Джефри Дивър
Колекционерът на кости (7)

6.

— Дайте болта.

Има едно класическо правило в криминологията: да се анализира най-напред най-необичайната улика.

Том започна да върти найлоновото пликче с болта, наполовина ръждясал, наполовина не, пред очите на Райм. Обикновен болт. Износен.

— Сигурен ли си за отпечатъците? Опита ли реактива за откриване на малки частици? Това е най-добрият метод за изследване на предмети, които са били подложени на влиянието на природната среда.

— Да — потвърди Мел Купър.

— Том, вдигни тази коса от очите ми! — заповяда Райм — Зареши я назад. Сутринта ти казах да я зарешеш.

Болногледачът въздъхна и отметна сплъстените кичури.

— Внимавай — прошепна заплашително на работодателя си. Райм тръсна презрително глава и косата отново падна на лицето му.

Амелия Сакс седеше мълчаливо в един ъгъл. Краката й бяха свити под стола като на бегач на старта, имаше вид, сякаш я водят на заколение.

Райм отново насочи вниманието си към болта.

Когато оглавяваше ЦСО, Райм бе започнал да съставя бази от данни. Като картотеката на ФБР за различните видове боя за коли или тази за разните марки цигари. Беше съставил каталози за куршуми, влакна, дрехи, гуми, обувки, инструменти, машинни масла, трансмисионна течност. Бе прекарал стотици часове да съставя списъци, индекси, кръстосани препратки.

Но дори по време на управлението му никой в ЦСО не си направи труда да каталогизира железарски материали. Питаше се как е пропуснал и започваше да се ядосва сам на себе си, че не е отделил време за такова полезно нещо. Още повече го хвана яд на Винс Перети, че не се е замислил изобщо за това.

— Обадете се на всички производители и търговци на болтове по Североизточното крайбрежие. Не, в цялата страна. Питайте дали произвеждат такъв вид и на кого го продават. Изпратете факс с описанието и снимката на болта на диспечерите в отдел „Комуникации“.

— По дяволите, може да има милиони търговци — възкликна Банкс. — Всяка железария в страната.

— Не съм на това мнение — отвърна Райм. — Би трябвало лесно да намерим производителя. Ако откриването му бе толкова трудно, убиецът не би ни оставил болта. Сигурно този модел се произвежда за точно определена цел. Мога да се обзаложа.

Селито се обади по телефона, след това се обърна към Райм:

— Свързах се с „Комуникации“, Линкълн. Намерих четирима диспечери. Откъде да вземем списъка с производителите?

— Прати един полицай на Четиридесет и втора улица. В Градската библиотека. Там имат списък на фирмите. През това време нека диспечерите започнат търсене в „Жълтите страници“.

Селито повтори думите му по телефона.

Райм погледна часовника. Един и половина.

— Сега азбеста.

За миг думата събуди нещо в съзнанието му. Райм почувства някакъв порив. Какво познато имаше в този азбест? Нещо, което бе чел или чул наскоро. Въпреки че Линкълн Райм вече не се доверяваше на чувството си за време. Когато лежиш по гръб, месец след месец, времето почти спира. Може би си мислеше за нещо, прочетено преди година.

— Какво знаем за азбеста?

Никой не отговори, но това нямаше значение, той си отговори сам. Както всъщност предпочиташе. Азбестът е сложно съединение, силикат. Не гори, защото, както водата, вече е окислен.

Когато се занимаваш с отдавна извършени убийства — работеше със съдебни антрополози и одонтолози — Райм често бе посещавал сгради, изолирани с азбест. Спомняше си странния вкус на маската, която слагаше по време на изкопните работи. Всъщност точно при почистване на азбеста от Трета станция на метрото преди три и половина години работниците бяха намерили трупа на единия от полицаите, убити от Дан Шефърд, в едно генераторно помещение. Райм тъкмо се бе навел, за да вдигне едно влакно от светлосинята куртка на жертвата, когато чу пращенето на дъбовата греда… Маската вероятно го бе спасила от задушаване в прахта и мръсотията наоколо.

— Може да я държи някъде, където се извършва почистване от азбест — предположи Селито.

— Може — съгласи се Райм.

Селито заповяда на младия си помощник:

— Обади се на УООС^[1] и службата за екологична защита на града. Да кажат къде се извършва почистване от азбест.

Детективът взе телефона.

— Бо — обърна се Райм към Хауман, — имаш ли свободни отряди?

— В пълна готовност — отвърна командирът на Силите за бързо реагиране — Имай предвид само, че половината от хората ми са ангажирани с конференцията на ООН. Изпратени са за подкрепа на специалните части и охраната на организацията.

