Джефри Дивър
Колекционерът на кости (8)

7.

Комбито се понесе с пълна скорост към мрачните небостъргачи на „Уолстрийт“ в централен Ню Йорк.

Амелия Сакс потропваше нервно по волана с пръстите си с изгризани нокти. Опитваше се да си представи къде може да е затворена Ти Джей Колфакс. Да се открие жената, й се струваше безнадеждно начинание, финансовият район никога не й се беше струвал толкова огромен: пълен с улички, с тъмни ходници, входове, постройки със зейнали черни прозорци…

Колко много места да скриеш заложник.

Спомни си ръката, стърчаща от гроба при железопътната линия. Пръстенът с диамант, нахлузен върху кървавата кост. Този тип бижу бе познат на Сакс. Наричаше го „пръстен на утехата“ — пръстени, каквито си купуват богатите момичета. Какъвто щеше да си купи и тя, ако беше богата.

Продължи на юг, покрай разносвачи с велосипеди и таксита.

Дори в този ярък следобед, под изгарящото слънце, тази част на града изглеждаше зловещо. Сградите хвърляха призрачни сенки и стените им бяха на тъмни петна като от засъхнала кръв.

Сакс взе поредния завой с шестдесет километра в час, гумите изсвистяха по асфалта. Натисна газта, за да стигне отново деветдесет.

Чудесна машина. Реши да провери как ще се държи при сто и десет.

Преди години като ученичка, когато баща й спеше (обикновено работеше от три до единадесет), тя взимаше ключовете от камарото и казваше на майка си Роуз, че отива на пазар; питаше я дали ще иска нещо от месарницата във Форт Хамилтън. И преди майка й да каже: „Не, но защо не вземеш влака, недей да караш“, момичето вече бе изчезнало, отпрашило с колата на запад.

След като се върнеше, след три часа и без покупки, Ейми се промъкваше тихо по стълбите, за да не се сблъска с ядосаната си майка, която в подобни случаи за нейно забавление й изнасяше цяла лекция за опасността от забременяване и как щяла да провали бляскавото си бъдеще на фотомодел. И когато най-накрая възрастната жена разбра, че дъщеря й не ходи по мъже, а излиза само за да кара по магистралите на Лонг Айланд със сто и петдесет километра в час, тя със същия тон започна да й изнася лекции как ще обезобрази хубавото си лице при някоя катастрофа и ще провали бляскавото си бъдеще на фотомодел.

Нещата се влошиха още повече, когато Амелия си извади шофьорска книжка.

Тя се промъкна между два паркирани един до друг камиона, надявайки се, че нито шофьорът на единия, нито пътуващият в другия ще решат да отворят вратата си точно в този момент. Изсвири доволно с уста, когато успя да мине помежду им.

„Когато се движиш, не могат да те хванат…“

Лон Селито замислено почесваше пълното си лице с дебелите си пръсти и не обръщаше никакво внимание на шофирането на Сакс. Говореше с партньора си за случая като счетоводител, който обсъжда балансите на фирмата. Колкото до Банкс, той вече не гледаше страстно очите и устните на Амелия, а постоянно хвърляше загрижени погледи към километража.

Завиха рязко по Бруклинския мост. Сакс отново се замисли за отвлечената жена. Потропвайки по кормилото, тя си представи какви дълги, изящни нокти трябва да има Ти Джей. Видението на стърчащата от гроба ръка, подобна на забоден брезов клон, не излизаше от съзнанието й. Нито кървавата кост.

— Много е странен — внезапно заговори Сакс, за да промени хода на мислите си.

— Кой? — попита Селито.

— Райм.

— И още как — добави Банкс. — Прилича на брат близнак на Хауард Хюс^[1].

— Да, и мен ме изненада — призна по-възрастният детектив. — Не изглеждаше много добре. Беше хубав мъж. Но нали знаете. След всичко, което е преживял. Как са ви пуснали в патрула с това каране, Сакс?

— Като ме назначаваха, никой не ме е питал, просто ме разпределиха.

„Точно както вие преди малко.“

— Наистина ли е толкова добър?

— Райм ли? Още по-добър. Повечето криминолози в Ню Йорк разследват по двеста случая на година. Най-добрите. Райм работеше двойно. Дори когато оглавяваше ЦСО. Вземете Перети, способен човек е, но излиза от кабинета си веднъж на две седмици, при това се занимава само със случаи, отразявани от пресата. Това да си остане между нас, полицай.

