Джефри Дивър
Колекционерът на кости (37)

36.

С две големи крачки Тейлър се озова до леглото на Райм. Измъкна устройството за управление изпод пръста му и го запокити в другия край на стаята.

Райм понечи да извика, но лекарят кимна към вратата:

— И той е мъртъв. Злополучният ти телохранител.

Тейлър се загледа с удоволствие как Полинг се гърчи на пода като ранено животно и размазва кръвта си навсякъде.

— Джим! — изкрещя Райм. — Не! О, не!…

Капитанът се държеше за гърдите. Стаята се изпълни с отблъскващо гъргорене от гърлото му. Тялото му се извиваше в агония. Накрая се сгърчи силно и замря безжизнено. Изцъклените, изцапани с капки кръв очи се втренчиха в тавана.

Без да сваля поглед от Линкълн Райм, Тейлър заобиколи леглото, като бавно въртеше ножа в ръка. Дишаше тежко.

— Кой си ти?! — попита Райм.

Тейлър мълчаливо пристъпи напред, постави пръсти върху ръката му и опипа костта. Пресегна се към безименния пръст на лявата ръка на парализирания; погали го с кървавия нож. Леко пъхна края на острието под нокътя.

Райм почувства слаба болка. После — по-силна. Пое си въздух.

Внезапно нещо привлече вниманието на Тейлър. Той застина. Наведе се напред. Вгледа се в „Престъпност в стария Ню Йорк“, поставена на устройството за прелистване.

— Ето как, значи… я откри… О, полицията трябва да се гордее, че си работил за нея, Линкълн Райм. Мислех, че ще са ти нужни дни, докато откриеш къщата. Мислех, че дотогава Маги ще бъде оглозгана.

— Защо правиш така? — попита Райм.

Тейлър не отговори. Заоглежда внимателно Райм. Промърмори, по-скоро на себе си:

— Но невинаги си бил толкова добър. В миналото. Тогава допускаше много грешки, нали? В старото време.

„Старото време… Какво има предвид?“

Тейлър поклати оплешивяващата си посребрена глава (не кестенява) и погледна един екземпляр от учебника по криминология. Райм проумя:

— Чел си книгата ми. Няколко пъти. В библиотеката, нали? В кварталния клон на градската библиотека.

В крайна сметка 823 четеше много.

Значи се беше запознал с методите на Райм. Затова бе мел толкова внимателно след себе си; затова носеше ръкавици дори когато пипаше предмети, за които повечето престъпници не предполагаха, че запазват отпечатъците; затова беше пръскал с дезодорант — знаеше точно какво ще търси Сакс.

И разбира се, бе прочел не само тази книга по криминология.

„Сцени на престъплението“ — също. Така му беше хрумнала идеята за подхвърлените улики от историята на стария Ню Йорк. Улики, които само Линкълн Райм щеше да разбере.

Тейлър вдигна прешлена, който бе дал на Райм преди осем месеца. Започна да го върти разсеяно между пръстите си. И Райм разбра, че това е бил уводът към кошмара, който последва.

Очите на лекаря гледаха безцелно, в далечината. Райм го беше виждал и друг път в такова състояние — когато Тейлър го преглеждаше през последните месеци. Преди го бе отдавал на желанието на лекаря да се съсредоточи, но сега разбра, че този поглед е само израз на лудост. Убиецът бе на път да изгуби самообладание.

— Обясни ми — повтори Райм. — Защо?

— Защо ли? — прошепна Тейлър. Прокара ръка по крака на парализирания. Заопипва отново: коляно, кожа, глезен. — Защото ти беше нещо забележително, Райм. Уникално. Ти бе неуязвим.

— Какво значи това?

— Как да накажеш човек, който и без това иска да умре? Ако го убиеш, само ще му направиш добро. Затова трябваше да те накарам да пожелаеш да живееш.

Най-сетне Райм проумя.

„Старото време…“

— Фалшив беше, нали? Онзи некролог от Олбани. Сам си го написал.

Колин Стантън. Доктор Тейлър бе Колин Стантън.

Мъжът, чието семейство бе загинало пред очите му в Китайския квартал. Човекът, който беше стоял вцепенен от ужас, докато кръвта на жена му и двете му деца изтичала, без да може да реши, кого да спаси най-напред.

