Джефри Дивър
Колекционерът на кости (2)

1.

Петък, 22:30 — събота, 15:30

Мечтаеше си само за сън.

Самолетът кацна с два часа закъснение и в залата за получаване на багажа започна истински бой. На всичкото отгоре бе станало някакво объркване и лимузината, която трябваше да ги вземе, си бе тръгнала преди час. Така че се налагаше да вземат такси.

Тя се нареди и зачака на опашката. Куфарчето с лаптопа й тежеше. Джон бърбореше нещо за лихви и нови начини за преструктуриране на капитала, но тя си мислеше: „Петък вечерта е, десет и половина. Искам само да измия потта от тялото си и да се заровя в леглото.“

Разсеяно загледа безкрайната редица жълти таксита. Едноцветните коли някак й напомняха насекоми. Спомни си детството в планината, когато с брат й се натъкваха на някой разложен труп на язовец или ритваха някой мравуняк, за да наблюдават потока от пъплещи червени буболечки.

Поредното такси спря на стоянката. Ти Джей Колфакс вяло се затътри към него.

Шофьорът отключи багажника, без да излиза от колата. Наложи се сами да натоварят куфарите си. Това ядоса Джон — беше свикнал да го обслужват. Тами Джийн нямаше нищо против да свърши тази работа. Тя все още не можеше напълно да приеме мисълта, че има лична секретарка, която пише вместо нея. Затвори капака на багажника и се качи.

Джон я последва, затръшна вратата и сбърчи тлъстото си лице и плешивото си теме така, сякаш усилието да пъхне куфарчето си в багажника го бе изтощило до крайна степен.

— Първо през източна Седемдесет и втора — измърмори той на шофьора.

— После към горен Уестсайд — допълни Ти Джей. Плексигласовата преграда между отделението на водача и задните седалки бе толкова издраскана, че шофьорът едва се виждаше.

Таксито излезе от района на летището и се понесе по магистралата към Манхатън.

— Я виж — отбеляза Джон, — ето защо е цялата навалица.

Сочеше една крайпътна табела, която поздравяваше делегатите на мирната конференция на ООН. Конференцията започваше от понеделник. Очакваше се да пристигнат десет хиляди посетители. Ти Джей вдигна поглед към табелата — чернокожи, бели, азиатци с усмивки на уста махаха с ръце. Все пак в снимката нещо не беше наред. Цветовете и пропорциите не бяха реални. Лицата изглеждаха размазани.

Продължиха по магистралата, облята от неприятната жълта светлина на крайпътните лампи. Покрай старата военноморска корабостроителница, покрай пристаните на Бруклин.

Джон най-сетне млъкна, извади лаптопа си и започна да пресмята нещо. Ти Джей се отпусна на седалката; пред очите й преминаваха прашни тротоари и тъжните лица на хора, които седяха на бордюра и гледаха магистралата. Изглеждаха полумъртви от жега.

В таксито също бе горещо и Ти Джей натисна копчето за отваряне на прозореца. С изненада установи, че не работи. Натисна другото, от страната на Джон. Също развалено. Едва тогава забеляза, че и ключалките на вратите липсват.

Дръжките — също.

Ти Джей прокара ръка по вратата. Нищо, като че някой ги бе отрязал с ножовка.

— Какво има? — попита Джон.

— Ами вратите… Как се отварят?

Джон погледна първо едната, после другата. Таксито подмина тунела за централен Манхатън.

Джон почука по преградата:

— Хей! Пропуснахте отклонението. Накъде карате?

— Може би ще мине през Куинзбъро.

През моста пътят бе по-дълъг, но така щяха да избягнат задръстването в тунела. Ти Джей се наведе напред и почука по плексигласа с пръстена си.

— По моста ли ще минете?

Шофьорът не им обърна внимание.

— Хей!

Подминаха отклонението за Куинзбъро.

— По дяволите! — изруга Джон. — Къде ни карате? В Харлем? Обзалагам се, че кара към Харлем.

Ти Джей погледна през прозореца. Една кола бавно ги задминаваше. Ти Джей заблъска по стъклото.

— Помощ! Моля ви…

Шофьорът на другата кола я погледна веднъж, после пак, намръщи се. Забави и се нареди зад тях, но таксито внезапно отби към Куинс, зави по една уличка и продължи с пълна скорост към пустия промишлен район. Сигурно караше със сто.

