетина във всеки джоб. Можеш ли да ядеш с китайски пръчици?

— Моля?

— Живееш в града, нали? Дори минаваш по „Мот стрийт“. Знаеш ли ресторанта „Генерал Тсао“? Студени спагети със сусамен сос.

При споменаването на храна стомахът й се разбунтува. Опита се да не гледа към мъртвата жена.

— Умея да си служа с китайски пръчици — каза Сакс с леден глас.

— Погледни в куфара. Трябва да са там. Стоят от времето, когато аз водех разследвания.

— Не виждам.

— Добре, намери тогава два молива. Сложи и тях в джобовете си. Сега можеш да започнеш обхождането. Да огледаш всеки сантиметър. Готова ли си?

— Да.

— Кажи ми първо какво виждаш.

— Голямо помещение. Може би шест на десет. Пълно с ръждясали тръби. Напукан бетонен под. Тухлени стени. Плесен.

— Някакви сандъци? Някакви предмети по пода?

— Не, празно е. Само тръби, варели и един котел. Ето го и пясъкът, черупките. Изсипали са се от една дупка в стената. Има и нещо сиво…

— Нещо ли? Не познавам тази дума. Какво „нещо“?

За миг я обхвана гняв. Опита се да се успокои и каза:

— Азбест, но не на влакна като тази сутрин, а на измачкани листове.

— Добре. Започвай да търсиш отпечатъци и уликите, които ни е оставил.

— Мислиш ли, че пак е оставил улики?

— Сигурен съм. Сложи си предпазните очила и включи „Полилайт“-а. Дръж го ниско. Обходи стаята. Всеки сантиметър. Тръгвай. Знаеш ли как да обхождаш?

— Да.

— Как?

— Няма нужда да ме изпитваш.

— Моля за извинение. Как?

— Напред и назад в едно направление, после напред и назад перпендикулярно.

— Всяка стъпка да не е по-дълга от тридесет сантиметра.

Това не й бе известно.

— Знам.

— Давай.

От „Полилайт“-а блесна зловещо, неземно сияние. Сакс знаеше, че се нарича АИС, алтернативен източник на светлина, и предизвиква флуоресциране на отпечатъците от пръсти, петната от кръв и сперма, както и някои следи от обувки. Сенките започнаха да танцуват и да скачат в яркозелената светлина и Сакс на няколко пъти понечи да насочи пистолет към някое видение в танцуващия сумрак.

— Амелия?

Гласът на Райм бе пронизителен. Отново я стресна.

— Да? Какво?

— Има ли следи от обувки?

Тя продължи да се взира в пода:

— А, ъъъ, не. Виждам някакви черти в прахта. Или нещо…

Тя се запъна на безсмислената дума, но Райм, за разлика от Перети сутринта, не се заяде повторно.

— Значи е измел след себе си — каза Райм.

Сакс остана изненадана:

— Да, това е! Следи от метла. Как позна?

Райм се изсмя — зловещ звук в тази гробница — и каза:

— Бил е достатъчно умен, за да прикрие следите си сутринта, защо да не го направи и сега? О, много е съобразителен, този приятел. Но и ние сме умни. Продължавай.

Сакс се наведе (ставите й горяха от болка) и продължи търсенето. Огледа всеки квадратен сантиметър от пода.

— Нищо няма. Абсолютно нищо.

Райм усети отчаянието в гласа й.

— Едва сме започнали, Амелия. Сцената на престъплението е триизмерна. Запомни го добре. Засега знаем само, че няма нищо по пода. Сега претърси стените. Започни от най-отдалеченото от парния вентил място и огледай всеки сантиметър.

Сакс внимателно заобиколи ужасната кукла в средата на стаята. Спомни си майското дърво^[1], около което бе танцувала на някакъв уличен празник в Бруклин, когато беше на седем. Баща й гордо я засне с камера. Бавно обиколи трупа. Стаята бе празна, а колко места за търсене й оставаха още.

