Джефри Дивър
Колекционерът на кости (34)

33.

Амелия Сакс най-сетне се прибра в апартамента си в Каръл Гардънс в Бруклин.

Точно на шест преки от дома на родителите й, където все още живееше майка й. Веднага щом се прибра, Амелия натисна едно от копчетата за бързо набиране на телефона в кухнята.

— Мамо. Аз съм. Хайде в сряда да те водя в „Плаза“. Тогава съм свободна.

— По какъв повод? За да отпразнуваме новата ти служба ли? Как е във „Връзки с обществеността“? Защо не се обади по-рано?

Сакс се засмя. Даде си сметка, че майка й няма никаква представа какво е правила през последните два дни.

— Гледаш ли новините, мамо?

— Дали ги гледам? Та аз съм най-голямата почитателка на Броко, нали знаеш?

— Значи си чула за онзи, който отвлича хора през последните два дена?

— Че кой не е чул?… Какво искаш да ми кажеш, скъпа?

— Аз участвам в разследването.

Сакс разказа на удивената си майка цялата история — за спасяването на жертвите, за Линкълн Райм и (като премълча някои неща) за сцените на престъпленията.

— Ейми, баща ти щеше страшно да се гордее с теб.

— Значи запазвам маса за шест в сряда. В „Плаза“. Става ли?

— Откажи се, скъпа. Не си пилей парите. Имам гофрети и „Боб Еванс“ във фризера. Защо не дойдеш у нас?

— Там не е много скъпо, мамо.

— Не било много скъпо ли? Вечерята струва цяло състояние.

— Е, тогава какво ще кажеш за „Пинк тикъп“? — предложи Сакс, като се стараеше да звучи, като че идеята й е хрумнала спонтанно.

„Пинк тикъп“ бе малко ресторантче в Уест Вилидж, където правеха най-добрите палачинки и омлети по Източното крайбрежие.

Майка й се замисли.

— Добра идея.

Сакс използваше тази стратегия от години.

— Трябва да поспя, мамо. Ще ти звънна утре.

— Много работиш, Ейми. И това разследване… не е ли опасно?

— Аз върша само техническата работа, мамо. Огледа на местопрестъплението. Няма по-безопасна работа.

— И са поискали точно теб! Баща ти щеше да се гордее.

Сакс затвори. Взе душ и се просна на леглото.

След като си тръгна от стаята на Пами, бе посетила още две от спасените жертви на Извършител 823. Монеле Гегнер, овързана с бинтове и натъпкана със серум против бяс, бе изписана и се връщаше при родителите си във Франкфурт, „но само до края на лятото“, както изрично обясни. Махна към стереоуредбата и колекцията си от компактдискове в мизерния апартамент в „Дойче хаус“, като че да покаже, че никой американски психар няма толкова лесно да я изгони от града.

Уилиам Евърет още лежеше в болницата. Счупеният пръст не бе болка за умиране, но сърцето му отново го безпокоеше. Сакс остана изненадана да научи, че преди години е имал магазин в Хелс Кичън и вероятно е познавал баща й. „Познавах всички квартални полицаи — каза той. Сакс му показа снимка на баща си с униформа. — Да, мисля, че го познавам. Не съм сигурен, но ми се струва, че го познавам.“

Разговорите бяха на общи теми, но Сакс не изпускаше бележника си. Въпреки това никоя от жертвите не бе успяла да й каже нещо повече за Извършител 823.

Тя погледна през прозореца. Листата на гинковите дървета и яворите трептяха от вятъра. Сакс свали униформата, зачеса се под гърдите — където винаги я засърбяваше зверски, щом постоеше с бронирана жилетка. Облече си пеньоара.

Извършител 823 нямаше много време за бягство. Полицията бе огледала всеки милиметър от скривалището му във Ван Бреворт. Въпреки че, както каза собственикът на къщата, се бил нанесъл преди много време — миналия януари (под фалшиво име, което не учуди никого) — 823 не беше оставил никаква следа от себе си, дори отпадъци. След като Сакс огледа сцената, специалистите по отпечатъци претърсиха цялото жилище. Засега предварителният доклад не беше особено оптимистичен.

— Като че и в клозета е ходил с ръкавици — отбеляза младият Банкс.