— Какво правите?

Ти Джей заблъска по преградата:

— Намалете скоростта. Какво…?

— О, не — промълви Джон. — Гледай.

Шофьорът си беше нахлузил маска за ски.

— Какво искате от нас? — проплака Ти Джей. — Пари ли? Ще ви дадем, колкото искате.

Шофьорът не промълви нито дума.

Ти Джей отвори чантата си „Таргус“ и извади черния си лаптоп. Обърна се и удари с все сила компютъра в задното стъкло. Стъклото издържа, шумът от удара като че уплаши до смърт шофьора. Таксито поднесе встрани и едва не се блъсна в постройката, покрай която минаваха.

— Пари. Колко? Ще ви дадем много пари! — започна да фъфли Джон, по дебелите му бузи потекоха сълзи.

Ти Джей отново фрасна стъклото с лаптопа. Мониторът отхвръкна от удара, но стъклото остана невредимо.

Ти Джей опита пак. Компютърът се разби и се разпадна в ръцете й.

— По дяволите…

Таксито заби спирачки в една тъмна сляпа уличка и двамата пътници едва не удариха глави в плексигласовата преграда.

Шофьорът излезе, държеше малък пистолет.

— Моля ви, не! — проплака Ти Джей.

Шофьорът заобиколи отзад, наведе се и започна да се цели през мръсното стъкло. Ти Джей и Джон се отдръпнаха към противоположната врата, притиснали изпотените си от страх тела.

Шофьорът закри очи с ръка от светлината на уличните лампи и се наведе още повече към тях.

Внезапно се разнесе гръм. Ти Джей потрепери. Джон изпищя. Зад гърба на шофьора небето се изпълни с червени и сини фойерверки. Чуха се още гърмежи и свистене. Шофьорът се обърна да погледне. Огромен оранжев паяк разпростря крака над града.

Фойерверки. Ти Джей бе чела за събитието в „Таймс“. Беше подарък от кмета и генералния секретар на ООН за делегатите на конференцията, приветствие от най-големия град на земята.

Шофьорът се обърна отново към таксито. Дръпна рязко дръжката и бавно отвори вратата.

* * *

Обаждането бе анонимно. Както винаги.

Така че нямаше начин да се разбере кое точно място е имал предвид информаторът. От централата съобщиха само:

— Каза на Тридесет и седма, близо до Единадесето. Това е.

Анонимните информатори никога не съобщават точно мястото на престъплението.

Вече изпотена, въпреки че бе едва девет, Амелия Сакс си проправяше път сред високите бурени. Правеше S-образно търсене, както го наричат в Криминалния отдел — обикаляш местността под формата на буквата S. Нищо. Наведе глава към малкия предавател, прикрепен за униформата й:

— Тук патрул 5885. Централа, не намирам нищо. Имате ли някаква допълнителна информация?

Сред пращенето се чу отговорът на диспечера:

— Що се отнася до мястото — нищо, 5885. Информаторът каза нещо странно… че се надявал жертвата да е мъртва, край.

— Повторете, централа.

— Информаторът каза, че се надявал жертвата да е мъртва. Така било по-добро за нея, край.

— Край.

Надявал се жертвата да е мъртва?

Сакс прескочи някаква ограда и продължи из запустелия участък. Нищо.

Искаше вече да се откаже. Да го запише като 10–90 — лъжлив сигнал, както обикновено правеше, и да се върне при партньора си. Коленете я боляха и имаше чувството, че ще се свари в собствената си пот. Искаше й се да се скрие в „Порт оторити“, да побъбри с момчетата и да изпие цяла кана аризонски чай с лед. После, в 11:30 — само след два часа — щеше да си прибере нещата от участъка в Мидтаун Саут и да отиде на инструктаж за новото назначение.

Но не го направи, не можеше да се откаже току-така. Продължи по нагорещения тротоар между две изоставени сгради към поредния тревясал парцел.

Пъхна дългия си показалец под фуражката, в гъстата си червена коса, събрана в стегнат кок, и се почеса. По челото й се стичаха струйки пот.

„Последните ми два часа като патрул — помисли си тя. — Защо не зарежа това?“

Тя продължи сред бурените. Почувства се особено.