„Никаква надежда… Невъзможно.“

Но не беше невъзможно. Върху един перваз, на около двадесет сантиметра над пода, Сакс намери уликите, подхвърлени от убиеца. Извика в микрофона:

— Намерих нещо!

— На купчинка ли?

— Да. Голяма треска от тъмно дърво.

— Използвай клечките.

— Какво?

— Моливите. За да вземеш уликите. Мокри ли са?

— Всичко тук е мокро.

— Логично. Заради парата. Сложи дървото в хартиено пликче. В найлона влагата се запазва и при тази топлина уликите ще започнат да гният. Какво има още?

— Има, не знам, косми, мисля. Къси. Едно снопче.

— Отрязани или с парче кожа?

— Отрязани.

— В куфара има руло петсантиметрово тиксо. Три метра. Вдигни ги с него.

Сакс залепи по-голямата част от космите и ги сложи в хартиено пликче. Огледа первазчето около мястото, където бе лежало снопчето.

— Виждам някакви петна. Приличат на кръв. — Сети се да освети петната с „Полилайт“-а. — Флуоресцират.

— Знаеш ли как се прави предварително изследване за кръв?

— Не.

— Да приемем тогава, че е кръв. Може ли да е от жертвата?

— Не е много вероятно. Далече е от трупа, а около него няма следи от кръв.

— Капките продължават ли в някаква посока?

— Така изглежда. Към една тухла. Клати се. Няма отпечатъци. Ще я преместя. О, Господи!

Сакс се стресна и отстъпи една-две стъпки назад, едва не падна.

— Какво има? — попита Райм.

Тя бавно се наведе напред. Не можеше да повярва на очите си.

— Амелия! Кажи нещо.

— Кост. Кървава кост.

— Човешка ли е?

— Не знам. Откъде да…? Не знам.

— Прясна ли е?

— Така изглежда. Около пет сантиметра дълга и пет в диаметър. Има кръв и месо. Отрязана е с трион. Господи! Кой, по дяволите, ще направи…

— Не се поддавай на чувства.

— Ами ако е от следващата жертва?

— Значи, че се налага да го открием час по-скоро, Амелия. Прибери костта. В найлоново пликче.

След като тя прибра костта, Райм попита:

— Има ли още някакви подхвърлени улики?

Гласът му звучеше загрижено.

— Не.

— Това ли е всичко? Косми, кокал и парче дърво. Не ни улеснява много.

— Да ти ги донеса ли в… кабинета?

Райм се изсмя:

— Той си мисли, че с това ще се задоволим. Но не. Още не сме свършили. Нека открием още някои неща за Неизвестен извършител 823.

— Но тук няма нищо.

— О, има, Амелия. Адресът му, телефонният му номер, снимката му, надеждите и желанията му — всичко е около теб.

Настойническият му тон я вбеси, но тя реши да замълчи.

— Фенерът с теб ли е?

— Имам халогенно фенерче…

— Не — изръмжа той, — обикновените фенерчета хвърлят прекалено тесен сноп светлина. Трябва ти дванадесетволтов фенер.

— Ами не съм го взела. Да се върна ли до колата?

— Няма време. Огледай тръбите.

Тя ги огледа за десет минути, качи се до тавана и освети ъгли, които не бяха виждали светлина може би от петдесет години.

— Нищо не виждам.

— Върни се до вратата. Бързо.

Тя се поколеба. После изпълни нареждането.

— При вратата съм.

— Добре. Затвори очи. Какво подушваш?

— Да подушвам ли? „Подушваш“ ли каза?

„Да не е полудял?“

— Винаги мириши въздуха на местопрестъплението. Така можеш да научиш стотици неща.

Тя остана с широко отворени очи и вдиша дълбоко:

— Не мога да определя какво подушвам.

— Това не е приемлив отговор.

Сакс издиша гневно. Надяваше се да чува съскането по телефона. Затвори очи, вдиша, отново й се повдигна.