— Свързах се с УООС — обяви Банкс и двамата с Хауман се усамотиха в един ъгъл.

Преместиха няколко купчини книги. Когато Хауман разпъваше тактическа карта на Ню Йорк, нещо издрънча на пода.

— Господи! — възкликна Банкс.

От леглото си Райм не виждаше какво е паднало. Хауман се поколеба, после се наведе, вдигна един бял прешлен и го постави на масата. Няколко чифта очи се вторачиха в Райм, но той не каза нищо за костта. Хауман се наведе над картата, а Банкс, с телефонна слушалка в ръка, започна да му дава информация за местата, на които се извършва почистване на азбеста. Офицерът започна да ги отбелязва с химически молив. Оказа се, че местата са много, разхвърляни из всичките пет квартала на града. Доста обезкуражаващо.

— Налага се да стесним обхвата на търсенето. Да видим сега пясъка — предложи Райм. — Купър, погледни го на микроскопа. Кажи си мнението.

Селито подаде пликчето с уликата на техника, който изсипа съдържанието върху емайлирана паничка. Над пробата се вдигна малко облаче прах. На дъното издрънча и едно камъче.

Линкълн Райм се изкашля. Не защото бе видял нещо (все още не му беше ясно какво търси), а защото мозъкът му изпрати команда към безжизнената дясна ръка да вземе молив и да бутне камъчето и нервният импулс, разбира се, не достигна целта си. За пръв път от една година изпитваше такова желание. Едва не се разплака от яд, единственото му утешение бе споменът за шишенцето със секонал и найлоновия плик на доктор Бъргър — видения като ангели спасители.

Райм прочисти гърлото си:

— Изследвай го за отпечатъци.

— Кое? — попита Купър.

— Камъка.

Селито го изгледа въпросително.

— Този камък не е от мястото на престъплението — обясни Райм. — Искам да разбера защо се е озовал там. Изследвай го за отпечатъци.

Купър взе пинсети с порцеланови накрайници и хвана с тях камъчето. Сложи си предпазни очила и облъчи парчето скала със светлината от един „Полилайт“, генератор с големината на акумулатор за кола с прикачена светлинна тръба.

— Нищо — каза Купър.

— ВМО?

Вакуумно-металното отлагане е кадилакът на методите за установяване на скрити отпечатъци върху непорести повърхности. Представлява разпрашаване на злато или цинк под вакуум в камера, в която е изследваният обект. Металните частици полепват по скрития отпечатък и неравностите върху повърхността започват да личат много ясно.

Но Купър не си бе взел ВМО-апарат.

— С какво разполагаш? — попита недоволно Райм.

— Судан-блак, стабилизиран механичен проявител, йоден разтвор, амидо-блак, генциан-виолет, магна-бръш^[2].

Беше взел също нинхидрин, за откриване на отпечатъци върху порести повърхности, и „Супер глю“, за меки. Райм си спомни новината, която разтърси криминологичната общност преди няколко години: един техник от криминологичната лаборатория на Американската армия в Япония залепил счупения си фотоапарат със „Супер глю“ и с изненада установил, че изпаренията от лепилото проявяват отпечатъци от пръсти много по-добре от известните дотогава реактиви.

Този метод използва и Купър. Постави с помощта на пинсетите камъка в една затворена стъклена кутия, след което капна малко лепило върху нагорещена плочка в същия съд. След няколко минути извади камъка.

— Открихме нещо — заяви.

Посипа камъчето с прахообразен реактив, флуоресциращ след облъчване с УВ лъчи, и насочи светлинната тръба на „Полилайт“-апарата. Върху скалното парченце се появи ясен отпечатък. Точно по средата. Купър го снима с „Полароид“ CU–5. Показа снимката на Райм.

— Приближи я — нареди Райм и се взря. — Да! Убиецът е въртял камъчето в ръка.

Отпечатъците от въртене, когато пръстът опипва повърхността на предмета, са различни от отпечатъците при хващане. Има малка разлика в следите от кожните гребенчета, но Райм я разпознаваше отлично.

— И, вижте, какво е това? Тази чертичка.

Над отпечатъка се виждаше малка драскотина.

— Прилича на…

— Да — довърши Райм, — нейния нокът. Такива неща обикновено не се откриват. Но сигурен съм, че убиецът е подхвърлил камъка, за да бъде намерен.

— Защо му е да го прави?

