Джефри Дивър
Колекционерът на кости (36)

35.

На следващата сутрин Линкълн Райм отново остана сам.

Том беше на пазар, Купър — в централната лаборатория. Винс Перети беше свършил с огледа на къщата в източен Ван Бреворт и в апартамента на Сакс. Намериха съвсем малко улики, което Райм отдаваше по-скоро на предпазливостта на престъпника, отколкото на некомпетентната работа на Перети.

Сега чакаше доклада от местопрестъплението. Но и Добинс, и Селито смятаха, че 823 се е скрил — временно или завинаги. През последните дванадесет часа нямаше нови нападения над полицаи, нито нови отвличания.

Полицаят, който охраняваше Сакс, едър мъж от Патрулния отдел, я заведе на очен и ушен лекар в една бруклинска болница. Пръстта бе причинила някои увреждания на гласните й струни. Райм също си имаше телохранител — полицай от Двадесети участък, който стоеше на стража пред къщата. Беше веселяк, с когото се познаваха от години и на времето водеха безкрайни спорове кое уиски е по-добро, ирландското или шотландското.

Райм бе в добро настроение. Извика на пазача си по вътрешната уредба:

— Очаквам един лекар. Пусни го да влезе.

Полицаят каза, че ще го пусне.

Доктор Уилиам Бъргър бе уверил Райм, че този път ще бъде точен.

Райм се облегна на възглавницата и си помисли, че не е напълно сам. Соколите се разхождаха по перваза. Изглеждаха нервни. Явно се задаваше нов циклон. Небето бе ясно, но Райм имаше доверие на птиците, те бяха безпогрешни барометри.

Погледна часовника на стената — 11:00. Ето го пак, както преди два дена, в очакване на Бъргър. Такъв е животът — отлагане след отлагане, на най-накрая, с малко късмет, достигаме заветната цел.

Погледа двадесетина минути телевизия, като очакваше да чуе за отвличанията. По всички канали обаче вървяха специални предавания за мирната конференция. Каква досада! Райм превключи на някаква сапунена опера, после отново на Си Ен Ен — един репортер пред сградата на ООН. Изключи ядосано проклетия телевизор.

Телефонът иззвъня и Райм се зае със сложната операция по вдигането на слушалката.

— Ало.

Кратка пауза.

— Линкълн?

— Да?

— Джим Полинг е. Как си?

Райм си даде сметка, че напоследък не е виждал много капитана. Освен на пресконференцията, на която Полинг седеше между кмета и началника Уилсън.

— Добре съм. Има ли нещо ново за престъпника?

— Още не. Но ще го пипнем. Сам ли си?

— Да.

Капитанът замълча за известно време.

— Имаш ли нещо против да намина?

— Заповядай.

— След половин час?

— Няма да мърдам оттук.

Райм отпусна глава на меката възглавница. Погледът му се спря на едно въже, закачено до таблицата на стената. Все още нямаше идея за възела. Не му се щеше да зареже случая, без да е разбрал какъв е. Сети се, че Полинг е рибар. Може би той щеше да го познае…

Полинг.

Джеймс Полинг…

Странно колко много бе настоявал Райм да се заеме с разследването. Как се бореше, за да запази случая за него. Предпочете го дори пред Перети, който беше по-подходящ избор от политическа гледна точка. Спомни си избухването му, когато Делрей и агентите от ФБР дойдоха за уликите.

Интересът на Полинг към случая му се стори странен. 823 не беше престъпник, с когото някой полицай би се заел доброволно — дори да търси трудни случаи, за да си оправи професионалното досие. Прекалено голяма вероятност да загубиш някоя жертва, прекалено много възможности за журналистите (и шефовете) да те прецакат.

Полинг… Спомни си как минаваше да провери докъде са стигнали и също толкова бързо си тръгваше.

Разбира се, трябваше да докладва на кмета и на началника. Но (мисълта внезапно изникна в съзнанието на Райм) дали не докладваше и на някого другиго?

На някого, който следи хода на следствието? На самия престъпник?