— Слушам.

— Райм се занимаваше сам със сцените на убийствата. А когато не работеше по някой случай, просто излизаше и обикаляше из града.

— Защо?

— Просто се разхождаше. Оглеждаше. Ходеше с километри. Из целия град. Купуваше разни неща, намираше други, събираше.

— Какви неща?

— Стандарти за улики. Почва, храна, списания, обувки, книги по медицина, лекарства, растения… Само да му кажеш нещо, и ще ти го намери и ще го каталогизира. Сещате ли се — когато намери улика, да получи някаква идея за престъпника и начина на извършване на престъплението. Търсиш го, а той е в Харлем, в Ийстсайд, Хелс Кичън.

— Полицейската работа му е в кръвта.

— Не. Баща му бил някакъв учен в националната лаборатория по не знам си що.

— И Райм е тръгнал по неговия път? Към науката?

— Да. Учил в „Шампейн-Урбана“, получил хубава диплома. По химия и история. Не знам защо. Родителите му бяха починали, когато се запознахме. По дяволите, минали са петнадесет години оттогава. Няма братя и сестри. Израсъл е в Илинойс. Затова са го нарекли Линкълн.

На Сакс й се прииска да разбере дали е женен, или дали е бил, но само се задоволи да попита:

— Винаги ли е такъв…

— Не се притеснявайте, полицай.

— … мърльо?

Банкс се изсмя.

— Майка ми използваше един израз — каза Селито. — Казваше за някого, че е „човек на ума“. Това се отнася за Линкълн Райм. Той е човек на ума. Веднъж един техник напръска някакви отпечатъци с луминал — това е реактив за откриване на следи от кръв — вместо с нинхидрин. Развали отпечатъците. Райм го уволни моментално. Друг път един полицай развали непокътнатостта на сцената, като пусна водата в тоалетната. Дявол да го вземе, Райм побесня. Накара го да слезе по тръбите и да намери съдържанието на тоалетната чиния. — Селито се изсмя. — Полицаят имаше офицерски чин и каза: „Няма да го направя, аз съм лейтенант.“ Райм отвърна: „Имам добра новина. Вече сте водопроводчик.“ Мога да разказвам до безкрай. По дяволите, полицай, със сто и двадесет ли карате?

Профучаха покрай Голямото здание и Сакс си помисли: „По дяволите, сега трябваше да съм тук. Заедно с други полицаи от «Връзки с обществеността». На инструктаж в стая с климатик.“

Заобиколи с добре премерено движение някакво такси, което забавяше на един жълт светофар.

Господи, на това му се вика жега. Прашна, лепкава, задушлива жега. Най-отвратителните часове на деня. Над Харлем се издигаха потоци нажежен въздух. Преди две години, на Великден, двамата с приятеля й останаха насаме в празничната нощ — от 23:00 до полунощ, единственото време, когато успяха да се скрият от погледите на останалите гости. Беше четири градуса. Амелия и Ник седяха до „Рокфелер сентър“ пред една пързалка за ролкови кънки и пиеха кафе с коняк. И двамата се съгласиха, че предпочитат цяла седмица студ пред един-единствен жежък августовски ден.

Навлязоха в „Пърлстрийт“ и забелязаха командния пост на Хауман. Като остави двадесет и пет метра следи от гуми по асфалта, Сакс паркира автомобила за бързо реагиране между колата на Хауман и един микробус на СБР.

— Добро каране — отбеляза Селито и слезе.

Сакс остана доволна, когато забеляза следите от потните пръсти на Джери Банкс върху стъклото на задната врата.

Наоколо бе пълно с полицаи от СБР и униформени, петдесет или шестдесет души. Повечето бързаха нанякъде. Като че цялото внимание на „Полис плаза“ бе съсредоточено в централен Манхатън. Сакс си помисли, че ако някой е решил да извърши убийство, обир на банка или похищение над консулство, това е най-подходящият момент.

Хауман дотича до комбито и каза на Селито:

— Проверяваме всяка сграда по „Пърлстрийт“. Не знаят нищо за отстраняване на азбест, нито пък са чули викове за помощ.

Сакс понечи да слезе от колата, но Хауман я спря:

— Не, полицай. Имате заповед да останете в колата.

Тя слезе.

— Слушам, сър. Кой точно издаде заповедта?

