Джефри Дивър
Колекционерът на кости (4)

3.

Докторът имаше най-доброто държане към пациентите, което Линкълн Райм бе срещал. А той имаше доста богат опит с различни лекари. Беше изчислил, че през последните три години и половина се е срещал със седемдесет и осем дипломирани медици.

— Хубав изглед — отбеляза Бъргър, като гледаше през прозореца.

— Нали? Наистина е красив.

От леглото Райм виждаше само ясното небе над „Сентрал парк“. То и птиците бяха единствената му гледка, откакто се бе върнал от болницата преди две години и половина. Държеше щорите спуснати през повечето време.

Том бе извъртял работодателя си настрана и се занимаваше да вкарва катетър в пикочния му мехур, което се налагаше да се прави през пет-шест часа. След парализиране сфинктерите остават или постоянно отпуснати, или постоянно свити. Райм бе имал късмета да останат в свито положение — късмет, ако се намери доброволец да вкарва катетър през безчувствения уретер по четири пъти на ден.

Доктор Бъргър наблюдаваше процедурата с професионално внимание, но на Райм тази липса на дискретност не му направи впечатление. Първото нещо, с което се разделят паралитиците, е срамежливостта. Въпреки че понякога изпитват желание да скрият тялото си от всичко, при оскърбителните процедури, като миене, отцеждане на урината, медицински прегледи, сериозните паралитици, истинските паралитици, коравите паралитици хич не ги е грижа. В първата болница, където бе лежал Райм, след като някой пациент се върнеше от купон или среща, останалите му другари по съдба се втурваха с инвалидните си колички, за да проверят количеството на урината му, което бе сигурен показател за това, дали мероприятието е било успешно. Веднъж Райм спечели възхищението на другите от стаята, като достигна рекорд от 1,40 литра.

— Погледнете корниза, докторе. Вижте какви ангели пазители си имам.

— Я! Соколи.

— Соколи скитници. Обикновено гнездят по-нависоко. Не знам защо са избрали да живеят точно на моя прозорец.

Бъргър погледа соколите, после пусна завесата и се отдръпна от прозореца. Пернатите не го интересуваха особено.

Не беше едър, но изглеждаше в добра форма. Райм предположи, че тича за здраве. Изглеждаше на четиридесет и няколко години, но нямаше нито един бял косъм и лицето му бе младо.

— Е това се вика легло.

— Харесва ли ви?

Леглото бе „Клинитрон“, огромна правоъгълна мебел. Съдържаше сгъстен въздух и почти един тон стъклени зърна със силиконово покритие. Въздухът струеше между зърната. Ако Райм можеше да чувства, щеше да си мисли, че плува.

Бъргър пиеше кафе. Когато му донесе чашата, Том завъртя очи и прошепна: „Много гостоприемни станахме.“ После излезе.

— Казахте, че сте били полицай — осведоми се Бъргър.

— Да. Началник на криминологията в нюйоркската полиция.

— Простреляли ли са ви?

— Не. Претърсвахме мястото на едно убийство. Някакви работници намерили труп в една строяща се станция на метрото. Млад полицай, който бе изчезнал преди шест месеца — тогава вилнееше един сериен убиец, който застрелваше полицаи. Получих нареждане да се занимая лично със случая. Докато обикалях, една греда поддаде. Останах под земята четири часа.

— Някой е убивал полицаи?

— Уби трима и рани един. Убиецът също се оказа ченге. Дон Шефърд. Сержант от Патрулния отдел.

Бъргър погледна розовия белег на врата на Райм. Издайнически признак на квадриплегията^[1]. От това място месеци след инцидента бе стърчала дихателна тръба. Понякога остава там с години, понякога завинаги. Но сега Райм, благодарение на силния си организъм и усилията на лекаря си, дишаше със собствените си бели дробове, с които (можеше да се закълне) бе в състояние да издържи пет минути под вода.

— Значи травма на врата.

— C–4.

— А, да.

C–4 е демилитаризираната зона на гръбначния стълб. Гръбначна травма над четвъртия шиен прешлен щеше да го убие. Ако нараняването беше под C–4, щеше да си възвърне в известна степен движенията на ръцете. Но травмата на прословутия четвърти прешлен го остави жив, макар и напълно парализиран. Не можеше да движи ръцете и краката си. Повечето коремни и междуребрени мускули бяха също парализирани, дишаше главно с диафрагмата. Можеше да движи главата и врата и леко — раменете. Единственото нервче, пожалено от дебелата дъбова греда, му позволяваше да мести безименния пръст на лявата си ръка.