След поредното доказателство, че никой друг не разбира нещата с такава скорост като него, Райм обясни бързо:

— Иска да ни каже две неща. Първо, да ни уведоми, че жертвата е жена, в случай че не направим връзката между убития тази сутрин и отвличането от летището.

— Защо? — продължи да недоумява Банкс.

— За да вдигне залога. Да ни разтревожи повече. Да ни даде да разберем, че животът на една жена виси на косъм. Той подрежда жертвите по важност. Както правим и ние, въпреки че не желаем да си го признаем.

Райм случайно погледна ръцете на Сакс. Изненада се, че такава красива жена има толкова грозни пръсти. Четири бяха залепени с дебели лепенки, на няколко други ноктите бяха изгризани до живеца. Единият бе оцапан със засъхнала кръв. Веждите й бяха възпалени, от скубане, както предположи Райм. До едното й ухо имаше драскотина. Всички саморазрушителни навици наведнъж. Има толкова много да си причиниш вреда, освен с хапчета и алкохол.

— За второто, което иска да ни каже — обяви Райм, — вече ви предупредих. Той знае как се работи с улики. Посланието му гласи: „Не си губете времето с обикновени веществени доказателства. Няма да ви оставя никакви.“ Поне така си мисли той. Но ние ще открием нещо. Обзалагам се. — Изведнъж Райм се намръщи. — Картата! Дай ми картата, Том!

— Каква карта? — изпелтечи Том.

— Знаеш коя.

Том въздъхна:

— Подскажи ми малко, Линкълн.

Райм погледна през прозореца, започна да размишлява на глас:

— Подземното трасе на железницата, тунелите и тайните ходници на контрабандистите, азбестът — всичко това е старо. Той обича историческата част на Ню Йорк. Дай ми картата на „Рандъл“.

— Къде е?

— Сред документите за книгата ми, къде другаде?

Том се разрови из папките и измъкна фотокопие на карта на Манхатън:

— Тази ли?

— Да, тази!

Картата бе изработена от „Рандъл сървей“ през 1811 година, за да подпомогне изработването на градоустройствения план. Беше ориентирана хоризонтално: Батъри Парк (юг) — от лявата страна; Харлем (север) — отдясно. Гледан така, островът приличаше на скачащо куче, готово да захапе.

— Закачи я там. Ха така.

Прислужникът се зае с работата.

— Том — каза Райм, — ще ти дадем чин. Дай му някоя значка, Лон.

— Стига, Линкълн.

— Нужен си ни. Хайде. Нали винаги си мечтал да бъдеш Сам Спейд или Коджак?

— Само Джуди Гарланд.

— Джесика Флечер тогава! Ще водиш досието. Хайде, извади най-сетне този Мон Блан от джоба си.

Младежът завъртя очи, извади писалката „Паркер“ от джоба си и измъкна един прашен бележник от купчината книги под една от масите.

— Не, дойде ми по-добра идея — обяви Райм. — Вземи един от онези постери. Със снимките на картини. Залепи го с лице към стената и пиши отгоре с маркер. Пиши с големи букви, за да виждам.

Том избра едно езеро с лилии на Моне и го лепна на стената.

— Най-горе — заповяда криминологът — пиши: „Неизвестен извършител 823“. После разчертай четири колони: „Външен вид“, „Жилище“, „Кола“, „Други“. Чудесно. Хайде да започваме. Какво знаем за него?

— „Кола“… Кара жълто такси — каза Селито.

— Точно така. А към „Други“ ще впишем, че познава работата с веществени доказателства.

— Което — допълни Селито — може би означава, че вече е имал работа с полицията.

— От къде на къде? — възрази Том.

— Може би има досие — обясни детективът.

— Да запишем ли, че е въоръжен с „Колт“ калибър 0.32? — попита Банкс.

— Да, по дяволите — съгласи се шефът му.

— И има представа от КГ… — обади се Райм.

— Какво е пък това? — попита Том.

— Кожни гребенчета. Ивици на кожата на пръстите, благодарение на които усещаме при пипане. Запиши също, че вероятно разполага със скривалище. Добра работа, Том. Я го вижте. Роден е за детектив.

Том грейна от удоволствие, отстъпи от стената и отстрани една паяжина, която се бе залепила за ризата му.

— Готово, момчета — каза Селито. — Така изглежда нашият господин 823.

Райм се обърна към Мел Купър:

— Да се заемем с пясъка. Какво можеш да ни кажеш за него?

Купър вдигна предпазните очила върху бледото си чело. Постави малко от пясъка върху предметно стъкло и го пъхна под обектива на микроскопа с поляризирана светлина. Нагласи фокуса.