— Детектив Райм. Току-що говорих с него. Каза да се обадите в централата, когато пристигнете на командния пункт.

Хауман се отдалечи. Селито и Банкс се запътиха бързо към командния пункт.

— Детектив Селито! — извика Сакс.

Той се обърна. Сакс попита:

— Извинявайте, детектив. Кой е прекият ми началник? Пред кого трябва да се отчитам?

— На пряко подчинение сте на детектив Райм — отвърна кратко той.

Тя се изсмя:

— Но той не може да ми заповядва.

Селито я погледна строго.

— Искам да кажа, че не е по устав. Той е цивилен. Трябва ми някой с пагон, на когото да докладвам.

— Полицай, чуйте ме — започна спокойно Селито, — няма значение дали е цивилен, или е офицер. Ясно ли е?

— Но…

— Ако искате да се оплачете, направете го в писмен вид утре.

И се отдалечи. Сакс направи няколко крачки след него, после се върна и седна на предната седалка на колата. Съобщи на централата, че се намира на мястото на действието и чака нареждания.

Диспечерката обяви:

— Патрул 5885. Поддържайте връзка. Детектив Райм скоро ще бъде на разположение, край.

Сакс се изсмя. „Детектив“ Райм.

— Край — каза тя и погледна задната седалка на колата. Чудеше се какво ли има в черните куфари.

* * *

Два и четиридесет.

Телефонът на Райм иззвъня. Том вдигна слушалката:

— Диспечерката от централното управление е.

— Свържи ме.

Тонколоната над леглото изпука.

— Детектив Райм, сигурно не ме помните, но аз работих в ЦСО, когато бяхте началник. Цивилна. Бях диспечерка. Ема Ролинс.

— Разбира се, че ви помня. Как са децата, Ема?

Райм веднага си спомни едрата засмяна негърка, която гледаше пет деца и затова работеше на две места. Спомни си я как натиска копчетата с дебелите си пръсти и как веднъж дори счупи един телефон.

— Джеръми започва колеж след две седмици, Дора все още играе в театъра, или поне така си мисли. Малките също са добре.

— Лон Селито ли ви нае?

— Не. Чух, че работите по случая, и изгоних някаква новачка, да отговаря на 911. Казах й, че Ема ще поеме работата.

— Какво имаш за нас?

— Работим, по списъка на компаниите, произвеждащи болтове. Имаме и един каталог на разпространителите на едро. Ето какво открихме. По буквите, изрязани върху главата, КЕ. Произвеждат се специално за „Кон Ед“.

По дяволите! Разбира се.

— Означени са по този начин, защото са различни от повечето болтове, които се продават от компанията — 23,5 милиметра и резбата е по-гъста, отколкото на останалите болтове. Произвеждат се от „Мичиган тул анд дай“ в Детройт. Използват се само в Ню Йорк. Произведени са преди шестдесет-седемдесет години. С тяхна помощ се осигурява максимално плътна връзка между тръбите. Осигуряват по-голяма близост между невестата и младоженеца в първата брачна нощ, както се изрази човекът от фирмата. Явно искаше да ме накара да се изчервя.

— Ема, страхотна си. Ще останеш ли на разположение?

— Разбира се.

— Том! — изкрещя Райм. — С този телефон няма да стане. Искам сам да мога да се обаждам. Това чудо, дето реагира на човешки говор, на компютъра. Мога ли да го използвам?

— Не си си го поръчал.

— Не съм ли?

— Не.

— Е, сега ми трябва.

— Само дето го нямаме.

— Направи нещо. Искам сам да водя разговорите си.

— Тук май имаше някакво механично устройство за набиране.

Том започна да рови в някаква кутия до стената. Намери малък електронен апарат — с единия проводник към телефона, с другия към джойстика, монтиран до бузата на Райм.

— Много е неприятно!

— Нямаме друго. Ако бяхме сложили инфрачервения детектор над главата ти, както предложих преди две години, щеше да звъниш на секстелефона, когато си поискаш.

— Прекалено много жици.

Райм се изплю.

Вратът му внезапно се сгърчи и главата му избута джойстика извън обсег.

— Мамка му!

Той се изнерви. Беше изтощен, вратът го болеше, също и главата. Очите — още повече. Глождеха го и — което бе още по-мъчително — почувства желание да разтърка с пръсти клепачите си. Нормален за всеки здрав човек жест.

Том нагласи апарата.

— Как работи? — попита Райм.

