Джефри Дивър
Колекционерът на кости (38)

37.

Понеделник, 19:15 — понеделник, 22:00

Слънцето вече залязваше, когато Амелия Сакс влезе у Райм.

Вече не беше с късите панталонки. Не бе облечена и в униформа. Носеше дънки и тъмнозелена блуза. По красивото й лице личаха няколко драскотини, които Райм не си спомняше да е виждал досега, но като се имат предвид наскорошните събития, наличието им не го учуди.

Замалко не стъпи в петното от кръвта на Полинг и Стантън. То бе посипано с белина (след смъртта на убиеца разследването бе станало безсмислено), но розовият цвят все още личеше.

Сакс кимна студено на доктор Бъргър, който стоеше до прозореца със соколите, с неразделния си куфар.

— Значи най-сетне го хвана — каза тя и кимна към кървавото петно.

— Да — отвърна Райм. — Край с него.

— Съвсем сам ли?

— Не бих казал, че борбата беше равностойна. Едва се въздържах да не го разкъсам.

Отвън отслабващите, алени слънчеви лъчи озаряваха върховете на дърветата и покривите на елегантните сгради, наредени като войници по Пето авеню на отсрещната страна на парка.

— С Линкълн тъкмо си приказвахме — каза Бъргър.

— Така ли?

Настъпи неловко мълчание.

— Амелия — започна Райм, — ще направя, както бях решил.

— Разбирам.

Сочните й устни, загрозени от късите шевове, се свиха леко:

— Знаеш ли, мразя да се обръщаш към мен на малко име. Наистина ми е неприятно.

Как да й обясни, че тя е основната причина да сложи край на живота си? Като се събуди тази сутрин в едно легло с нея, той си даде сметка, че скоро тя ще стане, ще се облече и ще се гмурне в друг живот, в нормалния си живот. Любовта им бе обречена (ако изобщо можеше да става дума за любов). Скоро тя щеше да срещне друг Ник и да се влюби в него. Случай 823 бе приключил и без това свързващо звено съдбите им неизбежно щяха да поемат в различни посоки.

О, Стантън бе много по-хитър, отколкото бе предполагал. Наистина успя да върне Райм в истинския живот, да го накара да го заобича отново.

„Излъгах те, Сакс. Понякога човек не може да забрави мъртвите. Понякога трябва просто да ги последваш…“

Със стиснати юмруци Сакс се приближи до прозореца:

— Бях решила да измисля унищожителен аргумент и да те разубедя. Нали се сещаш, нещо наистина зашеметяващо. Но не успях. Мога само да ти кажа: не искам да го правиш.

— Сделката си е сделка, Сакс.

Тя погледна Бъргър.

— По дяволите, Райм!

Приближи се до леглото, приклекна, постави ръка на рамото му, погали го по главата:

— Би ли ми направил една последна услуга?

— Каква?

— Изчакай още няколко часа.

— Няма да си променя решението.

— Добре. Изчакай само два часа. Искам преди това да направиш нещо.

Райм погледна Бъргър, който каза:

— Не мога да чакам повече, Линкълн. Самолетът… Ако решиш да изчакаш още една седмица, ще дойда тогава.

— Няма проблем, докторе — каза Сакс. — Аз ще му помогна вместо вас.

— Вие ли?

Тя кимна неохотно:

— Да.

Това не й бе присъщо. На Райм му беше съвсем ясно. Погледна сините й очи, които, макар и пълни със сълзи, бяха съвършено ясни.

— Когато бях… — започна тя — когато той ме заравяше, не можех да мръдна. Нито сантиметър. За миг ми се прииска да съм мъртва. Всичко да свърши, веднъж завинаги. И разбрах какво изпитваш.

Райм кимна бавно, обърна се към Бъргър:

— Няма проблем, докторе. Бихте ли оставили само… какъв е евфемизмът за тези неща?

— Какво ще кажете за „принадлежности“?

— Оставете ги на масата.

— Сигурна ли сте? — обърна се Бъргър към Сакс.

Тя отново кимна.

Лекарят остави хапчетата, брендито и плика на нощната масичка. След това зарови из куфарчето си.