— Плесен, мухъл. Миризма на гореща вода от парата.

— Не знаеш откъде идва. Само описвай.

— Гореща вода. Парфюмът на жената.

— Сигурна ли си, че е нейният?

— Ами не.

— Ти слагаш ли си парфюм?

— Не.

— Да не е афтършейв? От лекаря. Или от полицая?

— Не мисля, не.

— Опиши го.

— Сух. Като джин.

— Решавай, женски парфюм или мъжки афтършейв.

Какво използваше Ник? „Арид екстра драй“.

— Не знам. По-скоро мъжки.

— Иди до трупа.

Тя погледна тръбата, после пода.

— Но…

— Хайде.

Тя се подчини. Кожата се белеше като брезова кора, само дето беше червена.

— Помириши врата й.

— Той е целият… Искам да кажа, не е останало много кожа по него.

— Съжалявам, Амелия, но се налага да го помиришеш. Трябва да разберем дали е нейният парфюм.

Сакс вдиша. Задави се, едва не повърна.

„Ще се издрайфам — помисли си тя. — Както с Ник от онези ледени дайкирита в «При Панчо». Двама строги блюстители на закона смучат скъпи питиета, а в чашите им плуват сини пластмасови риби меч.“

— Подушваш ли парфюма?

„Ето… Отново ми се повдига. Не. Не!“ — Тя затвори очи и насочи вниманието си към болката в ставите. В най-силната болка, коляното. И, о, чудо, спря да й се повдига.

— Не е нейният парфюм.

— Добре. Значи нашият човек може би е достатъчно суетен, за да се маже с много афтършейв. Това може да е белег на социално положение. Или може би иска да скрие някаква друга миризма. Чесън, тютюн, риба, алкохол. Ще видим. Сега, Амелия, чуй ме внимателно.

— Какво?

— Искам да си представиш, че ти си убиецът.

„О! Психоглупости. Само това ми липсваше.“

— Наистина, не мисля, че имаме време за това.

— Никога няма достатъчно време за изучаване на местопрестъплението — успокои я Райм. — Но това няма да ни спре. Представи си, че си на негово място. Мисли като него.

— И как да го постигна?

— Използвай въображението си. Господ затова ни е надарил с него. Значи, ти си убиецът. Завързал си жертвата и си й запушил устата. Довел си я в тази стая. Завързал си я за тръбата. Тя е уплашена. Това ти доставя удоволствие.

— Откъде знаеш, че му е доставяло удоволствие?

— На теб ще ти доставя удоволствие. Не на него. Откъде знам ли? Никой няма да си даде такъв труд, ако не се забавлява. Добре познаваш помещението. Идвал си и друг път тук.

— Защо мислиш така?

— Проверил си го предварително, търсил си усамотено място с изпускателен клапан от парната мрежа. Оттук си взел и уликите, които си подхвърлил на мястото на предишното убийство.

Равномерният му тих глас започна да я хипнотизира; тя съвсем забрави, че тялото му е парализирано.

— Добре.

— Вдигаш предпазителя на клапана. Какво си мислиш?

— Не знам. Искам да свършвам. Да се махам.

Но едва произнесе думите, и си помисли: „Грешиш.“ Не се изненада, когато Райм цъкна с език:

— Наистина ли?

— Не. Искам да остана още малко.

— Да! Мисля, че точно това искаш. Представяш си как ще я свари парата. Какво друго чувстваш?

— Аз…

В ума й се промъкна неясна мисъл. Представи си как жената се мъчи да се освободи. Видя нещо друго… някого другиго. Него. Извършител 823. Но какво за него? Малко й оставаше да си го представи. Какво… какво? Внезапно мисълта се стопи. Изчезна.

— Не знам — прошепна Сакс.

— Бързаш ли, или си спокойна?

— Бързам. Трябва да се махам. Ченгетата може да пристигнат всеки момент. Но все пак…

— Какво?

— Шшшт — заповяда тя.