„Някой ме наблюдава.“

Горещият вятър разклати храсталаците. От и към тунела „Линкълн“ профучаваха коли и камиони. „Този град е толкова шумен, че някой може да се промъкне зад гърба ми и да ме наръга с нож, без да го усетя.“

„Или да допре пистолет в гърба ми…“

Тя се обърна рязко.

Видя само увехнала трева, ръждясали железа и боклуци.

Покачи се върху купчина чакъл, потръпна. Амелия Сакс, тридесет и една годишна (едва тридесет и една годишна, както би казала майка й), вече страдаше от артрит. Беше го наследила от дядо си, както бе наследила телосложението на майка си и професията на баща си (всички недоумяваха откъде е взела червената коса). Почувства нова болка в коляното, докато разтваряше няколко изсъхнали храсти. Спря точно навреме: на крачка от една десетметрова пропаст.

Пред нея зейна мрачен каньон, изкопан дълбоко в скалистата основа на Уестсайд. През него преминаваха влаковете към северната част на града.

Нещо на земята, недалеч от релсите, привлече вниманието й.

„Какво е това? Купчина прясно натрупана земя със забучена в средата пръчка. Прилича на… О, Господи!…“

Тя потрепери. Започна да й се повдига, побиха я тръпки. Дълбоко в съзнанието й се искаше да се върне, да се престори, че не го е забелязала.

„Надявал се жертвата да е мъртва. Така било по-добре за нея.“

Сакс се втурна към една желязна стълба, водеща към релсите. Посегна към парапета, но се спря. „По дяволите. Престъпникът сигурно е минал оттук.“ Ако се хване за парапета, ще изтрие отпечатъците му, в случай че е оставил такива. „Добре, ще го направим по трудния начин.“ Тя си пое дълбоко въздух, за да преодолее тъпата болка в ставите, и заслиза с лице към скалата. Обувките й — лъснати като стъкло за първия ден от новата й служба — стържеха в камъните. Скочи от един метър върху чакъла и се затича към гроба.

„О, Боже!…“

Не пръчка стърчеше от земята, беше ръка. Човекът бе заровен вертикално, стърчеше само ръката до лакътя. Всичкото месо от безименния пръст бе смъкнато и върху кървавата кост беше надянат дамски пръстен с диамант.

Сакс коленичи и трескаво започна да копае.

Пръстите на ръката бяха по-изпънати от нормалното. Това бе свидетелство, че жертвата е била още жива, когато са я закопали.

А може би все още е жива.

Сакс продължи да копае още по-ожесточено твърдата земя. Поряза се на парче от бутилка, тъмната й кръв се смеси с още по-тъмната пръст. Най-после достигна до косата и кожата на челото, синкавосиня от липсата на кислород. Продължи да копае, докато не се появиха мътните очи и устата, изкривена в зловеща усмивка. Жертвата се бе мъчила да си поеме въздух.

Не беше жена, въпреки пръстена, а пълен мъж, около петдесетте — безжизнен като камъните наоколо.

Сакс се отдръпна, не можеше да отдели очи от неговите. Едва не падна върху релсите. Нужна й бе цяла минута, преди да започне да мисли за друго, освен за усещането, което е изпитвала жертвата, преди да умре.

После:

„Хайде, Амелия. Намираш се на мястото на убийство и си първият пристигнал полицай.“

Знаеш какво да правиш.

АЗОЗ.

„А“ значи „Арестувай вероятния извършител“.

„З“ значи „Задръж свидетелите и заподозрените“.

„О“ значи „Огледай местопрестъплението“.

„З“ значи…

„Какво значеше «З»-то?“

Сакс наведе глава към предавателя:

— Патрул 5885 до централата. Имам 10–29 до линията на Тридесет и осма и Единадесето. Убийство, край. Изпратете детективи, криминолози, кола и съдебен лекар, край.

— Добре, 5885. Има ли задържан? Край.

— Не.

— Пет-осем-осем-пет, край.

Сакс се втренчи в оглозгания пръст. Странният пръстен. Очите. И усмивката… о, проклета усмивка! Побиха я тръпки. Беше плувала в реки, гъмжащи от водни змии, и се хвалеше, че окото й няма да трепне, ако скочи с бънджи от тридесетметров мост. Но сега чувството, че е попаднала в капан, че не може да избяга, и ужасът, предизвикан от него, преминаха през тялото й като електрически ток. Ето защо обичаше да върви бързо, ето защо караше колата си с бясна скорост.