От къде на къде Полинг ще има връзка с престъпника? Сякаш…

Изведнъж му хрумна: не е ли възможно Полинг да е убиецът?

Разбира се, че не. Това е смешно. Дори да има мотив, остава въпросът с възможността. Когато са били извършени някои от отвличанията, капитанът беше тук, в спалнята на Райм…

А дали беше така?

Райм погледна таблицата.

Тъмни дрехи и намачкани памучни панталони. Полинг носеше през цялото време леки тъмни дрехи. Но какво от това?

Входната врата изтропа.

— Том?

Никакъв отговор. Болногледачът го нямаше от няколко часа.

— Линкълн?

О, не. По дяволите! Райм започна да набира на компютъра:

9–1…

Без да иска, бутна курсора на 2.

По стълбите отекнаха стъпки.

Райм се опита да набере отново, но в бързината бутна устройството за набиране извън обсег.

Джим Полинг влезе. Райм се беше надявал пазачът пръв да се обади. Но, разбира се, всеки редови полицай би пуснал капитан от полицията, без много да му мисли.

Тъмното яке на Полинг бе разкопчано и Райм зърна пистолета в кобура му. Не успя да различи марката, но знаеше, че „Колт“ калибър 0.32 е одобрено оръжие за нюйоркската полиция.

— Здравей Линкълн — каза Полинг. Очевидно беше нервен, озърташе се плахо. Спря поглед върху белия прешлен на масата.

— Как си, Джим?

— Горе-долу.

Полинг прекарваше много време сред природата. Дали белегът на пръста му не беше от порязване с корда? Или с нож? Полинг стоеше с ръце в джобовете. Какво държеше там? Нож ли?

Полинг със сигурност разбираше от криминология — знаеше как да не оставя следи.

Ами маската за ски? Ако Полинг е убиецът, трябваше да има маска за ски, защото някоя от жертвите можеше да оцелее и да го разкрие. Ами афтършейвът… ако убиецът не се е пръскал, а е носил шишенцето със себе си на местопрестъпленията, та детективите да си помислят, че използва „Брут“? Така че, когато Полинг се появи, никой да не се осъмни в него.

— Сам ли си? — попита Полинг.

— Помощникът ми…

— Ченгето долу каза, че ще отсъства известно време.

Райм се поколеба, преди да отговори.

— Да.

Полинг беше дребен, но як, с руса коса. Думите на Тери Добинс изплуваха в съзнанието на Райм: „Социален работник, политик. Човек, чието призвание е да помага на хората.“

Или полицай.

Райм се запита дали е дошъл смъртният му час. И за свое удивление си даде сметка, че не иска да умира. Не и по този начин, по волята на някой друг.

Полинг се приближи до леглото.

Райм не можеше да направи нищо. Беше изцяло в ръцете му.

— Линкълн… — повтори сериозно Полинг.

Очите им се срещнаха; сякаш между двамата прехвръкнаха искри. Капитанът бързо отмести поглед към прозореца.

— Странно ти беше, нали?

— Какво да ми е било странно?

— Че исках точно ти да се занимаеш със случая.

— Мислех, че е заради способностите ми.

Капитанът остана сериозен.

— И защо поиска да се заема с разследването, Джим?

Капитанът събра пръсти. Тънки, но силни. Пръсти на рибар, спорт, който може и да е благороден, но единствената му цел е да измъкнеш едно беззащитно същество от дома му и да му разпориш корема с нож.

— Преди четири години работихме заедно. По случая „Шефърд“.

Райм кимна.

— Работниците откриха трупа на онзи полицай на строежа на метрото.

В ушите на Райм отново прозвуча онзи рев, сякаш потъваше „Титаник“. После гръм като от оръдие. Гредата се стовари върху врата му, посипа го с пръст.

— И ти извършваше сам огледа. Съвсем сам, както винаги.

— Да, така беше.

— Знаеш ли как осъдихме Шефърд? Намерихме свидетел.