Райм спести на лекаря сапунената опера за годината след нещастието. Черепната тракция: хващане с клещи за черепа и разтягане на гръбначния стълб. Дванадесет седмици в гипс — скафандър от пластмаса и желязо около врата му, — за да го държат неподвижен. Вентилационният апарат и нервните стимулатори за поддържане на дишането. Катетрите. Операциите. Паралитичният илеус^[2], язвите, предизвикани от стреса, намаленото кръвно налягане, брадикардията^[3]; натъртванията, причинени от залежаването, които преминаваха в рани по цялото тяло, мускулните спазми, които заплашваха да обездвижат скъпоценния му пръст; отвратителните отразени болки и бодежи в иначе безчувствените крайници.

Все пак реши да каже на Бъргър за последния си проблем.

Автономна дизрефлексия.

Напоследък се появяваше доста често. Сърцебиене, високо кръвно налягане, главобол. Можеше да се причини от нещо съвсем просто, запек например. Нямаше как да го предотврати, освен като избягва стреса и физическите натоварвания.

Специалистът по травми на гръбначния стълб, доктор Питър Тейлър, бе особено загрижен от зачестяването на пристъпите. Последният, преди един месец, бе толкова силен, че Тейлър даде пълни инструкции на Том как да действа, без да чака медицинска помощ. Болногледачът програмира телефона за автоматично набиране на номера на лекаря. Тейлър предупреди, че някой по-силен пристъп може да доведе до удар или инсулт.

Бъргър изслуша фактите с известно съчувствие и каза:

— Преди да се захвана с настоящата си работа, специализирах в гериатричната ортопедия. Занимавах се главно с изкуствени стави. Нямам много големи познания в неврологията. Нямате ли някакви шансове за възстановяване?

— Никакви. Състоянието ми не се променя — каза бързо Райм. — Разбирате проблема ми, нали, докторе?

— Предполагам. Но искам да го чуя от вашата уста.

Райм тръсна глава, за да отметне един непослушен кичур коса:

— Всеки има право да се самоубие.

— Не съм съгласен. В повечето общества може да имате възможността, но не и правото да го направите. Има разлика.

Райм се изсмя горчиво:

— Не съм голям философ. Но аз нямам дори възможността. Точно затова ми трябвате.

Линкълн Райм бе молил четирима лекари да го убият. И четиримата бяха отказали. Тогава реши: „Добре, просто ще спра да ям.“ Но опитът да се самоубие с глад бе истинско мъчение. Навлече си непоносими стомашни колики и главобол. Загуби съня си. Затова се отказа. По-късно, в един много нелеп разговор, помоли Том да го убие. Младежът направо избухна в сълзи (единственият път, когато бе показал някакви чувства) и каза, че сърце не му дава. Можеше да седи и да гледа как Райм умира, да не му окаже първа помощ при някой пристъп, но не и да го убие.

После се случи чудо. Ако можеше да се нарече така.

След издаването на „Сцени на престъплението“ дойдоха журналисти, за да го интервюират. Една статия в „Ню Йорк Таймс“ съдържаше следния цитат от автора Линкълн Райм:

„Не, не смятам да пиша други книги. Всъщност следващият ми голям план е да се самоубия. Истинско предизвикателство. Търся някого да ми помогне.“

Тези редове привлякоха вниманието на Психологическия отдел на нюйоркската полиция и на няколко души, свързани с миналото на Райм, най-осезателно Блейн. (Която му каза, че е полудял, че мисли само за себе си — също както по време на брака им — и че след като така и така е дошла, нека му каже, че смята да се омъжи отново.)

Статията бе привлякла вниманието и на Уилиам Бъргър, който една нощ се обади неочаквано от Сиатъл. След няколко минути любезничене лекарят обясни, че е чел статията. След неловко мълчание попита: „Чували ли сте за организацията «Лете»?“

Райм беше чувал. Това бе група лекари, привърженици на евтаназията, с които се опитваше да се свърже от месеци. Бяха доста по-радикални от „Сейф пасидж“ или „Хемлок“.

„Доброволците ни се преследват от властите заради десетки подпомогнати самоубийства из цялата страна — обясни Бъргър. — Не трябва да се набиваме на очи.“

Увери Райм, че ще се занимае със случая му. Лекарят не искаше да прибързва и двамата проведоха няколко разговора през последните седем-осем месеца. Сега се срещаха за пръв път лично.