— Хмм. Странно. Няма двойно лъчепречупване.

Микроскопите с поляризирана светлина показват двойното лъчепречупване — двойно отражение при кристали, влакна и някои други материи. Морският пясък пречупва значително поляризираната светлина.

— Значи не е пясък — промърмори Райм. — Нещо стрито е… Можеш ли да го конкретизираш?

Конкретизирането. Крайната цел на криминолога. Повечето улики могат да бъдат идентифицирани. Но дори тогава човек се сеща за стотици, хиляди източници, от които може да произхождат. Конкретизираната улика е възможно да идва само от един или от много ограничен брой източници. Пръстов отпечатък, ДНК-профил, парче обелена боя, което може да се нагласи само на мястото, от което е паднало, от колата на престъпника, като парче от пъзел.

— Може би ще разбера какво е — отвърна техникът.

— Стрито стъкло? — предположи Райм.

Стъклото се получава от стопен пясък, но при това кристалната структура се нарушава. Стритото стъкло не пречупва поляризираната светлина. Купър огледа пробата по-внимателно:

— Не, не мисля, че е стъкло. Нямам представа какво е. Защо нямам СЕМ?

Обикновен уред за една криминологична лаборатория е сканиращият електронен микроскоп, свързан с апарат за измерване разсейването на рентгенови лъчи. Използва се за определяне на редки елементи в уликите, намерени на местопрестъплението.

— Докарай му — нареди Райм на Селито, после огледа стаята. — Трябва ни още апаратура. Искам също вакуумно-метален апарат за отпечатъци и ГХ-МС.

При газовата хроматография сложните химични съединения се разлагат на по-прости, които пък се определят чрез масспектрометрия, според спектъра на погълнатата от тях светлина. С помощта на тези устройства криминолозите са в състояние да изследват проби от неизвестно вещество с големина до една милионна част от грама. След това полученият профил се сравнява с база данни, съдържаща над сто хиляди познати химични съединения.

Селито незабавно заповяда по телефона на криминологичната лаборатория да изпратят необходимата апаратура.

— Но нямаме време да чакаме пристигането на новите ти играчки, Мел. Налага се да действаш по стария начин. Кажи нещо повече за фалшивия пясък.

— Има някои примеси. Глина, кварцови кристали, фелдшпат и слюда. Но не забелязвам следи от растителни остатъци. Най-вероятно е бентонит.

— Бентонит. — Райм изглеждаше доволен. — Това е вулканична пепел, която се използва под формата на каша при изкопни работи в районите на града, където подпочвените води са близо до повърхността, а основната скала е дълбоко. Предотвратява пропадания на почвата. Значи търсим район на усилена строителна дейност близо до вода, най-вероятно на юг от Тридесет и четвърта улица. На север от нея основната скала е достатъчно близо до повърхността, така че не им е необходимо укрепване на почвата.

Купър премести предметното стъкло под микроскопа:

— Ако трябва да налучквам, бих казал, че тук има предимно варовик. — Чакай, намерих някакви влакна.

Започна да нагласява фокуса. Райм би дал всичко на света, за да погледне в този микроскоп. Спомни си вечерите, които бе прекарал допрял око до гумения предпазител на окуляра, наблюдавайки влакна, парченца почва, кръвни клетки или метални частички да влизат и излизат от фокус.

— Има още нещо. По-едри гранули. Три слоя. Единият прилича на рогово вещество, другите, два са от варовик. С различни цветове. Единият е полупрозрачен.

— Три слоя ли? По дяволите, мидени черупки!

Райм се ядосваше сам на себе си. Как не се беше сетил?

— Да, точно така — кимна Купър. — Стриди, бих казал.

Колониите от стриди около града са разположени главно по брега на Лонг Айланд и Ню Джърси. Райм се беше надявал, че ще им се наложи да търсят само в Манхатън, където бе намерена жертвата сутринта.

— Ако иска да го търсим навсякъде, където минава метрото, обречени сме на неуспех.

— Тук има още нещо — продължи Купър. Прилича ми на хоросан. Но е много стар. На гранули.

— Да не е бетон? — предположи Райм.

— Възможно е. Да.

Купър се замисли:

— Не разбирам какви са тези стриди. Колониите на стридите са сред водорасли и тиня. А тези са смесени с бетон и няма и следа от растителни отпадъци.

Райм изрева внезапно:

— Краищата! Как изглеждат краищата на черупката, Мел?

Техникът погледна в окуляра:

— Начупени, не са изгладени. Черупките са били смлени на сухо. Не са огладени от водата.

