Джефри Дивър
Колекционерът на кости (18)

17.

Делрей заобиколи леглото на Райм, като хвърли на паралитика подигравателен поглед. Някои хора имат удивителната способност да унижават другите, без дори да им продумат.

Линкълн Райм познаваше много добре това поведение.

— Я гледай! — възкликна Делрей и посочи леглото „Клинитрон“. — Това от „Междузвездни войни“ ли е? Хайде, момчета, скачайте в космическия кораб.

— Изчезвай, Делрей — каза Полинг. — Случаят е наш.

— Как е пациентът, докторе?

Капитанът пристъпи извисяващия се над него федерален агент:

— Делрей, чуваш ли? Изчезвай оттук.

— Човече, и аз искам един такъв. Да си наместя задника върху него и да гледам телевизия. Линкълн, как си, братче. От години не сме се виждали.

— Том, някой разреши ли на тези хора да влязат? — попита Райм.

— Не, влязоха дори без да почукат.

— Никой не ви е разрешил да влизате — каза Райм. — Така че бихте ли ни освободили от присъствието си?

— Имам разрешение за обиск — отвърна Делрей, като потупа джоба на ризата си.

Десният показалец на Амелия Сакс започна да чопли палеца, който всеки момент щеше да се разкърви.

Делрей се огледа. Очевидно бе впечатлен от импровизираната им лаборатория, но бързо се отърси от това чувство:

— Поемаме случая, съжалявам.

В цялата си двадесетгодишна полицейска практика Райм не бе виждал подобно безпардонно вмешателство.

— Върви по дяволите, Делрей — започна Селито, — защо не се зае със случая от самото начало?

— Защо не съм се заел ли? Никой не ме е уведомил за него. Вие защо не ми се обадихте?

— Ами… — Селито погледна за помощ Полинг, който каза:

— Изпратихме ти покана за консултация по случая. Не бяхме длъжни да те уведомим лично.

— Консултация. А, да. И как точно изпратихте поканата? С „Пони експрес“? Или с препоръчано писмо? Кажи ми, Джим, каква е ползата да получа поканата да участвам като експерт един ден след започването на разследването?

— Сметнахме, че няма да имаме голяма полза от помощта ти — отвърна Полинг.

— Кои вие? — попита бързо Делрей, с гласа на хирург, който е забелязал миниатюрен тумор.

— Аз сметнах, че няма да има полза от теб — изръмжа Полинг. — Казах на кмета, че случаят ще се провежда на местно ниво. Държим всичко под контрол. Върви по дяволите, Делрей.

— Сигурно сте си мислили, че ще го приключите до вечерните новини.

— Това изобщо не ти влиза в работата — изкрещя Полинг за голяма изненада на Райм. — Случаят е наш.

Райм бе слушал за избухливостта на капитана, но никога не беше присъствал на такава реакция.

— Всъщ-ност се-га слу-ча-ят е наш — натърти Делрей.

Той се запъти към масичката с инструментите на Купър.

— Недей да го правиш, Фред — каза Райм. — Почти сме хванали този човек. Ако искаш, работи с нас, но не ни отнемай случая. Този убиец не е обикновен.

Делрей се усмихна:

— Я да видим какво последно чух за случая. Че разследването се води от цивилен. Че огледът на местопрестъплението се извършва от патрулиращ полицай. Че сте пратили хората от специалните служби да пазаруват в бакалии.

— Това е събиране на стандарти за веществените доказателства, Фредерик — отвърна Райм.

Делрей го изгледа с престорено разочарование:

— Ами СБР, Линкълн? За всичко плащат данъкоплатците. И после се чудим защо ни режат бюджета…

Откъде бе научил тези подробности? Нали всички се бяха заклели, че ще пазят разследването в тайна.

— И какво чувам — че хората на Хауман са открили последната жертва, но не са я спасили веднага. От Канал пет са направили чист и ясен запис. Пуснаха писъците й да звучат цели пет минути, преди да изпратиш някой да я освободи. — Делрей хвърли подигравателен поглед на Селито. — Лон, човече, за този ли проблем току-що говореше?