— Нямам гумена лента. За плика.

Сакс погледна обувките си.

— Няма проблем. Аз имам.

Бъргър пристъпи към леглото и постави ръка върху рамото на Райм.

— Желая ти спокойно възнасяне.

— „Възнасяне“ ли?

Лекарят излезе. Райм се обърна към Сакс:

— Сега какво искаш да направя?

Тя взе един завой с осемдесет, гумите изсвириха, леко превключи на четвърта.

Вятърът свистеше през отворените прозорци и развяваше косите им. Течението бе силно, но Амелия Сакс не искаше и да чуе за каране с вдигнати стъкла.

— Няма да е по американски — обясни, докато стрелката на километража прехвърляше 160.

„Когато се движиш…“

Райм бе предложил да се разходят из учебния полигон на Нюйоркския полицейски департамент, но Сакс възрази, че трасето било за детски колички: още първия ден в академията й беше писнало. Затова сега летяха по пътищата на Лонг Айланд. Бяха си измислили оправдания за пред пътната полиция и се бяха упражнили да ги рецитират, без да се запъват.

— Има една особеност при петскоростните автомобили. Най-високата скорост не е най-бърза. Тя е за най-икономично каране. Но на мен не ми пука за икономиите.

Сакс хвана ръката на Райм и я постави върху скоростния лост.

Моторът изрева. Летяха със 190. Дървета и къщи свистяха отстрани с бясна скорост. Конете, които пасяха по околните ливади, вдигнаха глави, учудени от профучаването на шевролета.

— Не е ли страхотно, Райм? — изкрещя Сакс. — Човече, по-готино е от секс. По-готино от всичко.

— Усещам вибрациите — възкликна той. — Струва ми се, че ги усещам. С пръста си.

Тя се засмя и стисна ръката му. Най-сетне навлязоха в населени райони, по пътя се появи движение. Сакс неохотно намали. Обърна колата към неясния образ на луната, която плуваше над далечния град, почти невидим във влажния августовски въздух.

— Хайде да пробваме да вдигнем двеста и четиридесет — предложи тя.

Линкълн Райм затвори очи и се остави на вятъра, миризмата на прясно окосена трева и шемета на скоростта.

* * *

Нощта бе най-горещата за това лято.

От новата наблюдателница на Линкълн Райм се виждаха влюбените двойки по пейките, тичащите за здраве, семействата, събрани около скарите за пикник като оцелели войници след някоя средновековна битка. Няколко собственици на кучета, които не бяха имали търпение да изчакат времето да се захлади, правеха принудителните си разходки с пликчета в ръка.

Том бе пуснал един диск — елегичното „Ададжо за струнен оркестър“ на Самюел Барбър. Но Райм изпръхтя подигравателно, обяви музиката за банална и поиска да слуша Гершуин.

Амелия Сакс влезе в стаята. Видя, че Райм гледа през прозореца.

— Какво виждаш?

— На хората им е горещо.

— А птиците? Соколите?

— А, и те са тук.

— И на тях ли им е горещо?

Райм погледна мъжкия.

— Не мисля. Струва ми се, че са някак над тези неща.

Сакс остави чантата си до крака на масата и извади бутилка луксозен коняк. Райм й бе предложил да допият уискито, но тя настоя да купи друго. Постави бутилката до хапчетата и найлоновия плик. Приличаше на опитна домакиня, която току-що се е върнала от пазар и бърза да приготви вечеря.

Бе донесла и лед, по заръка на Райм. Той си беше спомнил думите на Бъргър, че когато наденеш плика, става горещо. Сакс отвори бутилката „Курвоазие“, наля си, напълни му чашата и пъхна сламката в устата му.

— Къде е Том?

— Излезе.

— Знае ли?

— Да.

Двамата отпиха от чашите си.

— Да предам ли нещо на жена ти?

Райм се замисли. Хората може да се познават от десетилетия, да разговарят, да спорят и да се карат, да споделят желания, тревоги, болки… Но сега Райм си даде сметка, че през последните три дни е опознал повече Амелия Сакс, отколкото Блейн за почти десет години.