Един патрул беше засякъл таксито и форда, които Извършител 823 хитро бе оставил близо до пресечката на „Ди авеню“ и Девета улица. Селито предположи, че на местните крадци са им били достатъчни седем-осем минути, за да ги разфасоват до неузнаваемост. Каквито и веществени доказателства да бе имало в колите, сега се продаваха в десетината магазина за резервни части в квартала.

Сакс пусна телевизора, за да чуе новините. Нито думичка за отвличанията. Само репортажи от церемонията по откриване на конференцията.

Тя остана с поглед, прикован в екрана, докато показваха Браянт Гъмбъл, генералния секретар на ООН, някакъв делегат от Близкия изток. Изгледа втренчено рекламите, като че искаше да ги научи наизуст.

Защото предпочиташе да мисли за всичко друго, но не и за споразумението си с Линкълн Райм.

Сделката беше ясна: сега, когато Карол и Пами Ганц бяха спасени, да го остави за един час насаме с доктор Бъргър.

Този Бъргър… Хич не й харесваше погледът му. От нахалните му очи и якото му телосложение направо струеше самочувствие. И тази заресана назад черна коса. Скъпите дрехи. Не можа ли Райм да намери поне някой като Кеворкян? Може да беше извратен, но поне изглеждаше като мъдър старец.

Очите й се затвориха.

„Да забравиш мъртвите…“

Сделката си е сделка. По дяволите, Райм…

Е, нямаше да го остави, без да се опита отново да го разубеди. Последния път я свари неподготвена. Беше разстроена. Не успя да измисли убедителни аргументи. Утре ще го разубеди. Или поне ще го накара да изчака. Един месец. По дяволите, поне един ден.

Какво ще му каже? Трябва да измисли по-убедителни аргументи. Да си нахвърли записки, малка реч.

Сакс отвори очи и стана, за да вземе лист и химикалка. Ще…

Застина, въздухът в белите й дробове изсвистя като вятъра навън.

С тъмни дрехи, маска за ски и ръкавици, черни като катран, Извършител 823 стоеше насред стаята й.

Сакс бързо протегна ръка към нощната масичка, към пистолета и ножа. Но той бе готов. Лопатата се стовари по слепоочието й. В черепа й избухна жълта светлина.

Тя се опря на ръце и колене; нападателят я ритна в гърба и тя се просна по корем, въздухът й излезе. Белезниците щракнаха зад гърба й, устата й бе залепена с тиксо. Убиецът действаше чевръсто. Обърна я по гръб, разтвори пеньоара й.

Сакс започна да рита бясно, напразно се опитваше да махне белезниците.

Той я ритна в корема. Обхвана я под мишниците и я повлече през задната врата към голямата вътрешна градина.

Очите му не се отместваха от лицето й. Дори не поглеждаше гърдите й, корема, червените къдрици между краката. Бе готова да му се отдаде, само и само да спаси живота си.

Но не, диагнозата на Райм бе вярна. Не половата незадоволеност управляваше действията на 823. Нещо друго човъркаше съзнанието му. Стовари я по гръб сред тропическите цветя, далеч от погледите на съседите. Огледа се. Вдигна лопатата и я заби в пръстта.

Амелия Сакс заплака.

* * *

Райм потърка глава във възглавницата.

Нервен тик, както го беше определил един лекар, без някой да го пита за мнението му. Като Амелия Сакс, която си чоплеше ноктите.

Райм раздвижи врата си, разтърси глава и погледна таблицата на стената. Историята на лудостта бе записана някъде там. В черните, наклонени ръкописни букви, и в интервалите между думите. Но краят още не се виждаше. Все още.

Той се замисли. Съвсем малко неща оставаха необяснени.

Белегът на пръста.

Възелът.

Афтършейвът.

Белегът не беше от голяма полза, освен ако не хванат заподозрян, чиито отпечатъци да изследват. За възела имаха само мнението на Банкс, че не е морски.

Ами евтиният афтършейв? Не са много престъпниците, които ще се пръскат с парфюм, преди да отвлекат някого. Райм отново стигна до извода, че убиецът използва афтършейв само за да прикрие някаква друга миризма. Каква? На ядене, алкохол, химикали, цигари…

Усети, че някой го наблюдава, и се обърна надясно.

Черните дупки на змийския череп гледаха към леглото. И тази улика не се връзваше с останалите. Като че нямаше друга цел, освен да ги обърка.