Отново огледа стаята, търсейки нещо, което да възкреси изчезналата мисъл.

Стаята започна да се люлее, черна, непрогледна тъмнина. Тъмни петна и далечни, бледи светлини. „Господи, не искам да припадам!“

Може би той…

Ето! Това е. Сакс проследи пътя на тръбата. В един тъмен ъгъл на помещението имаше друг парен клапан. Там бе по-подходящо скривалище за жертвата — ако влезе някой, не би я забелязал откъм вратата. И другият клапан имаше само четири болта, не осем като използвания.

Защо не беше вързал жертвата там?

Сакс разбра.

— Той не ще… не искам да си тръгна толкова скоро, защото искам да погледам жената.

— Защо мислиш така? — повтори Райм собствения й въпрос отпреди няколко минути.

— Има друга тръба, за която мога да я завържа, но избрах тази в средата на стаята.

— Така че да можеш да я наблюдаваш?

— Да.

— Защо?

— Може би, за да съм сигурна, че не може да се измъкне. Може би, за да се уверя, че устата й е добре запушена… Не знам.

— Добре, Амелия. Но какъв смисъл има това? С какво може да ни послужи този факт?

Сакс огледа помещението, за да намери най-доброто място, откъдето убиецът може да гледа жертвата, без тя да го забележи. Най-подходящо й се стори пространството между два големи варела.

— Да! — възкликна тя, като огледа пода. — Бил е тук. Тук също е мел.

Огледа мястото под зелената светлина на „Полилайт“-а.

— Няма отпечатъци — отбеляза с разочарование.

Но когато вдигна прожектора, за да го изгаси, върху единия от варелите светна някакво петно.

— Открих отпечатък! — заяви Сакс.

— Отпечатък ли?

— Можеш да наблюдаваш най-добре момичето, ако се облегнеш върху един от варелите. Това е направил и убиецът, сигурна съм. Само че е много странен, Линкълн… Изкривен е. Ръката му…

Тя потръпна от гледката на чудовищния отпечатък.

— В куфара има аерозолна бутилка с надпис ДФО. Съдържа флуоресциращо багрило. Напръскай отпечатъка, освети го с „Полилайт“-а и го снимай.

Тя извърши всичко. Райм продължи:

— Сега изсмучи земята с прахосмукачката „Дъстбъстър“. Ако имаме късмет, може да му е паднал някакъв косъм или парченце нокът, докато се е чесал или си е гризал ноктите.

„Моите лоши навици“ — помисли си Сакс.

Това бе една от причините за провала на кариерата й като фотомодел: разкървавените пръсти и възпалените вежди. Много пъти се беше опитвала да спре. Накрая се отказа обезкуражена, ядосана, че този безобиден навик може да промени толкова необратимо живота й.

— Прибери всмуканото от прахосмукачката.

— В хартия ли?

— Да, в хартия. Сега се заеми с трупа, Амелия.

— Какво?

— Трябва да огледаш трупа.

Сърцето й се сви. „Защо не го направи някой друг? Няма ли някой друг да се заеме?“

— Не и преди аутопсията. Такова е правилото.

— Днес няма правила, Амелия. Ние ще ги определим. Съдебният лекар ще се заеме с трупа след нас.

Сакс се приближи до трупа на жената.

— Знаеш какво се прави, нали?

— Да.

Тя пристъпи към обезобразеното тяло.

После застина. С ръце на сантиметри от кожата на мъртвата.

„Не мога.“ — Сакс потрепери. Опита се да си наложи да продължи. Но не можа, мускулите не й се подчиняваха.

— Сакс, чуваш ли?

Не му отговори.

„Не мога… Толкова е просто. Невъзможно. Не мога!“

— Сакс?

И тогава тя си представи баща си, в униформа, приведен в горещата, разбита Четиридесет и втора улица, подхванал някакъв дрипав пияница, за да му помогне да се прибере вкъщи. После Ник, как пие бира и се смее в една кръчма в Бронкс, в компанията на някакъв наркопласьор, който би го застрелял на мига, ако разбере, че е ченге под прикритие. Двамата мъже в живота й, които изпълняват служебния си дълг.