„Когато се движиш, не могат да те хванат…“

Дочу някакъв звук и се сепна.

Тракане. Далечно, но ставаше по-силно.

Над релсите полетяха хартии. Облаци прах се вдигнаха от земята и я обгърнаха като разгневени пустинни духове.

Чу се тихо скърцане…

Високият метър и шестдесет и пет патрулиращ полицай Амелия Сакс се намери лице в лице с тридесеттонен локомотив, червено-бяло-синьо стоманено чудовище, което се приближаваше с петнадесет километра в час.

— Стой!

Машинистът се направи, че не я чува.

Сакс изтича и застана между релсите, започна да маха с ръце. Спирачките на локомотива изскърцаха. Машинистът подаде глава през прозореца.

— Не можете да продължите — каза му Сакс.

Той я попита какво има предвид. Стори й се доста млад, за да му поверят да кара такава тежка машина.

— Тук е извършено убийство. Моля, изключете двигателя.

— Госпожичке, не виждам никакви убийци наоколо.

Сакс не му обърна внимание. Забеляза дупка в телената мрежа, която отделяше релсите от Единадесето авеню.

Ето един начин да домъкнеш жертвата, без да те забележат — паркираш на Единадесето и довличаш тялото по тясната уличка до скалите. На Тридесет и седма могат да те забележат от околните сгради.

— Този влак, сър. Оставете го тук.

— Ама как ще го зарежа така?

— Моля ви, изключете двигателя.

— Тия машини не могат да се изключват ей така. Двигателят трябва постоянно да работи.

— И се обадете на диспечерите. Накарайте ги да спрат влаковете по южната линия.

— Няма да стане.

— Веднага! Записах си номера на тази кола.

— Кола?

— Съветвам ви да изпълните заповедите ми незабавно.

— Иначе какво ще направите, госпожичке? Ще ме глобите ли?

Но Амелия Сакс вече се качваше по стълбата; ставите й скърцаха, в устата си чувстваше вкус на прах, глина и пот. Изтича до уличката, която бе забелязала отдолу, после се обърна и огледа Единадесето авеню и „Явиц сентър“, разположен на отсрещната страна, фоайето му гъмжеше от хора — зрители и журналисти. Огромен плакат приветстваше: „Добре дошли, делегати на ООН!“ Но по-рано сутринта убиецът е можел лесно да намери място за паркиране и да завлече жертвата до железницата, без да го забележат. Сакс закрачи по Единадесето авеню, което имаше шест платна и бе задръстено от коли.

„Хайде!“

Тя се гмурна в морето от автомобили и спря движението в северните платна. Няколко шофьори се опитаха да минат покрай нея. Наложи й се да напише две глоби и накрая блокира пътя с кофи за боклук, за да е сигурна, че добрите граждани ще изпълнят обществените си задължения.

Сакс най-после си спомни какво означава последната буква от правилото АЗОЗ за първия полицай, пристигнал на местопрестъплението: „З“ значи „Запази местопрестъплението непокътнато“.

В утринната мараня зазвуча хор от клаксони, гневните ругатни на шофьорите не закъсняха. След малко към цялата какофония се присъедини и воят на първите полицейски коли.

Четиридесет минути по-късно мястото на убийството гъмжеше от униформени и цивилни полицаи, десетки. Сакс научи от тях, че медиите проявявали особен интерес към това убийство — жертвата била единият от двамата пътници, които, след като кацнали на летище „Кенеди“, взели такси към центъра, но не пристигнали по домовете си.

— Снимат ни от Си Ен Ен — прошепна полицаят.

Затова тя не остана никак учудена да види русата глава на Винс Перети, началник на Централния следствен отдел, който, след като огледа местопрестъплението, се качи по стълбата в скалата; после спря, за да изтупа прахта от хилядадоларовия си костюм.

Все пак, неочаквано за Сакс, той я забеляза и й махна да се приближи. По устните му играеше лека усмивка. Тя си помисли, че ще я поздрави за навременните действия. Запазила бе отпечатъците по перилата на стълбата. Може би дори щеше да получи официална похвала. В последния час на последния й ден като патрулиращ полицай. Щеше да се покрие с лаврите на славата.

Перети я огледа от глава до пети:

— Полицай, не патрулирате за пръв път, нали?