Райм се вгледа в картата на „Рандъл“, очите му преминаха от дясно на ляво. Погледът му спря върху задницата на скачащото куче.

— Хванахме го!

През 1913 година Ф. У. Улуърт построил шестдесететажен небостъргач, който все още носи името му, облицован с теракота, с готически скулптури на покрива. В продължение на шестдесет години зданието било най-високото в света. Тъй като основната скала в тази част на Манхатън е на повече от тридесет метра под земята, наложило се да се изкопаят дълбоки основи за укрепване на сградата. Скоро след първата копка строителите открили останките на манхатънския индустриалец Талбот Соумс, отвлечен през 1906. Трупът бил заровен в бял пясък, който се оказал смлени стридени черупки — факт, който журналистите свързали с пристрастеността на богаташа към деликатеси. Уловът на стриди бил толкова голям, че мидите се използвали за запълване на дупки при строителството в Манхатън. Оттам идва и названието на „Пърлстрийт“^[3].

— Намира се някъде из центъра на Манхатън — обяви Райм. — Вероятно в източната част. Може би около „Пърлстрийт“. Намира се под земята, между два и пет метра под повърхността. В някой строеж или в мазе. В стара постройка или тунел.

— Да засечем по диаграмата на УООС, Джери — нареди Селито. — С местата, където се извършва изчистване от азбеста.

— Около „Пърлстрийт“ ли? Нищо. — Младежът вдигна картата, по която бе работил Хауман. — Има тридесетина места на почистване — в среден Манхатън, Харлем и Бронкс. Но нищо в долен Манхатън.

— Азбест… азбест… — отново се замисли на глас Райм. Какво познато имаше около него?

Беше 2:05.

— Бо, трябва да действаме. Вдигай хората си и започвайте претърсването. Всички сгради около „Пърл“ и „Уотърстрийт“.

— Човече — въздъхна полицаят, — ами че това са много сгради.

Запъти се към вратата.

Райм се обърна към Селито:

— Лон, по-добре върви и ти. Работата ще стане напечена. Нуждаем се от всеки човек, който може да помогне. Амелия, искам и вие да отидете.

— Вижте, мисля…

— Полицай — сопна се Селито, — чухте заповедта.

По лицето й премина лека сянка.

Райм се обърна към Купър:

— Мел, с микробус ли дойде?

— С автомобил за бързо реагиране.

Микробусите, които се използват при разследване на големи престъпления в Ню Йорк, са претъпкани с разнообразна апаратура и са по-добре снабдени от цели криминологични лаборатории в по-малките градове. Когато Райм ръководеше ЦСО, използваше по-малки автомобили, най-често комби, снабдени само с най-необходимото за събиране и анализ на улики. Автомобилите за бързо реагиране изглеждаха тромави, но Райм бе накарал отдел „Транспорт“ да ги оборудва с турбодвигатели. Те често изпреварваха патрулните коли на местопрестъплението; благодарение на това в не един случай първият пристигнал полицай бе техник криминолог (мечтата на всеки детектив).

— Дай ключовете на Амелия.

Купър ги подаде на Сакс, която хвърли бърз поглед на Райм, завъртя се кръгом и изчезна по стълбите. Дори стъпките й звучаха ядосано.

— Какво искаш да ми кажеш, Лон?

Селито хвърли поглед към празния коридор. Приближи се към Райм:

— Наистина ли искаш Д. С. да участва?

— Д. С. ли?

— Имам предвид нея, Сакс. Д. С. е прякор.

— Какво означава?

— Недей да го споменаваш пред нея. Направо се вбесява. Баща й е работил четиридесет години като квартален патрул. Затова й викат Дъщерята на стражаря.

— Мислиш, че не трябваше да я взимам ли?

— Така мисля. Защо избра точно нея?

— Защото е слязла по десетметров склон, за да не заличи следите на местопрестъплението. Защото е затворила главен булевард и железопътна линия. Това е инициативност.

— Хайде, Линк. Познавам десетки полицаи, които биха направили същото.

— Просто така, нея искам.

И Райм погледна Селито така, че да му напомни, че той определя условията.

— Само едно ще ти кажа — промърмори детективът, — говорих с Полинг. Перети е бесен, че действаме без негово знание и ако — не, когато — шефовете научат, че патрулиращ полицай обработва улики, ще си имаме дяволски много неприятности.

— Може би — каза тихо Райм, като гледаше досието на убиеца върху окачения на стената постер, — но имам чувството, че това ще е най-малката ни неприятност днес.

И отпусна уморената си глава върху меката възглавница.