— Не — отвърна той. — Изпратих й имейл. Кратка равносметка на времето, прекарано заедно.

Отпи още коняк. Лекото щипене по небцето му отслабна.

Сакс се наведе и чукна с чашата си неговата.

— Спестил съм малко пари — започна Райм. — Давам голяма част на Блейн и на Том. Искам…

Сакс го прекъсна с целувка по челото.

Хапчетата леко изтракаха в дланта й.

Незнайно защо Райм започна да си мисли: „Цветен тест на Дили-Копани. Разтворете неизвестното вещество в еднопроцентов метанолов разтвор на кобалтов ацетат. Прибавете петпроцентов метанолов разтвор на изопропиламин. Ако изследваното вещество е барбитурат, сместа ще придобие красив синьо-виолетов цвят.“

— Как да го направя? — попита тя, като погледна хапчетата. — Наистина не знам.

— Сипи ги в коняка.

Сакс ги пусна в чашата му. Хапчетата се разтвориха много бързо.

„Колко са нетрайни. Като сънищата, които причиняват…“

Сакс разбърка сместа със сламката. Той погледна разкървавените й пръсти. Дори за това не изпитваше съжаление. Неговата нощ бе настъпила — нощ на триумф.

Линкълн Райм неусетно си спомни детството си в малкото илинойско градче. Винаги се мръщеше на млякото и за да го накара да пие, майка му носеше различни ароматизирани сламки. С аромат на ягода, на шоколад. Не беше се сещал за тях досега. Много находчиво решение от страна на майка му. След това винаги с нетърпение чакаше следобедната си порция мляко.

Сакс приближи сламката до устата му. Райм я лапна. Тя постави ръка на рамото му.

„Светлина или мрак, музика или тишина, сънища или безпаметен покой? Какво ме очаква?“

Започна да смуче. Вкусът не се различаваше от този на чистия коняк. Беше може би малко по-горчиво. Като…

От долния етаж се чу тропане. Удари и ритници. Викове.

Райм отмести устни от сламката. Обърна глава към тъмното стълбище.

Сакс го погледна и се намръщи.

— Иди, виж — каза й той.

Тя слезе и след миг се появи отново с неловко изражение на лицето. Лон Селито и Джери Банкс влязоха след нея. Младият детектив си бе направил нова рана с бръснача. Ако продължаваше така, някой ден наистина щеше да се заколи.

Селито хвърли поглед към бутилката и найлоновия плик. Погледна Сакс, но тя скръсти ръце и го изгледа — мълчалива заповед да ги оставят насаме. Тук нямаше място за заповеди и старшинство, детективът трябваше да разбере, че това, което се случва, не му влиза в работата. Селито отмести поглед, но явно все още нямаше намерение да си ходи.

— Линкълн, искам да поговорим.

— Говори. Но бързо, Лон. Имаме работа.

Детективът се отпусна тежко на един скърцащ стол.

— Преди час в сградата на ООН избухна бомба. Непосредствено до залата за приеми. По време на банкета по случай откриването на конференцията.

— Шестима убити, петдесет и четири ранени — допълни Банкс. — От тях двадесет с опасност за живота.

— О, Господи! — възкликна Сакс.

— Разкажи му — обърна се Селито към Банкс.

— За конференцията са наети доста хора на временни договори. Една от тях, разпоредителка, е заложила устройството. Шестима души са я видели да идва на работа с раница и да я оставя в гардеробната до залата за коктейла. Тръгнала си е непосредствено преди взрива. Специалистите по експлозиви предполагат, че става дума за около килограм C–4 или семтекс.

— Линк — каза Селито, — свидетелите твърдят, че бомбата била в жълта раница.

— Жълта ли? Защо ми звучи познато?

— От служба „Личен състав“ към ООН идентифицираха разпоредителката като Карол Ганц.

— Майката! — възкликнаха едновременно Сакс и Райм.

— Да. Жената, която спасихме в църквата. Ганц е псевдоним. Истинското й име е Шарлот Уилъби. Жена на Рон Уилъби. Говори ли ти нещо?

Райм каза, че не.