Толкова бяха близо. Започваха да го усещат, да разбират езика на убиеца. Да го виждат. С изненада Райм установи, че отново се занимава с нещо, което му доставя удоволствие. След толкова години. А сега някой искаше да му го отнеме. Обхвана го яд.

— Добре, поеми случая, Фред — изръмжа той. — Но не ни отрязвай. Не го прави.

— Загубихте две жертви — напомни Делрей.

— Само една — поправи го Селито, като погледна смутено Полинг, който бе запалил цигара. — За първата не можеше да се направи нищо. Тя беше за привличане на вниманието.

Добинс само наблюдаваше спора със скръстени ръце, но Джери Банкс не издържа:

— Сега знаем как действа. Няма да има повече мъртви.

— Ще има, ако хората ви продължават да стоят със скръстени ръце и да слушат виковете за помощ на жертвите.

— Решението беше… — започна Селито.

— Мое — изпревари го Райм. — Мое.

— Но ти си цивилен, Линкълн. Така че решението не може да е твое. Ти може да си дал предложение, препоръка. Но не мисля, че си взел решението.

Делрей отново насочи вниманието си към Сакс. Без да сваля очи от нея, попита Райм:

— Ти ли измести Перети от случая? Това е много странно. Защо ти е било да го правиш?

— Аз съм по-способен от него — отвърна Райм.

— Перети не беше никак очарован. Не. Двамата с него си побъбрихме с Екерт.

„Екерт? Заместник-комисаря на полицията. Той пък как е замесен?“

Беше му достатъчно само да погледне гузните сини очи на Сакс, за да си отговори на този въпрос.

Райм й хвърли свиреп поглед, който тя избягна, и се обърна към Делрей:

— Да видим… Перети ли казваш? Не пусна ли той движението по булеварда, където е стоял убиецът, за да наблюдава предсмъртната агония на първата жертва? Не освободи ли той местопрестъплението, преди да успеем да открием добри улики? Местопрестъплението, което беше отцепено от моята Сакс и криминоложкия екип. Моята Сакс бе направила всичко както трябва, а Винс Перети и всички останали сгрешиха. Точно така.

Сакс си погледна палеца, бръкна в джоба си, извади една лепенка „Нилекс“ и я залепи върху разкървавената раничка.

— Трябваше да ни предупредите още в началото — заключи Делрей.

— Махай се — промълви Полинг.

Нещо в очите му проблесна и той изкрещя:

— Изчезвай!

Дори хладнокръвният Делрей отстъпи крачка назад, когато от устата на капитана захвърчаха пръски слюнка.

Райм се намръщи. Имаха шанс да спазарят нещо, но не и ако капитанът изпаднеше в истерия.

— Джим…

Полинг не му обърна внимание:

— Вън! — изкрещя отново. — Няма да ни отнемете случая!

И за изненада на всички присъстващи, Полинг скочи, хвана агента за зелените ревери на сакото и го блъсна с все сила в стената. След кратко мълчание Делрей просто го избута и извади мобилния си телефон. Подаде го на Полинг:

— Обади се на кмета. Или на началника Уилсън.

Полинг се отдръпна инстинктивно от Делрей.

— Щом искаш случая, получи го!

Капитанът излезе, заслиза по стълбите. Външната врата се затръшна.

— За Бога, Фред — възкликна Селито. — Защо не си сътрудничим? Ние ще хванем този мръсник.

— Това е работа на Отряда за борба с тероризма към Бюрото — отвърна Делрей. На фона на реакцията на Полинг сега думите му звучаха като продиктувани от здрав разум. — Не сте подготвени за работа с терористи.

— Какви ти терористи — възрази Райм.

— Мирната конференция на ООН. Един информатор ми подшушна, че на летището се подготвя нещо. Там, откъдето убиецът е отвлякъл първите си жертви.

— Не бих го определил като терорист — намеси се Добинс. — Това, което става в главата му, е мотивирано психологически. Не идеологически.

— Е, ние така го виждаме. Уважавам мнението ви. Но сега ние се занимаваме със случая.