Хрумна му нещо. С помощта на изнервящото го устройство за прелистване Райм отново отвори „Престъпления в стария Ню Йорк“. На главата за Джеймс Шнайдер. Намери параграфа, който го интересуваше:

„Един известен лекар на ума (специалист в областта «психология», отскоро възникнало направление в медицината) предполага, че крайната цел на Джеймс Шнайдер не е убийството на жертвите. По-скоро — както твърди ученият — извергът е търсил отмъщение към онези, които са му причинили нещо, което той приема като вреда: градската полиция, ако не и цялото общество.“

„Кой знае, откъде произлиза тази омраза? Може би, като стария Нил, изворите й са потулени в непознати дълбини (вероятно и за самия престъпник). Все пак една от причините може да се намери в един известен факт. На десетгодишна възраст младият Джеймс Шнайдер станал свидетел как полицията отвежда баща му в затвора (където той по-късно умира) за грабеж, който впоследствие се разбира, че не е извършил. Вследствие този неоправдан арест майката на момчето повела живот на уличница и изоставила сина си, който израснал в сиропиталище.“

„Дали безумецът не е извършил всички тези деяния, за да се надсмее над властта, която е разрушила семейството му?“

„Вероятно никога няма да разберем.“

„Остава ясно, че присмивайки се на некадърността на пазителите на реда, Джеймс Шнайдер (Колекционера на кости) е насочил отмъщението си към града и невинните си жертви.“

Линкълн Райм се отпусна на възглавницата и отново загледа таблицата.

* * *

Пръстта е най-тежкото нещо на света.

Като самата Земя. Това е прахта от горящото ядро и не убива, защото измества въздуха от белите дробове, а защото смачква тялото.

Сакс искаше вече да е мъртва. Молеше се това да стане час по-скоро. Бързо. От страх или от сърдечен удар. Преди първата лопата пръст да покрие лицето й. Желаеше го по-силно, отколкото Линкълн Райм — хапчетата и брендито си.

Легнала безпомощно в гроба, изкопан в задния двор на собствения й блок, Сакс усещаше как богатата почва, тежка и гъмжаща от червеи, бавно я засипва.

Със садистична наслада той я заравяше бавно, като хвърляше съвсем малко пръст и грижливо я разстилаше върху тялото й. Започна от краката. Сега бе стигнал над корема. Пръстта я галеше под пеньоара и между гърдите като ръцете на любовник.

Все по-тежка и по-тежка, пръстта се уплътняваше, притискаше гръдния й кош. Сакс едва дишаше. Убиецът спря на няколко пъти, за да я погледа, после пак започваше.

„Обича да гледа…“

С ръце под гърба, Сакс напрегна врата си, за да задържи главата си над земята.

Гърдите й изчезнаха под пръстта. Раменете, гърлото. Студената пръст се издигна до пламтящата кожа на лицето й, уплътни се около врата й, така че да не може да мърда глава. Убиецът се наведе и отлепи тиксото от устата й. Преди Сакс да успее да изкрещи, той хвърли лопата пръст в лицето й. Тя потрепери, задави се с черната почва. Ушите й забучаха, по необясними причини в тях зазвуча една стара песен от детството й — „Зелени летни листа“, песен, която баща й непрестанно въртеше на магнетофона. Тъжна, протяжна. Сакс затвори очи. „Всички ще станем на пръст.“ Отвори уста и получи нова порция.

„Да забравиш мъртвите…“

Пръстта я покри цялата.

Абсолютна тишина. Никакво кашляне или задъхване — пръстта е съвършеното средство за умъртвяване. В дробовете й нямаше въздух, не можеше да издаде никакъв звук. Тишина, освен протяжната мелодия и усилващия се рев в ушите й.

После лицето й се отпусна и тялото й се вдърви, по-неподвижно и от това на Линкълн Райм. Мислите й започнаха да замират.

Тъмнина, тъмнина. Никакви спомени от баща й. Никакви спомени от Ник… Никакви спомени от скоростния лост, от километража.

Пълен мрак.

„Да забравиш…“

Земята я натискаше, натискаше. Пред очите й изникна само един образ: ръката, която стърчи от земята и моли за милост. Няма милост!

Ръката й махаше да я последва.

„Райм, ще ми липсваш.“

„Да забравиш…“