— Преди две години бе главна тема в новините. Сержант от армията, когото изпратиха на умиротворителна мисия в Бирма.

— И?

— Уилъби не искал да отиде. Смятал, че един американски войник не би трябвало да носи униформа на ООН и да получава заповеди от друг, освен от американски офицери. Сега на тази идеология се базира голямо дясно политическо течение. Но той въпреки това заминал. Не минала и една седмица, и някакъв негодник го застрелял в Рангун. В гърба. Превърна се в мъченик на консервативните сили. От „Борба с тероризма“ твърдят, че жена му била вербувана от някаква екстремистка групировка. Висшисти, които сега се занимават с подривна дейност. Едуард и Катрин Стоун.

Банкс продължи разказа:

— Експлозивът бил в пластилина на детето заедно с другите играчки. Смятаме, че е искала да вземе момиченцето, та пластилинът да не привлече вниманието на охраната, когато влиза в залата. Но тъй като Пами беше в болницата, се е отказала от идеята за главната зала и е оставила експлозива на гардероб. Въпреки това щетите са достатъчно големи.

— Изчезнала ли е?

— Да, без следа.

— А момиченцето? — попита Сакс. — Пами?

— И тя е изчезнала. Майката си я прибрала от болницата горе-долу по времето на взрива. И от двете няма и следа.

— А поръчителите? — попита Райм.

— Групировката от Чикаго ли? И те са изчезнали. Щабът им бил в Уискънсин, но са го опразнили за нула време. Нямаме представа къде са.

— Ето, значи, какво е дочул информаторът на Делрей — изсмя се Райм. — Карол е била тази, която трябвало да пристигне на летището. Нямала е нищо общо с Извършител 823.

Банкс и Селито го загледаха мълчаливо.

Старият номер с неловкото мълчание.

— Не го и помисляй, Лон — каза Райм. Чашата стоеше на сантиметри от лицето му и като че го подканяше ласкаво. — Няма да стане.

По-възрастният детектив отлепи потната риза от тялото си, потрепери.

— Ама че студ е тука, Линкълн. По дяволите! Помисли си само. Какво ще ти навреди?

— Не мога да ви помогна.

— Има и една бележка — добави Селито. — От Карол до генералния секретар. Обвинява международната организация, че нарушавала правата на американските граждани. Такива глупости. Поема отговорност и за бомбата в сградата на ЮНЕСКО в Лондон и заплашва, че ще има още. Трябва да ги спрем, Линк.

Банкс усети, че е ред на неговата реплика:

— Генералният секретар и кметът ви молят да се заемете. Главният специален агент Пъркинс — също. Обадиха се и от Белия дом. Има ли нужда от още молби? Смятаме, че не, детективе.

Райм не поправи грешното обръщение.

— Криминоложкият отдел на Бюрото е готов за действие. Фред Делрей оглавява разследването и моли (смирено, да, така се изрази), смирено моли да се заемеш с криминологическата работа. Сцената на престъплението е непокътната. Изнесли са само труповете и ранените.

— Това не е „непокътната“ — възрази Райм. — Това е „много замърсена“.

— Още една причина да ви молим да се заемете — не пропусна да отбележи Банкс и след като Райм го погледна свирепо, добави: — Сър.

Райм въздъхна, погледна чашата и сламката. Вечният покой не е бил никога толкова близък. А също и болката.

Затвори очи. В стаята настана гробна тишина.

— Ако беше само жената — добави Селито, — нямаше да сме толкова загрижени. Но дъщеричката й е с нея, Линкълн. Подривна дейност с малко момиченце… Представяш ли си какъв живот очаква това дете?

„Това през носа ще ти го изкарам, Лон.“

Райм отпусна глава на пухкавата възглавница. След малко отвори очи:

— Имам някои условия.

— Казвай, Линк.

— Преди всичко… не работя сам.

Райм погледна Амелия Сакс.

Тя се поколеба. После се усмихна. Взе чашата коняк. Отвори широко прозореца и лисна кафявата течност във влажния, горещ въздух над уличката. На по-малко от метър единият от соколите погледна ядосано ръката й, проточи шия. След това отново се зае да храни гладното си пиле.