Райм се отказа от спора. Умората го смазваше. Сега му се искаше Селито и помощникът му с нарязаното лице изобщо да не му се бяха мяркали тази сутрин. Искаше му се никога да не се беше срещал с Амелия Сакс. Искаше му се да не беше обличал тази ослепително бяла риза, която сега стискаше врата му.

Даде си сметка, че Делрей му говори нещо.

— Моля? — Райм вдигна вежди.

— Казвах, не може ли убиецът да има и политически мотиви?

— Мотивите не ме засягат — отвърна Райм. — Интересуват ме уликите.

Делрей хвърли поглед към масичката на Купър:

— Значи случаят е наш. Всички ли сме съгласни?

— Какво ще правим? — попита Селито.

— Можете да ни подкрепите с хора. Или да зарежете всичко. Сега ще взема уликите, ако нямате нищо против.

Банкс се поколеба.

— Дай му ги — заповяда Селито.

Младият полицай вдигна пликчетата с улики от последното местопрестъпление и ги напъха в голям найлонов плик. Делрей протегна ръце. Банкс погледна хилавите му пръсти, тръсна плика върху масата и се оттегли в противоположния край на стаята — където стояха всички полицаи. Райм лежеше в неутралната зона между двата лагера, Амелия Сакс стърчеше до леглото му.

Делрей се обърна към нея:

— Полицай Сакс?

Тя погледна Райм, после отвърна:

— Да?

— Комисар Екерт нареди да дойдете с нас, за да ви разпитаме за сцените на престъпленията. Каза да се явите на новата си служба в понеделник.

Тя кимна.

Делрей се обърна към Райм и каза искрено:

— Не се тревожи, Линкълн. Ще го пипнем. Следващия път като чуеш за него, главата му ще стърчи на кол пред портите на града.

После кимна на останалите агенти, които прибраха уликите и заслизаха надолу. Делрей подвикна на Сакс от вратата:

— Идвате ли, полицай?

Тя се изпъна, събрала неловко ръце, като ученичка, която е отишла на някакъв купон, а сега съжалява.

— След малко.

Делрей заслиза по стълбите.

— Мръсници — промърмори Банкс и тръсна бележника си върху масата. — Не мога да повярвам.

Сакс запристъпя от крак на крак.

— Тръгвай, Амелия — подкани я Райм. — Не ги карай да те чакат.

Тя се приближи към леглото.

— Линкълн…

— Няма нищо. Постъпила си, както си намерила за добре.

— Нямах никаква работа на местопрестъпленията — започна да се оправдава тя. — Никога не съм искала да се занимавам с криминология.

— Няма и да ти се налага повече. Всичко свърши.

Тя се запъти към вратата, после се обърна и изсъска:

— Не те е грижа за нищо друго, освен за уликите, нали?

Селито и Банкс се спогледаха объркано, но тя не им обърна внимание.

— Том, би ли изпратил Амелия?

— Това е само игра за теб, нали? — продължи тя. — Монеле…

— Кой?

Очите й пламнаха.

— Ето! Виждаш ли? Дори не си спомняш името й. Монеле Гегнер, момичето в тунела… тя бе само част от играта. Плъховете лазеха по тялото й, а ти каза само: „Такъв им е нравът.“ Нрав ли? Тя никога няма да се съвземе от този ужас, а ти се интересуваш само от скъпоценните си улики.

— При живи хора — започна да я поучава Райм — раните, причинени от гризачи, винаги са повърхностни. Още след първото ухапване се появява опасността от бяс. Какво ще й стане, ако изчака още малко?

— Защо не попиташ какво мисли тя?

Сакс се усмихна странно. Като медицинските сестри, които мразят паралитици. Обръщат се към пациентите си с такива престорени усмивки. Добрата Амелия Сакс не му харесваше, предпочиташе я ядосана…

— Отговори ми на един въпрос, Райм. Защо поиска аз да се заема със сцените?

— Том, гостенката ни много се задържа. Би ли я…

— Линкълн… — започна болногледачът.

— Том, помолих те нещо.

— Защото нищо не разбирам — отговори си сама Сакс. — Ето защо! Не искаше да използваш истински специалист криминолог, защото нямаше ти да водиш разследването. Но мен… можеше да ме управляваш: ела тук, иди там. Правех точно каквото ти искаше, без да се противя.

