Джефри Дивър
Колекционерът на кости (35)

34.

Нещо я удари по главата. Силно. Усети удара, но не и болка.

Какво беше? Лопатата му? Тухла? Може би в миг на милосърдие е решил, че бавната смърт е прекалено жестока, и се опитва да пререже гърлото й с лопатата.

Нов удар, и отново. Сакс не можеше да отвори очи, но усети, че става по-светло. По-цветно. Въздух! Изплю пръстта, която запушваше устата й, и започна да вдишва на пресекулки. Започна да кашля, да повръща, да плюе.

Отвори очи и през сълзи и пръст видя неясния образ на Лон Селито, коленичил над нея заедно с двама санитари от „Бърза помощ“, единият от които навря пръсти в устата й, за да я почисти от мръсотията, докато другият приготвяше кислородния апарат.

Селито и Банкс продължиха да я разравят с мускулестите си ръце. Вдигнаха я, пеньоарът се изхлузи от тялото й като змийска кожа. Селито, зрял разведен мъж, извърна тактично глава и я заметна със сакото си. Младият Джери Банкс, разбира се, я изпиваше с поглед, но тя нямаше нищо против.

— Успяхте ли…? — прошепна и избухна в дрезгава кашлица.

Селито погледна с очакване Банкс, който дишаше по-тежко от него. Явно беше, че е тичал. Младият детектив поклати глава:

— Избяга.

Сакс седна, няколко минути жадно диша кислород.

— Как? — изхриптя. — Как разбрахте?

— Райм ни изпрати. Не питай откъде е разбрал. Обади се по радиостанцията, за да провери дали всички са добре. После ни изпрати тук. Спешно.

Изтръпването изчезна внезапно. И тогава тя си даде сметка какво я е грозяло. Изпусна кислородната маска, отдръпна се ужасена, от очите й потекоха сълзи, закрещя:

— Не, не, не!…

Размаха ръце и крака, сякаш се опитваше да прогони кошмара.

— О, Господи, Господи!… Не…

— Сакс? — извика разтревожено Банкс. — Какво ти е, Сакс?

По-възрастният детектив му махна да се успокои.

— Нищо й няма.

Постави ръка на раменете й. Сакс се наведе и повърна. Продължи да хлипа, да дере земята с нокти, като че искаше да я удуши.

Накрая се успокои и седна на голите си задни части. Започна да се смее, отначало тихо, после по-силно и по-силно, истерично, учудена, като видя, че вали — тежки, топли летни капки.

* * *

Поставила ръка на рамото му, опряла лице до неговото, Сакс дълго стоя край леглото.

— Сакс… О, Сакс.

Тя отстъпи и дотътри старото кресло от ъгъла на стаята. Настани се, като преметна изящните си крака, обути в тъмносини къси панталонки, през облегалката за ръката. Като ученичка. Беше облечена с фланелка на „Хънтър колидж“.

— Защо нас, Райм? Защо преследва нас?

Гласът й беше още хриплив и глух от пръстта, която бе погълнала.

— Защото не отвлечените хора са истинските жертви, а ние.

— Кои ние?

— Не знам точно. Може би цялото общество. Градът. ООН. Полицията. Отново прочетох библията му — главата за Джеймс Шнайдер. Помниш ли предположението на Тери за това защо престъпникът оставя уликите?

— За да ни направи съучастници — спомни си Селито. — За да сподели вината. За да му бъде по-лесно да убива.

Райм кимна, но каза:

— Аз обаче не споделям това мнение. Мисля, че подхвърлените улики са начин да ни нарани. Всяка мъртва жертва е загуба за нас.

В ученическите си дрехи и с коса, вързана на опашка, Сакс изглеждаше по-красива отвсякога. Но и очите й бяха по-ледени отвсякога. Сигурно преживяваше всяка лопата пръст и мисълта, че е била заровена жива, се стори толкова страшна на Райм, че той не смееше да я погледне.

— Какво има против нас? — попита Сакс.

— Не знам. Бащата на Шнайдер е бил арестуван погрешка и умрял в затвора. А нашият престъпник? Де да знам. Аз се интересувам само от уликите…

— … не от мотивите — довърши Амелия Сакс.

— Защо е решил да ни преследва лично? — попита Банкс.

— Разкрихме бърлогата му и спасихме момиченцето. Може би не ни е очаквал толкова скоро. Може просто да се е ядосал. Лон, всеки от нас трябва да остане под двадесет и четири часова охрана. След като спасихме момиченцето, той няма да се откаже, а ще иска да ни причини максимални щети. Сакс, Джери, аз, Купър, Хауман, Полинг, всички сме в списъка. Между другото нека хората на Перети огледат апартамента на Сакс. Сигурен съм, че е оставил чисто след себе си, но все пак. Избягал е по-бързо, отколкото е предвиждал.