— Няма ли начин да преминете сам?

„Да преминете…“

— По метода на Джин Харод, не. Дори това не мога.

Харод, младеж от Бостън, бе паралитик, който решил, че иска да се самоубие. След като не намерил никого, който да му помогне, постъпил по единствения начин, на който бил способен: с помощта на някакъв уред запалил апартамента си, след което вкарал инвалидната си количка в огъня. Починал от изгаряния трета степен.

Този случай често се цитираше от привържениците на правото на самоубийство като пример за трагедиите, до които водят законите против евтаназията.

Бъргър бе запознат със случая и поклати съчувствено глава:

— Не, това не е начинът.

Огледа тялото на Райм, жиците, контролното табло.

— Какви уреди използвате?

Райм му обясни за електронните контролни механизми: този за безименния му пръст; механизмът, реагиращ на духане и всмукване; ръчките за брадичката му и диктофона, който трансформираше речта в текст на екрана на компютъра.

— Но всичко трябва да бъде нагласено от някого другиго, така ли? — попита Бъргър. — Например някой да отиде до магазина, да купи пистолет, да го монтира, да свърже спусъка с някой контролен механизъм и да смъкне предпазителя.

— Да.

Така щеше да въвлече другиго в убийство.

— А каква е вашата екипировка? — попита Райм. — Ефективна ли е?

— Екипировка ли?

— Какво използвате. Да… ъъъ… свършите работата.

— Много е ефективна. Досега никой не се е оплакал.

Райм примигна, Бъргър се изсмя. Райм го последва. Ако човек не се надсмее над смъртта, на какво друго да се смее?

— Ето, вижте.

— Носите ли я?

В сърцето на Райм разцъфна надежда. За пръв път от години изпитваше такова топло чувство.

Лекарят отвори куфарчето си и тържествено извади бутилка бренди. Малко шишенце с хапчета. Найлонов плик и гумена лента.

— Какво е лекарството?

— Секонал. Вече не се използва. По-рано самоубийството бе доста по-лесна работа. Тези хапченца са най-важното. Със съвременните успокоителни е почти невъзможно да се самоубиеш. Халцион, либриум, далман, ксанакс… Доста ще поспите, но пак ще се събудите.

— А този плик за какво е?

— А, плика ли? — Бъргър го вдигна. — Това е емблемата на „Лете“. Неофициално, разбира се — нямаме си визитна картичка. Ако хапчетата и брендито не свършат работа, използваме плика. Слагаме го на главата и омотаваме гумената лента около врата. Поставяме малко лед вътре, защото след няколко минути става доста горещо.

Райм не сваляше очи от трите приспособления. Пликът бе от здрав найлон, брендито евтино, хапчетата — съвсем обикновени.

— Хубава къща — отбеляза Бъргър. — „Сентрал парк уест“… От инвалидната пенсия ли се издържате?

— Почти. Давах и някои консултации за полицията и за ФБР. След нещастието… строителната компания ми изплати три милиона. Клеха се, че не била тяхна грешката, но очевидно има някакъв закон, при който, ако човек пострада и се парализира напълно, автоматично печели срещу строителната фирма, независимо чия е грешката. Стига само искът да стигне до съд.

— Освен това сте написали и книга, нали?

— Получавам известни средства и от нея. Не много. Беше „бетърселър“^[4]. Не точно бестселър.

Бъргър вдигна един брой на „Сцени на престъплението“ и го разлисти:

— Нашумели убийства. Я виж ти. Има, колко, четиридесет-петдесет случая?

— Петдесет и един.

За пореден път Райм си представи сцените на убийства в стария Ню Йорк. Някои бяха разкрити, други не. Бе написал за „Олд брюъри“, стара жилищна сграда във Файв Пойнтс, където в една-единствена нощ през 1839 били извършени тринадесет несвързани помежду си убийства. За Чарлс Обридж Дикън, който убил майка си на 13 юли 1863 г., по време на Гражданската война, след което твърдял, че е била убита от бивши роби, и така настроил обществото срещу чернокожите. За убийството, породено от любовния триъгълник на архитекта Станфорд Уайт, насред „Медисън скуеър гардън“; за изчезването на съдията Картър. За Джордж Матески, лудия бомбаджия от петдесетте, и за Мърф Сърфа, който откраднал диаманта „Звездата на Индия“.