— О, бунта на мравките… — каза подигравателно Райм, вдигна очи към тавана.

— Само че аз не съм ти подчинена. Още от самото начало не исках да се занимавам с това.

— И аз не исках да започвам разследването. Но ето ни заедно. В леглото. Е, поне единия.

Той се усмихна ледено. По-студено, отколкото тя можеше да издържи.

— Ти си просто едно разглезено дете, Райм.

— Полицай, време е да си вървите — излая Селито.

Но тя продължи:

— Не си в състояние сам да си обхождаш сцените и съжалявам за това. Но рискуваш да провалиш разследването само за да погъделичкаш самолюбието си, затова върви по дяволите.

Тя грабна фуражката си и изхвърча от стаята.

Райм очакваше да чуе затръшване на входната врата, дори счупване на стъкло, но долови само лекото изщракване на бравата.

Джери Банкс взе бележника си и започна да чете с прекалено усърдие записките.

— Линкълн, съжалявам — каза Селито. — Аз…

— Няма нищо — отвърна Райм, като се прозина широко с надеждата, че така ще успокои болката в сърцето си. — Няма нищо.

Полицаите останаха още няколко минути в неловко мълчание пред масата, на която вече ги нямаше събраните улики. После Купър каза:

— Ами, май е най-добре да си събирам багажа.

Постави черната кутия на микроскопа върху масата и започна да развива окуляра с нежността на музикант, който разглобява саксофона си.

— Е, Том — каза Райм, слънцето вече залезе. Знаеш ли какво означава това? Кръчмите са отворени.

* * *

Оперативната им зала беше впечатляваща. Слагаше спалнята на Линкълн Райм в задния си джоб.

Половин етаж, тридесетина агенти, компютри и електронна апаратура като от филм по Том Кланси. Агентите бяха облечени като адвокати или банкери. Бели ризи, вратовръзки. „Изтупани“ — помисли си Сакс. А тя изпъкваше сред тях с тъмносинята си униформа, оцапана с кръв от плъхове, кал и тор от заклан преди сто години добитък.

Вече се беше успокоила след скандала с Райм и въпреки че имаше още стотици неща, които можеше да му каже, които искаше да му каже, тя си наложи да се съсредоточи върху положението, в което сега се намираше.

Един висок агент в безупречен сив костюм разговаряше с Делрей — двама едри мъже, навели глави в сериозен разговор. Сакс предположи, че той е началникът на манхатънското управление на ФБР, Томас Пъркинс, но не беше сигурна: патрулиращите полицаи нямат почти никакви контакти с Бюрото. Високият агент изглеждаше сериозен, готов за действие и не сваляше поглед от голям план на Манхатън, окачен на стената. Пъркинс кимна няколко пъти, докато Делрей го въвеждаше в ситуацията, после се изправи пред една пластмасова маса с хартиени пликове и се обърна към останалите агенти:

— Моля за внимание… Току-що разговарях с главния прокурор във Вашингтон. Всички знаете за похитителя от летище „Кенеди“. Престъпникът действа необичайно. Отвличането без сексуални подбуди се среща рядко при серийните похитители. Всъщност този е първият подобен случай в Южния район. Като се има предвид възможната връзка със събитията в ООН тази седмица, ще работим в тясно сътрудничество с главната квартира на организацията, Куонтико и канцеларията на генералния секретар. Налага се да се отнесем с изключителна сериозност към този случай. Работата ни се следи на най-високо ниво.

Главният агент погледна Делрей, който продължи:

— Поехме случая от нюйоркската полиция, но ще ги използваме за подкрепление. Полицаят, който е извършил огледа на местопрестъпленията, ще ни разкаже накратко за сцените.

Сега Делрей звучеше съвсем различно. Никаква следа от надутост.

— Водихте ли писмен отчет за уликите? — обърна се Пъркинс към Сакс.

Тя призна, че не.

— Главната ни цел беше спасяването на жертвите.

Това явно не се хареса на агента. В съда много сериозни обвинения се провалят заради пропуски при воденето на документацията за веществените доказателства. Това е първото, за което се хващат адвокатите.