— Ето екрана. Виждаш ли го, върху апарата? Местиш ръчката с глава, докато нагласиш стрелката върху желаната цифра, изчакваш една секунда и цифрата е запомнена от компютъра. После отиваш на следващата. Когато си готов с целия номер, натискаш ръчката насам и телефонът започва да набира.

— Не действа — изръмжа отчаяно Райм.

— Трябват ти упражнения.

— Няма време!

— Прекалено дълго вдигам телефона вместо теб — изсъска Том.

— Добре, добре — Райм понижи глас (неговият начин да се извини). — По-късно ще се упражнявам. Би ли ме свързал с „Кон Ед“? Искам да говоря с главния инженер.

* * *

Въжето и белезниците й причиняваха болка, но най-много я ужасяваше шумът.

Тами Джийн Колфакс цялата бе мокра от пот. По лицето, гърдите и ръцете й се стичаха струйки, докато стържеше белезниците по ръждивата тръба, за която бе вързана. Китките й изтръпнаха, но й се струваше, че е успяла малко да изтърка веригата.

Спря изтощена, извъртя китките си, за да намали болката. Отново се заслуша. Като че работниците затягаха болтове и наместваха тръби. Последни удари на чуковете. Вероятно бяха приключили работата и вече мислеха да се прибират вкъщи.

„Не си отивайте! — идваше й да изкрещи. — Не ме оставяйте!“

Докато хората работеха, Ти Джей щеше да бъде в безопасност.

Последен удар, после тишина.

„Махай се, момиче. Хайде. Мамо!…“

Ти Джей поплака няколко минути; мислеше за родителите си в източен Тенеси. Носът й се запуши и за да не се задуши, тя го издуха силно. Започна отново да диша нормално. Това й даде надежда, сила. Отново започна да стърже белезниците.

* * *

— Разбирам, че бързате, детективе. Но не виждам как да ви помогна. Използваме тези болтове из целия град. Нефтопроводи, газопроводи…

Райм разговаряше по телефона с главния инженер на „Кон Ед“, фирма с главно седалище на Четиринадесета улица. Беше жена.

— Добре. Кажете, използвате ли азбест за изолация?

Главният инженер се поколеба, после отвърна:

— Премахнали сме деветдесет процента. Деветдесет и пет.

Колко досадни са хората.

— Разбирам. Просто се интересувам дали са останали още жици, изолирани с азбест.

— Не — отвърна категорично жената. — На електрически кабели, не. Само за някои тръби за пренасяне на парата.

Пара!

Най-малко известният и толкова опасен източник на енергия за града. „Кон Ед“ загряваше вода до 500 градуса, после я пускаше по хиляда и петстотин километровата мрежа от тръби под Манхатън. Самата пара бе свръхзагрята, с температура около 200 градуса, и се движеше из града със сто и двадесет километра в час.

Чак сега Райм си спомни една статия от вестниците.

— Миналата седмица не ви ли се е спукала някоя тръба?

— Да. Но там нямаше замърсяване с азбест. Участъкът е почистен преди години.

— Но в някои части от тръбната ви мрежа има азбестова изолация.

Жената се запъна:

— Ами…

— Къде е спуканата тръба?

— На „Бродуей“. На една пресечка от „Чамбърс“.

— Нямаше ли статия по този въпрос в „Таймс“?

— Не знам. Може би. Да.

— И в статията не се ли споменаваше за азбест?

— Да — призна тя, — но във вестника само се казваше, че азбестът е създавал проблеми в миналото.

— Спуканата тръба пресича ли някъде „Пърлстрийт“?

— Ами… чакайте да проверя. Да. При „Хановер стрийт“. От северната страна.

Райм си представи предсмъртната агония на Ти Джей Колфакс, с тънките й пръсти и безупречен маникюр.

— И ще пуснете парата в три?

— Точно така. Всеки момент.

— Не може! — изкрещя Райм. — Някой се е вмъкнал в системата. Не можете да пускате парата!

Купър вдигна смутено очи от микроскопа.

— Ами, не знам… — каза главният инженер.

Райм изкрещя към Том:

— Свържи се веднага с Лон. Кажи им, че жертвата е в някое мазе на пресечката на „Хановер“ и „Пърлстрийт“. От северната страна. Кажи им за парата. Извикайте и пожарната. Да използват облекла за защита от висока температура.