— Амелия…

Двата образа, изплували в съзнанието й, я успокоиха, вдъхнаха й решителност.

— Слушам — отвърна тя и се зае с работата си, както я бяха учили.

Взе проби изпод ноктите. Разреса космите, на интимните части и на главата. През цялото време обясняваше на Райм какво точно прави.

Правеше се, че не забелязва втренчените очи.

Правеше се, че не забелязва червената плът.

Опитваше се да не обръща внимание на миризмата.

— Вземи дрехите — нареди Райм. — Отрежи всичко. Постави първо лист хартия под тях, за да хванеш всяка улика, която може да изпадне.

— Да проверя ли джобовете?

— Не, ще го направим тук. Увий дрехите в хартия.

Сакс разряза блузата и полата, бикините. Пресегна се да вземе това, което смяташе за сутиен, от гърдите на жената. Беше странно и се разпадаше при пипане.

После внезапно разбра какво е и издаде кратък писък. Не беше сутиен, а обелена кожа.

— Амелия? Добре ли си?

— Да! — промълви тя. — Много добре.

— Опиши ми как е вързана.

— Устата е запушена с тиксо, широко пет сантиметра. Стандартни белезници за ръцете, въжета за краката.

— Огледай тялото с „Полилайт“-а. Може да я е докоснал с голи ръце. Търси отпечатъци.

Тя извърши търсенето:

— Нищо.

— Добре. Сега срежи въжето, но не през възела. Прибери го в найлонов плик.

Сакс изпълни нареждането.

— Трябва да вземем белезниците — каза Райм.

— Добре. Имам ключ.

— Не, Амелия. Не ги отключвай.

— Какво?

— Ключалката на белезниците е една от най-добрите улики, които насочват към престъпника.

— Добре де, как очакваш тогава да ги сваля? — изсмя се Сакс.

— В куфара има трионче.

— Искаш да режа белезниците ли?

Райм замълча за момент, после каза:

— Не, не белезниците, Амелия.

— Какво тогава да направя… О, не говориш сериозно. Ръцете ли искаш да срежа?

— Налага се.

Райм звучеше, сякаш е раздразнен от нежеланието й. „Добре, стига толкова. Селито и Полинг са си избрали пълен психопат за партньор. Може така да пораснат в кариерата си, но мен не ме засяга.“

— Забрави!

— Амелия, това е обикновен начин за събиране на улики.

Защо гласът му звучи толкова логично? Сакс отчаяно започна да си търси извинения:

— Ще се оцапат с кръв, като срежа…

— Сърцето не бие вече. Освен това — добави той като телевизионен журналист — кръвта се е стегнала от високата температура.

Отново започна да й се повдига.

— Хайде, Амелия. Иди при куфара. Вземи триончето. В капака е. Моля те.

— Защо ме накара да взимам проби изпод ноктите й? Направо щях да ти донеса ръцете й!

— Амелия, трябва да вземеш белезниците. Да ги отворим тук; нямаме време да чакаме съдебния лекар. Трябва да го направиш.

Тя се върна до вратата. Отвори капака на куфарчето. Вдигна триона, от който я побиваха тръпки. Погледна жената, застинала в мъчителната си поза в средата на зловещото помещение.

— Амелия? Амелия!…

Навън небето все още бе зад гъста, жълта мараня. Сградите бяха покрити със сажди. Като обгорели кости. Но Сакс никога не бе жадувала повече от сега да излезе в града. С куфар в едната ръка, трион в другата и слушалки на ушите, тя не удостои с внимание никого от тълпата зяпачи и полицаи пред сградата. Отправи се директно към колата.

Когато минаваше покрай Селито, Амелия Сакс направо му набута триончето в ръцете:

— Ако толкова иска, да дойде и да го направи сам.