— Съставете пълен списък, преди да си тръгнете.

— Слушам, сър.

„Как само ме гледаше Райм, когато се досети, че аз съм отишла при Екерт и съм го накарала да им вземе случая. Какъв поглед…“

„Моята Сакс го направи_, моята_ Сакс запази сцената непокътната.“

Сакс започна да си чопли единия нокът. „Спри“ — каза сама на себе си. И както винаги, продължи да човърка кожичките си. Болката я успокояваше. Това никой лекар не го разбираше.

Началникът каза:

— Агент Делрей, бихте ли съобщили на колегите какво смятаме да предприемем?

Делрей се обърна към залата:

— В момента наши агенти проверяват главните терористични групи в града и търсят следи, които биха ни завели до свърталището на убиеца. Всички криминолози, всички тайни агенти. Това ще означава отлагане на работата по някои започнати вече разследвания, но решихме, че си струва да рискуваме. Ще действаме бързо. Ще се разделите на групи по шестима, трябва да сте готови да действате при първия подаден сигнал. Имайте пълна готовност за спасяване на заложници и влизане с взлом в укрепени сгради.

— Сър… — прекъсна го Сакс.

Пъркинс се намръщи. Очевидно никой не се беше осмелявал да прекъсне инструктаж преди определеното време за въпроси.

— Да. Какво има, полицай?

— Ами чудех се, сър. Какво ще стане с жертвата?

— Коя, германката ли? Смятате, че трябва пак да я разпитаме?

— Не, сър. Следващата жертва.

— А… не изключваме възможността да има и други мишени на похитителя.

— Той вече е хванал следващата — продължи Сакс.

— Така ли? — Началникът погледна Делрей, който вдигна рамене. — Откъде знаете?

— Ами… не съм сигурна, сър. Но на последното местопрестъпление бе оставил улики, а нямаше да го направи, ако не държеше вече поредната си жертва. Или ако поне не възнамеряваше да отвлече някого.

— Както виждате, полицай — продължи началникът, — ще мобилизираме всичките си хора, за да предотвратим следващото убийство.

— Смятаме, че е по-добре да се съсредоточим върху извършителя — обясни Делрей.

— Детектив Сакс… — започна Пъркинс.

— Не съм детектив, сър. Патрулиращ полицай съм.

— Да, добре — продължи началникът, като погледна купчината папки. — По-добре ни кажете какво знаете.

Тридесет чифта очи се насочиха към нея. Между тях и на две жени.

— Просто разкажете какво видяхте — каза Делрей и стисна една незапалена цигара между зъбите си.

Сакс им разказа как е обработила сцената на престъплението и до какви изводи са стигнали Райм и Тери Добинс. Повечето агенти изглеждаха объркани от необичайното поведение на престъпника.

— Като че играе някаква игра — промърмори един.

Друг попита дали в уликите, които е оставял, има някакви политически намеци.

— Ами ние всъщност не смятаме, че е терорист — настоя Сакс.

Пъркинс се обърна рязко към нея:

— Кажете, полицай. Твърдите, че е хитър?

— Много хитър.

— Има ли възможност да блъфира двойно?

— Какво имате предвид?

— Вие… по-скоро полицията смята, че е психопат. Със съзнанието на убиец. Но не е ли възможно да е толкова умен, че да ви накара да си мислите така? А всъщност целта му да е друга.

— Каква?

— Да вземем уликите, които оставя. Дали не са само за заблуждение?

— Не, те са указания. Подсказват ни къде е следващата жертва.

— Това го разбирам — бързо каза Томас Пъркинс. — Но дали не го прави, за да ни отвлече вниманието от истинската му цел?

Сакс бе мислила и по този въпрос.

— Възможно е.

— А началникът на полицията Уилсън изтегля хора от охраната на ООН, за да ги включи в разследването на убийствата. Този престъпник може да разсейва силите на реда, за да постигне необезпокоявано истинската си цел.

Сакс си бе помислила същото, когато наблюдаваше полицаите, които претърсваха „Пърлстрийт“.

— И мислите, че целта му е ООН?

— Така смятаме — потвърди Делрей. — Терористите, които стоят зад атентата над ЮНЕСКО в Лондон, може да са решили да направят втори опит.