— Моля, сър?

— Предполагам, че не сте новобранец.

Технически не, въпреки че имаше само три години стаж, за разлика от останалите патрулиращи полицаи на нейната възраст. Някои работеха от осем-десет години. Беше се записала по-късно в академията.

— Извинете, не разбрах въпроса.

Перети, изглежда, се подразни и усмивката му изчезна:

— Вие ли пристигнахте първа на местопрестъплението, полицай?

— Тъй вярно.

— Защо спряхте движението по Единадесето авеню? За каква се мислите?

Сакс погледна широкия булевард, все още блокиран от барикадата й. Вече бе свикнала с клаксоните, но сега си даде сметка, че шумът е станал по-силен и колоната от коли се е проточила на километри.

— Сър, първият пристигнал на местопрестъплението полицай трябва да арестува извършителя, да задържи заподозрените, да запази…

— Много добре знам правилото АЗОЗ, полицай. Значи сте затворили булеварда, за да запазите местопрестъплението непокътнато, така ли?

— Тъй вярно. Помислих си, че извършителят не би паркирал в пресечката. Твърде лесно щяха да го забележат от околните сгради. Единадесето авеню ми се стори по-добър избор.

— Изборът ви е грешен. От онази страна на линията няма следи от стъпки, а към стълбата, която излиза на Тридесет и седма улица, водят две следи.

— Спрях движението и по Тридесет и седма.

— Точно това искам да кажа. Трябваше да затворите само нея. А влака? Защо го спряхте?

— Ами, сър. Помислих си, че ако влакът мине през мястото на престъплението може да унищожи някоя улика. Или нещо такова.

— „Нещо такова“ ли?

— Не се изразих много добре, сър. Имах предвид…

— А летище „Нюарк“?

— Не разбирам, сър — Сакс се огледа безпомощно. Наоколо имаше и други полицаи, но се правеха на много заети, за да следят разговора. — Какво за летището?

— Защо не затворихте и него?

Ха сега де! Явно бе решил да й чете конско. Сакс сви устни, но отвърна разумно:

— Сър, според преценката ми, не изглеждаше вероятно…

— Нюйоркската централна магистрала също е добър избор. Също Околовръстното шосе на Ню Джърси и магистралата през Лонг Айланд. Шосе 1–70, оттук, та до Сейнт Луис. Нали убиецът може да се измъкне по тях?

Сакс наведе глава, после пак вдигна поглед към Перети. Двамата бяха с почти еднакъв ръст, но той носеше обувки с по-високи токове.

— Обадиха ми се от кметството, дирекцията на пристанището, кабинета на генералния секретар на ООН, управлението на експо… — Перети кимна към „Явиц сентър“. — Разстроихме дневния ред на мирната конференция, провалихме речта на един сенатор и объркахме движението в целия Уестсайд. Железопътната линия е на петнадесет метра от трупа, а улицата, която затворихте — на шестдесет встрани и на десет нагоре. Дори ураганът Ева не е нарушавал така движението по североизточните линии на железниците.

— Просто си помислих…

Перети се усмихна. Сакс бе красива жена (преди академията бе работила за модната агенция „Шантел“ на „Медисън авеню“) и той реши да й прости.

— Полицай Сакс — прочете името, което бе изписано на значката върху гърдите й, стегнати в бронираната жилетка, — ще ви дам един урок. Когато работим, трябва да се съобразяваме с обстановката. Щеше да е много добре, ако можехме да блокираме целия град след всяко убийство и да задържим три милиона заподозрени. Но това е невъзможно. Казвам ви го за ваше добро. За да си извлечете поука.

— Всъщност, сър, аз се премествам от патрула. От днес на обяд.

Перети кимна и се усмихна лукаво:

— Тогава стига разговори. Но все пак решението да спрете влака и да затворите улицата е ваше.

— Тъй вярно. Няма спор.

Перети надраска нещо в един бележник с черна кожена подвързия.

„Само това не…“

— А сега махнете тези кофи. И ще регулирате движението, докато улицата не се опразни. Ясно ли е?

Без да му отговори, Сакс се запъти към Единадесето авеню и започна бавно да тътри кофите за боклук. Всеки шофьор, който мина покрай нея, я напсува или измърмори нещо. Сакс си погледна часовника.

„Още един час. Ще го преживея.“