— Складове от деветнадесети век, подземни реки, училища за икономи — зачете Бъргър, — сборища на хомосексуалисти, публични домове в Китайския квартал, руски православни църкви… Откъде знаете толкова много за града?

Райм вдигна рамене. През годините, като началник на ЦСО, бе научил толкова за града, колкото и за разследването на убийства. История, политика, геология, социология, инфраструктура. Започна да обяснява:

— Криминологията не съществува сама за себе си. Колкото повече знаеш за заобикалящия свят, толкова повече неща можеш да използваш…

Усети нотка на ентусиазъм в гласа си и замълча внезапно.

Хвана го яд, че са го подмамили толкова лесно.

— Хитро работите, доктор Бъргър.

— О, хайде. Наричайте ме Бил, ако обичате.

Райм не смяташе да се остави да го изиграят.

— Слушал съм го и преди. Да взема голям празен лист хартия и да напиша всички причини, поради които искам да се самоубия. После да взема друг голям празен лист и да напиша всички причини, поради които искам да живея. Идват ми на ум изрази като „полза за обществото“, „интересен живот“, „предизвикателство“. Големи думи. Но не струват и пукната пара. Освен това не мога да хвана молива.

— Линкълн — продължи спокойно Бъргър, — длъжен съм да се уверя, че сте подходящ кандидат за програмата.

— „Кандидат“, „програма“, стига с тези евфемизми. Докторе, решил съм вече. Искам да го направя днес. Сега.

— Защо днес?

Райм погледна отново плика и бутилката:

— Защо не? Коя дата е днес? Двадесет и трети август? Не по-лош за умиране от всеки друг ден.

Лекарят поглади тънките си устни:

— Трябва да поговоря с вас, Линкълн. Ако се убедя, че наистина искате да продължите…

— Искам — потвърди Райм и усети колко неубедително звучат думите, ако не са придружени от жестове. Как само му се щеше да хване ръката на Бъргър или да вдигне умолително длани.

Без да иска разрешение, Бъргър извади пакет „Марлборо“ и запали. Извади сгъваем метален пепелник от джоба си и го разгъна. Кръстоса хилавите си крака. Приличаше на някакво надуто студентче в престижен университет.

— Линкълн, разбирате какъв е моят проблем, нали?

Естествено, че разбираше. Затова Бъргър бе тук и затова останалите лекари бяха отказали да „свършат работата“. Ускоряването на неизбежна смърт е друго нещо: почти една трета от докторите предписват смъртоносни дози лекарства на пациенти, които така и така ще умрат. Съдебните власти обикновено си затварят очите за такива лекари, освен ако не се хвалят наляво и надясно с деянието си.

Но паралитик? Полупаралитик? Инвалид? О, това е съвсем различно. Линкълн Райм бе на четиридесет години. Дишаше без помощта на апарати. Можеше да доживее до осемдесет.

— Ще бъда откровен, Линкълн. Трябва също да се уверя, че не е клопка.

— Клопка?

— Съдебните власти. И друг път са ми залагали капани.

Райм се засмя:

— Главният прокурор на Ню Йорк е доста зает човек. Няма да си губи времето с инвалиди и привърженици на евтаназията.

Погледна разсеяно доклада от сцената на убийството:

„… На три метра в югозападна посока от жертвата върху малка купчинка бял пясък е намерен сноп влакна, приблизително шест сантиметра в диаметър, бели на цвят. Влакната са изследвани с дисперсионен рентгенов апарат и химическият им състав е установен като X₂Y₅(Si,Al)₈O₂₂(OH)2. Наоколо не е намерен вероятен източник и влакната не са конкретизирани. Изпратена е проба за анализ в лабораторията на ФБР.“

— Просто трябва да внимавам — продължи Бъргър. — Сега се занимавам само с това. Отказах се напълно от ортопедията. Това е нещо повече от обикновена работа. Решил съм да посветя живота си да помагам на другите.

„На около седем сантиметра от влакната са намерени две парчета хартия. Едното е изрезка от вестник с цифрите «15:00», шрифт «Таймс роман», мастилото е като при финансовите издания. Другото парче, изглежда, е ъгълче от страница на книга с номер 823. Шрифтът е «Гармонд», а хартията е гланцирана. При изследванията с АИС и нинхидрин не се намериха никакви отпечатъци… Конкретизирането невъзможно.“

Няколко неща озадачиха Райм. Първо, влакната. Защо Перети не е определил от какво вещество са? Това бе очевидно. И как двете улики — влакната и хартийките — са се озовали на едно място? Тук имаше нещо гнило.