Значи Райм е работил в съвсем грешна насока. Това облекчи в известна степен чувството й за вина.

— Сега, полицай, бихте ли ни разказали за уликите?

Делрей й връчи списък с всичко, което беше намерила, и тя започна да обяснява точка по точка. Почти никой не й обръщаше внимание: някои агенти говореха по мобилните си телефони, други помежду си, трети драскаха в бележниците си. Но в един момент тя заяви:

— Тогава снех този отпечатък от пръста на извършителя.

В залата настъпи гробно мълчание. Всички вдигнаха очи към нея изненадани. Имало какво да изненада и федералните агенти.

Сакс погледна безпомощно Делрей, който рязко вдигна глава:

— Отпечатък ли сте снели?

— Ами, да. Ръкавицата му паднала в борбата с последната жертва и когато се навел да си я вземе, се подпрял с пръст на земята.

— Къде е? — припряно попита Делрей.

— За Бога — възкликна един агент. — Защо не го споменахте в самото начало?

— Ами, аз…

— Намерете го, намерете го! — изкрещя друг.

През залата премина шепот.

С разтреперени ръце Сакс започна да рови из уликите, намери снимката и я подаде на Делрей. Той я вдигна, погледна отпечатъка внимателно. Показа го на един агент, който, както предположи Сакс, бе специалистът по пръстови отпечатъци.

— Добре — каза агентът. — Първо качество.

Отпечатъците се разделят на три групи: А, Б и В, като последната група са най-неясни и не се приемат като доказателства в съда. Но каквато и гордост да изпитваше Сакс от способностите си, тя бе заличена от масовото недоумение на агентите, че е споменала за отпечатъка толкова късно.

Изведнъж настана суматоха. Делрей даде снимката на един агент, който изтича към някакъв сложен компютър в ъгъла на залата и я постави върху голям скенер „Оптискан“. Друг агент започна да трака по клавиатурата. Делрей грабна телефона. Затропа нервно с крака. Най-сетне оттатък вдигнаха.

— Джини, Делрей се обажда. Сигурно ще ти причиня голямо главоболие, но трябва спешно да спреш всички поръчки за САИО от Североизточния район и да придвижиш моята с предимство… Мога да ти дам Пъркинс. Той ще уреди всичко, а ако и това не е достатъчно, ще се обадя на шефа във Вашингтон… Заради ООН-то е.

Сакс бе чувала за Системата за автоматична идентификация на отпечатъци на Бюрото, която се използва от всички полицейски управления в страната. Точно нея Делрей искаше да блокира.

— Сканирах го. В момента го изпращам — докладва агентът от компютъра.

— Колко време ще отнеме?

— Десет-петнадесет минути.

Делрей сключи длани:

— Моля те, Господи.

Около Сакс се вихреше цял ураган от припрени агенти. Говореха за оръжие, хеликоптери, коли, преговори с терористи. Телефонни разговори, тракане по клавиатури, шумолене на карти, щракане на пистолети.

Пъркинс разговаряше със специалистите по спасяване на заложници, с началника или с кмета. Може би дори с президента. Кой знае?

— Не знаех, че отпечатъците са толкова важни — каза Сакс на Делрей.

— Винаги са били важни. Особено сега, когато имаме САИО. Преди отпечатъци се взимаха само за показност. За да се покаже на пресата, че правим нещо.

— Шегувате се.

— Не, ни най-малко. Да вземем Ню Йорк. Провеждате „студено“ разследване — когато няма заподозрени. Ако търсите из досиетата ръчно, може да ви отнеме петдесет години, докато намерите престъпника. Къртовски труд. С автоматичната система ще го имаме за петнадесет минути. Навремето около два-три процента от престъпниците се разкриваха по отпечатъци. Сега разкриваме двадесет — двадесет и два процента. Отпечатъците са безценни. Райм не ви ли е казал?

— Сигурно знае…

— И не е започнал търсенето? Господи, този човек спи.

— Полицай — извика Пъркинс, поставил ръка върху телефонната слушалка, — ще се наложи да попълните формулярите за съхранение на уликите веднага. Искам да ги изпратя на ОИВД.