„Тогава допускаше много грешки. В старото време.“

Най-после, но твърде късно, и последните парчета от мозайката намериха местата си.

Ти Джей Колфакс, Монеле Гегнер и Карол Ганц. Беше рискувал да го хванат, само и само да ги погледа — както Стантън бе гледал как близките му умират. Искал е отмъщение, но бе лекар, беше се заклел никога да не отнема човешки живот. Затова, за да получи правото да убива, му се беше наложило да се въплъти в историческия си предшественик — Колекционера на кости, Джеймс Шнайдер, безумеца от деветнадесети век, чието семейство бе съсипано от полицията.

— След като излязох от психиатричната болница, се върнах в Манхатън. Прочетох в доклада как си пропуснал убиеца, как е избягал от апартамента. Длъжен бях да те убия. Но не можех. Не знам защо… Чаках и чаках нещо да се случи. И тогава попаднах на книгата. Джеймс Шнайдер… Преживял е точно каквото и аз. Той си беше отмъстил — значи и аз можех.

„Изчистих ги от нечистотиите.“

— А некрологът?

— Прав си. Написах го на компютър. Изпратих го на нюйоркския полицейски департамент, за да не ме заподозрат. Тогава станах нов човек. Доктор Питър Тейлър. Едва по-късно разбрах защо съм избрал точно това име. Можеш ли да отгатнеш? — Стантън погледна таблицата. — Отговорът е там.

Райм вдигна очи към постера.

• Има начални познания по немски.

— Шнайдер е „шивач“ на немски^[1].

Стантън кимна.

— В продължение на седмици четох за травмите на гръбначния стълб, после ти се обадих, като твърдях, че имам препоръки от Института по травматология „Колумбия“. Имах намерение да те убия още при първата среща, да те нарежа парче по парче, да те оставя да ти изтече кръвта. Можех да те мъча с часове. Дори с дни. Но какво стана? Разбрах, че искаш да се самоубиеш.

Тейлър се наведе по-близо.

— Господи, още помня първия път, когато те видях. Мръсник! Та ти си беше вече мъртъв. Разбрах какво трябва да направя — да те накарам да поискаш да живееш. Трябваше да намеря нещо, заради което животът би имал смисъл за теб.

Значи не е имало значение кого отвлича.

— Не те е било грижа дали жертвите ще оцелеят, или не.

— Разбира се, че не. Исках само да те накарам да се опиташ да ги спасиш.

— А възелът? — попита Райм, като погледна въжето, което висеше на стената. — Хирургически ли е?

Тейлър кимна.

— Разбира се — каза Райм. — А белегът на пръста ти?

Тейлър се намръщи:

— На пръста ли? Как си разбрал… От врата й! Снел си отпечатъка от врата на Хана. Знаех, че е възможно. Не помислих. — Той се ядоса на себе си. — Счупих една чаша в библиотеката на психиатрията. За да си прережа вените. Стисках я, докато не се счупи.

Ядосано поглади белега с левия си показалец.

— Смъртта на жена ти и децата ти — беше нещастен случай. Ужасна случайност. Но не бе нарочно. Беше грешка. Много съжалявам.

— Помниш ли какво си писал?… В предговора на учебника си. — Стантън цитира: „Криминологът знае, че всяко действие води до някакви последствия. Присъствието на престъпника променя, дори съвсем слабо, мястото на всяко престъпление. Благодарение на това успяваме да открием престъпниците и да постигнем възмездие.“

Стантън хвана Райм за косата и дръпна рязко главата му назад. На сантиметри от лицето си. Райм усети дъха на лудия, забеляза капките пот по сивкавата му кожа.

— Е, аз съм последствието от твоите действия.

— И какво ще направиш? Убий ме, така само ще ме облекчиш.

— О, няма да те убия. Не толкова бързо.

Стантън пусна косата на Райм и отстъпи.

— Знаеш ли какво ще направя? — прошепна той. — Ще убия добрия доктор Бъргър. Но не както той убива. О, никакви приспивателни за него, никакво бренди. Ще видим дали му харесва смъртта по добрия стар начин. После — приятеля ти Селито. А полицайката Сакс? Нея също. Миналия път има късмет. Но сега няма да й се размине. Ще й спретнем още едно погребение. А, разбира се. И Том. Ще умре тук, пред очите ти. Ще го обеля до кокал… Внимателно, бавно. Защо да не се заемем с него веднага? Като се прибере от пазар.