— По-добре и аз да ида — каза Сакс.

— Не.

— Да огледам местопрестъплението.

— Трябва да си починеш. Само това, Сакс. Не се сърди, но изглеждаш много измъчена.

— Да, полицай — намеси се Селито. — Това е заповед. Нареждам ви да лежите до края на деня. Двеста души са по петите му. И Фред Делрей е изпратил още сто и двадесет федерални агенти.

— Собственият ми двор е станал сцена на престъпление, а вие ми забранявате да извърша огледа, така ли?

— Точно така — отвърна Райм.

Селито се запъти към вратата:

— Ясно ли е, полицай?

— Тъй вярно.

— Хайде, Банкс, имаме работа. Да те закараме ли, Сакс? Или все още ти позволяват да караш?

— Не благодаря, с кола съм.

Двамата детективи си тръгнаха. Гласовете им заглъхнаха. Външната врата се затвори.

Райм забеляза, че лампите светят много силно. С няколко движения на пръста си той ги затъмни.

Сакс се протегна.

— Ами… — започна тя, точно в момента, в който Райм каза:

— Е?…

Тя погледна часовника.

— Късно е.

— Да.

Тя стана и взе дамската си чантичка от масата. Отвори я, извади несесера си и погледна подутата си устна в огледалцето.

— Не изглеждаш много зле — успокои я Райм.

— Като Франкенщайн съм. Защо не използват конци с цвят на кожата? — Прибра огледалото и преметна чантичката си през рамо. — Преместили са ти леглото. По-близо е до прозореца.

— Накарах Том. Така мога да гледам парка, ако пожелая.

— Е, това е добре.

Тя отиде до прозореца. Погледна навън.

„О, за Бога — помисли си Райм, — предложи й. Какво ще ти стане?“

Промърмори смутено:

— Остани, ако искаш. Става късно. А от Криминологичния ще оглеждат апартамента ти няколко часа.

Зачака с разтуптяно сърце отговора й.

„Хайде, овладей се“ — помисли си той, ядосан сам на себе си.

— С удоволствие — отвърна тя. На лицето й разцъфтя усмивка.

— Добре. Чудесно. Том!

Щяха да послушат музика, да пийнат уиски. Може би да й разкаже още някой случай. Интересно му беше да чуе за баща й, за полицейската работа през шестдесетте и седемдесетте. За миналото на прословутия Централен южен участък.

— Том! Донеси чаршафи. И одеяло. Том! Какво правиш? Том!

Сакс понечи да каже нещо, но болногледачът се появи на вратата и отбеляза намръщено:

— Един грозен крясък е достатъчен, Линкълн.

— Амелия пак ще спи тук. Би ли донесъл някое одеяло и възглавница за дивана?

— Не, този път не на дивана — възрази тя. — Твърд е като камък.

Райм понечи да възрази. Изпита отдавна забравено чувство. Въпреки това предложи:

— Има спалня за гости на долния етаж. Том ще ти оправи леглото.

Сакс остави чантичката на масата:

— Няма нужда, Том. Няма нужда.

— Няма да ми бъде в тежест.

— Няма нужда. Лека нощ, Том. Не се притеснявай.

— Ама…

Тя се усмихна.

— Ама… — заекна Том, като премести погледа си към Райм, който се намръщи и поклати глава.

— Лека нощ, Том — каза твърдо Сакс. — Не се грижи за нас.

Том отстъпи смутено в коридора и тя затвори вратата под носа му.

Смъкна обувките, панталонките и фланелката и остана по сутиен и широки шорти. Легна до Райм с цялата грация на красива жена, която има намерение да преспи с мъж.

Потъна в леглото и се засмя:

— Ама че креват. — Изпъна се като котка, затвори очи. — Нямаш нищо против, нали?

— Изобщо.

— Райм?

— Какво?

— Разкажи ми още от книгата си. За още някое престъпление.

Той започна да й разправя за хитрия сериен убиец от Куинс, но тя заспа за по-малко от минута.

Райм погледна надолу: гърдите й бяха допрени до неговите, коляното й — до бедрото му. За пръв път от години до лицето му се допираше женска коса. Гъделичкаше го. Беше забравил това усещане. За човек, който живее главно от спомени, остана изненадан, като не можа да си спомни кога за последен път му се е случвало. В съзнанието му оживяха нощите, прекарани с Блейн преди нещастието. Тогава си налагаше да търпи гъделичкането, за да не смущава съня на жена си.

Сега, естествено, не бе в състояние да отметне косата на Сакс от лицето си. Но и за миг не си помисли да отмести глава. Напротив, би търпял това усещане до края на живота си.