Отряда за изследване на веществени доказателства. Райм бе един от основателите му.

— Разбира се, веднага.

— Малъри, Кемпъл, занесете тези улики в някой кабинет и оставете гостенката ни да попълни формулярите. Имате ли химикалка, полицай?

— Тъй вярно.

Сакс последва двамата мъже в един кабинет. Започна нервно да щрака с химикалката, докато й донесоха цяла купчина формуляри за съхранение на веществени доказателства. Тогава седна и се зае с работата.

Зад гърба й изгърмя гласът на Делрей, човекът, който изглеждаше най-заинтересован от случая. На път за управлението някой го бе нарекъл „Хамелеона“ и Сакс сега започваше да разбира защо.

— Наричаме Пъркинс Големия Dict. Не, не „dick^[1]“, както си мислите. Съкратено от dictionary — речник. Той е умен за десет. И винаги знае къде да се обади, когато трябва да се урежда нещо. — Делрей прокара цигарата под носа си, като че беше луксозна пура. — Знаете ли, полицай, много хитро постъпвате.

— Защо?

— Като се махате от криминалния отдел. Най-умната постъпка в живота ви е това преместване във „Връзки с обществеността“. Там хем ще има полза от вас, хем работата няма да ви смаже. Точно това става при нас, повярвайте. Работата те смазва.

* * *

„Една от жертвите на болния разсъдък на Джеймс Шнайдер, млад мъж на име Ортега, пристигнал в Манхатън от Мексико, където политическата нестабилност (размирици, започнали предишната година) застрашавала търговията. Амбициозният предприемач бил прекарал в града не повече от една седмица, когато внезапно изчезнал. Бил забелязан за последен път пред една кръчма в Уестсайд и властите веднага заподозрели, че той е поредната жертва на Шнайдер. За зла участ, точно такъв бил случаят.“

Колекционера на кости обикаляше вече петнадесет минути из улиците около Нюйоркския университет на „Вашингтон скуеър“. Пълно с народ, но главно младежи. Ученици от лятното училище. Скейтбордисти. Весела тълпа. Улични музиканти, жонгльори, акробати. Това му напомняше за „музеите“ по „Боуъри“, популярни през XIX век. Разбира се, не бяха истински музеи, а панаирджийски улички, гъмжащи от палячовци, уроди, показвани за пари, и дюкянчета, предлагащи всичко, от френски пощенски картички до късчета от Христовия кръст.

Колекционера забави един-два пъти, но никой не искаше да се вози на такси.

„Шнайдер завързал тухли за краката на сеньор Ортега и го хвърлил в река Хъдсън, та мътната вода и рибите да оглозгат тялото му до кокал. Трупът бил открит две седмици след отвличането. Така и не се разбрало дали злощастната жертва е била жива, когато са я хвърлили във водата. Предполага се, че да. Защото извергът така изчислил дължината на въжето, че лицето на сеньор Ортега било само на сантиметри под повърхността — ръцете му несъмнено бясно са се мятали, докато нещастникът гледал спасителния въздух.“

Колекционера на кости забеляза болнав младеж, застанал на една пресечка. „Болен от СПИН — помисли си той. — Но костите ти са здрави и толкова ясно личат през кожата. Костите ти ще живеят вечно…“ Младежът не искаше такси и Колекционера го отмина. Хвърли му жаден поглед в огледалото за обратно виждане.

Погледна отново напред, точно навреме, за да избегне един възрастен мъж, който бе изскочил на улицата и махаше за такси. Човекът отскочи назад, колата закова спирачки точно пред него.

Мъжът отвори задната врата.

— Гледайте къде карате — каза поучително, не ядосано.

— Извинявайте — промърмори Колекционера на кости.

Възрастният човек се поколеба за момент, огледа улицата, но не забеляза други таксита. Качи се.

Затръшна вратата.

„Стар и хилав — помисли си Колекционера на кости. — Кожата ще се обели от костите му като коприна.“

— Накъде?

— Ийстсайд.

— Дадено — отвърна Колекционера, нахлузи маската за ски и зави рязко надясно. Таксито потегли на запад.