После изкрещя в микрофона:

— Свържете се с работниците! Веднага! Да не пускат парата! Не може!

Повтори разсеяно думите си, отвратен от картините, които изникнаха във въображението му: женска плът, розова, червена и накрая отделяща се в облака свръхгореща пара.

* * *

Радиостанцията на комбито изпращя. Според часовника на Сакс до три оставаха още три минути. Тя отговори.

— Тук патрул 5885, край…

— Стига официалности, Амелия — каза Райм. — Няма време.

— Аз…

— Мисля, че знам къде е. Пресечката на „Хановер“ и „Пърл“.

Сакс погледна през рамо и забеляза няколко десетки полицаи от СБР да спринтират към една стара сграда.

— Трябва ли да…

— Те ще се погрижат за жената. Ти само трябва да обработиш местопрестъплението.

— Но аз не мога…

— Можеш. Отвори багажника на колата. Вътре има куфар с номер 02. Вземи го. Има и малко куфарче с апарат „Полилайт“. Видя подобен у нас. Мел работеше с него. Вземи и този апарат. В куфарче с номер 03 ще намериш слушалки и микрофон. Включи го в радиостанцията си и отивай в сградата, където влязоха полицаите. Обади ми се, щом се озовеш вътре. Тридесет и седми канал. Аз говоря по кабелна линия, но сигналът от радиостанцията ти ще ми бъде препредаден.

Тридесет и седми канал, честотата за специални операции. Използвана само в спешни случаи.

— Какво…? — започна тя, но безмълвната радиостанция не отговори.

Имаше халогенно фенерче, затова остави тежкия дванадесетволтов фенер в багажника и нарами апарата и тежкия куфар. Сигурно тежеше поне двадесет и пет килограма.

„Само това им липсва на ставите ми.“ — Хвана здраво дръжката, стисна зъби, за да преодолее болката, и забърза към кръстовището.

Селито задъхан се втурна към сградата. Банкс ги последва.

— Разбрахте ли? — попита по-възрастният детектив. Сакс кимна.

— Тази ли е? — попита тя.

Селито махна с глава към страничната уличка.

— Сигурно я е прекарал оттук. Предният вход на сградата се охранява.

Вече тичаха по павираната уличка между високите сгради. Беше мрачна, гореща, воняща на урина и отпадъци.

— Тук! — извика Селито. — През тези врати.

Полицаите се разпръснаха. Три от четирите врати бяха заключени отвътре.

Четвъртата бе разбита и се крепеше затворена само с верига. И веригата, и бравата бяха нови.

— Тук е!

Селито се изправи пред вратата. Подвоуми се, вероятно мислеше за отпечатъците. После хвана дръжката и дръпна. Вратата се открехна с няколко сантиметра, но веригата я държеше. Селито изпрати трима полицаи през главния вход, за да отворят отвътре. Един от униформените вдигна някакво извадено паве от улицата и започна да удря по дръжката. Пет удара, десет удара. Без да иска, удари ръката си във вратата, от наранения пръст потече кръв.

Дотича един пожарникар, въоръжен с инструмент на Халиган, комбинация от брадва и щанга. Пъхна дръжката под веригата и натисна. Катинарът се строши. Селито погледна настоятелно Сакс:

— Е, хайде, полицай!

— Какво?

— Той не ви ли обясни?

— Кой?

— Райм.

По дяволите, бе забравила да включи предавателя. Непохватно го завъртя в ръце, най-накрая успя да го включи.

— Амелия, къде…?

— Тук съм.

— Пред сградата ли си?

— Да.

— Влизай. Спряха парата, но не знам дали не сме закъснели. Вземи лекар и един полицай от СБР. Иди в котелното. Вероятно Колфакс е там. Отиди до нея, но не направо, не по права линия от вратата. За да не развалиш отпечатъците, които може да е оставил. Ясно ли е?

— Да.

Тя кимна енергично, без да си дава сметка, че Райм не я вижда. Направи знак на лекаря и на един полицай от Силите за бързо реагиране да я последват и пристъпи в мрачния коридор сред сенките, ръмженето на машини и звука от водни капки.

— Амелия — каза Райм.

— Да.

— Като бяхме у нас, стана дума за засада. Доколкото го познавам, не мисля, че случаят е такъв. Той не е там, Амелия. Не е логично. Но все пак бъди нащрек.

„Не било логично.“

— Добре.

— Хайде, върви! Бързо!