— Линкълн?

— Извинявайте.

— Казвах, че вие не сте жертва на непоносими болки. Не сте бездомник. Имате пари, способности. Консултациите ви за полицията… така помагате на много хора. Ако решите, пред вас стои дълъг и продуктивен живот.

— Дълъг, да. Точно това е проблемът. Дълъг живот. — Писна му вече да се прави на послушен. — Не искам дълъг живот. Много е просто.

— Ако установя, че има дори малка вероятност да съжалите за решението си… — каза бавно Бъргър, — вижте, после на мен ще ми тежите на съвестта.

— Кой може да знае със сигурност такова нещо?

Очите му се върнаха на доклада:

„Върху хартийките е намерен железен болт. С шестоъгълна глава и издълбани инициали «КЕ». Пет сантиметра дълъг, права резба, 23,5 мм в диаметър.“

— През следващите няколко дни ще съм доста зает — каза Бъргър, като погледна часовника си — „Ролекс“. Смъртта явно носеше известни облаги. — Хайде да поговорим още около час. После ще ви дам ден за размисъл и пак ще дойда.

Нещо глождеше Райм. Влудяващ сърбеж — ужасът на паралитиците, — въпреки че в този случай сърбежът бе умствен. Любопитството, което измъчваше Райм през целия му живот.

— Докторе, бихте ли ми направили една услуга? Вижте този доклад. Бихте ли го разлистили? Опитайте се да намерите снимка на болт.

— Снимка ли? — учуди се Бъргър.

— Фотография. Трябва да е залепена някъде на гърба. Апаратът за прелистване ще ми загуби много време.

Бъргър взе доклада и започна да прелиства.

— Ето. Стоп.

Огледа снимката. Изведнъж почувства, че му прилошава. „О, не и сега, не и тук. Само това не.“

— Извинявайте, бихте ли отворили отново на предишната страница?

Бъргър намери страницата.

Райм не каза нищо, а зачете внимателно.

Хартийките…

„15:00… стр. 823.“

Сърцето на Райм заби лудо, по челото му рукна пот: Ушите му запищяха пронизително.

„Ама че заглавие за вестникарска статия ще стане: «ПАРАЛИТИК УМИРА ПО ВРЕМЕ НА РАЗГОВОР С ЛЕКАР…»“.

Бъргър го погледна внимателно:

— Линкълн? Добре ли сте?

— Вижте, докторе — отвърна Райм с най-непринудения си тон, — съжалявам. Но се налага да свърша една работа.

Бъргър кимна внимателно, неуверено.

— Не сте ли уредили вече всичко?

Райм се усмихна непринудено.

— Дали не бихте дошли след няколко часа?

„Внимавай. Малко да се усъмни в решението ти, и ще се откаже да те убива, ще си вземе бутилката и плика и ще отлети за Сиатъл.“

Бъргър отвори бележника си:

— Днес не мога. Утре… Не. Страхувам се, че мога да дойда най-рано в понеделник. Вдругиден.

Райм се поколеба. Господи… Заветното му желание най-сетне щеше да се изпълни, единствената му мечта през последната година. „Решавай!“ Да или не?

След миг Райм чу собствения си глас:

— Добре. В понеделник.

Придаде си отчаяно изражение.

— Каква точно работа се налага да свършите? — поинтересува се лекарят.

— Един приятел, с когото работехме. Помоли ме за един съвет. Не му обърнах достатъчно внимание. Сега се налага да му звънна.

Не, не беше пристъп на дизрефлексия, нито някакво безпокойство.

Линкълн Райм бе почувствал нещо, забравено от години. Че трябва да действа много бързо.

— Бихте ли повикали Том да се качи? Сигурно е в кухнята на долния етаж.

— Да, разбира се. С удоволствие.

В очите на Бъргър проблесна странно пламъче. Какво? Подозрение ли? Може би. Приличаше на разочарование. Но сега нямаше време за това. Когато стъпките на лекаря заглъхнаха надолу по стълбата, Райм изкрещя с цяло гърло:

— Том? Том!

— Какво има? — обади се младежът.

— Обади се на Лон. Повикай го. Веднага!

Райм погледна часовника. Минаваше дванадесет. Имаха по-малко от три часа.