— Сгреших, признавам. Гре… — Райм се закашля. Прочисти гърлото си, затаи дъх. — Грешката е моя. Прави каквото искаш с мен.

— Не, всички сте виновни. Вие…

— Моля те! Не можеш…

Райм отново се закашля. Обърна се внезапно, сякаш да повърне, но се овладя.

Стантън го погледна загрижено.

— Не им прави нищо. Съгласен съм на…

Паралитикът замлъкна. Изви врата си назад, очите му се изцъклиха.

Линкълн Райм престана да диша. Започна да мята глава, раменете му се загърчиха. Сухожилията на шията му се изопнаха като корабни въжета.

— Райм! — изкрещя Стантън.

Паралитикът потрепна, от устата му потече пяна, потрепери още веднъж, като че цялото му парализирано тяло се разтресе. Главата му се отпусна. От крайчеца на устата му потече струйка кръв.

— Не! — изкрещя Стантън; натисна с длани гърдите на Райм. — Не умирай!

Лекарят вдигна клепачите на Райм, но под тях откри само бяло.

Стантън отвори чантата с лекарства на Том и приготви спринцовка. Вкара лекарството под кожата на умиращия. Хвърли възглавницата настрани и изпъна тялото на Райм. Изви назад главата, избърса устните му, постави устата си върху тази на паралитика и силно издиша в безжизнените дробове.

— Не! — беснееше Стантън. — Няма да те оставя да умреш! Не можеш!

Никаква реакция.

Стантън отново погледна безизразните очи.

— Хайде! Хайде!

Ново вдишване. Няколко натискания на неподвижните гърди.

Отстъпи, вцепенен от ужас, гледаше, гледаше как Райм умира пред очите му.

След това се наведе и издиша за последен път в устата на паралитика.

Извърна глава, допря ухо до гърдите на Райм и се заслуша в слабото дишане. Изведнъж парализираният вдигна глава и с бързината на змия впи зъби във врата на лекаря; прегриза сънната артерия и захапа част от гръбначния стълб.

„До…“

Стантън извика и се строполи назад, като повлече Райм върху себе си. Двамата се търколиха на пода. Горещата кръв изпълни устата на Райм.

„… кокал.“

Дробовете му, убийствените му дробове вече бяха останали без въздух цяла минута, но Райм не пожела да охлаби захапката си, за да вдиша. Бе забравил и болката от вътрешната страна на бузата, където се беше ухапал, за да изплюе кръв и да симулира дизрефлексия. Изръмжа от ярост — пред очите му се появи Амелия Сакс, заровена под земята; парата, която обгръща тялото на Ти Джей Колфакс — и разтръска глава. Хрущяли и кости запукаха между зъбите му.

Стантън извика отново. Започна да удря Райм по гърдите, да рита, за да се освободи от чудовището, впило се жадно във врата му.

Но хватката на Райм бе желязна. Като че силата от всички мускули на тялото му, които бяха функционирали някога, сега се беше събрала в челюстта.

Стантън пропълзя до масата и успя да грабне ножа си. Заби го в Райм. Веднъж, два пъти. Но успяваше да уцели само ръцете и краката на криминолога. А тялото на Линкълн Райм бе имунизирано за болката.

Челюстите стиснаха още по-силно — като менгеме — и виковете на Стантън секнаха с прекъсването на трахеята му. Заби ножа дълбоко в ръката на Райм. Острието опря в костта. Стантън започна да го издърпва, за да нанесе нов удар, но тялото му се сгърчи внезапно, веднъж, после — пак, и изведнъж застина неподвижно.

Трупът се отпусна на пода, като повлече Райм след себе си. Главата на криминолога издрънча в дъбовия паркет. Въпреки това Райм не отпусна захапката си. Продължи да дъвче врата на жертвата си, да тръска глава, да разкъсва плътта като гладен лъв, освирепял от вкуса на кръв и безграничното удоволствие от улавянето на плячката.