Свидетел ли? Райм не знаеше за това. След инцидента загуби всякаква връзка по случая. Научи само, че Шефърд бил осъден, а след три месеца — намушкан с нож на Райкърс Айланд от неизвестен убиец.

— Да, свидетел — продължи Полинг. — Видял Шефърд в дома на едната от жертвите, с оръжие. — Капитанът се приближи до леглото и скръсти ръце. — Свидетелят дойде един ден преди да открием последния труп, онзи в метрото. Преди да те натоваря с огледа на сцената.

— Какво искаш да ми кажеш, Джим?

Капитанът сведе очи към пода.

— Не ни беше нужен. Не се нуждаехме от доклада ти.

Райм замълча.

Полинг кимна:

— Разбираш ли какво искам да ти кажа? Толкова исках да пипна онзи Шефърд… Исках да съм сигурен, че ще го осъдим. А нали знаеш каква тежест има доклада на Линкълн Райм пред съда? Адвокатите се напикават от страх.

— Но Шефърд щеше да бъде осъден и без доклада ми.

— Така е, Линкълн. Но има и по-лошо. Бях получил сигнал от строителната фирма на метрото, че обектът не е обезопасен.

— Станцията на метрото. Пратил си ме на оглед, преди да я укрепят?

— Шефърд убиваше полицаи. — Лицето на Полинг се изкриви от отвращение. — Исках да го хвана на всяка цена. Бих направил всичко, само и само да го спипам. Но…

Полинг наведе глава.

Райм не продума. Чуваше тътена на падащата греда, гърма от чупещото се дърво. Усети как пръстта го затиска. После странното спокойствие на тялото, докато сърцето му биеше уплашено.

— Джим…

— Затова исках да се заемеш със случая, Линкълн. Разбираш ли?

Капитанът погледна жално прешлена на масата.

— Постоянно слушам, че животът ти е пропаднал. Че гниеш тук. Говориш, че искаш да се самоубиеш. Чувствам такава вина… Исках да се опитам да ти върна част от живота.

— И живееш с това чувство на вина от три и половина години?

— Знаеш ме, Линкълн. Всички ме познават. Арестувам някого, само да ми даде повод, и го смазвам от бой. Не спирам, докато не го потроша. Не мога да се овладея. Знам, че понякога съм много груб. Но тези хора са престъпници, или поне заподозрени. Не са от моя лагер. Не са ченгета. Това, което ти причиних… това е грях. Много сгреших.

— Не бях новобранец. Можех да откажа да работя на местопрестъпление, което не е обезопасено.

— Но…

— Преча ли? — чу се друг глас от вратата.

Райм вдигна очи. Очакваше Бъргър. Но в стаята влезе Пит Тейлър. Райм си спомни, че се бяха разбрали да намине, за да прегледа пациента си след пристъпа на дизрефлексия. Също така предполагаше, че лекарят ще му трие сол на главата заради Бъргър и „Лете“. Хич не му беше до това — искаше да остане сам, за да осмисли признанията на Полинг. Но каза:

— Влизай, Питър.

— Много смешна система за сигурност, Линкълн. Пазачът ме попита дали съм лекар и ме пусна. Какво? На адвокати и счетоводители забранено ли им е да влизат?

Райм се засмя.

— Изчакай за секунда.

После се обърна към Полинг:

— Съдба, Джим. Просто бях на неподходящо място в неподходящо време. Случва се.

— Благодаря, Линкълн.

Полинг постави ръка на рамото му и стисна леко.

Райм кимна и за да разведри обстановката, представи двамата посетители един на друг:

— Джим, това е Пит Тейлър, един от лекарите ми. А това е Джим Полинг, едно време работехме заедно.

— Приятно ми е — каза Тейлър и подаде дясната си ръка.

Райм се втренчи в дълбокия белег на показалеца му.

— Не! — изкрещя парализираният.

— И вие ли сте полицай?

Тейлър стисна здраво десницата на Полинг и заби ножа с лявата си ръка три пъти в гърдите на капитана, като промуши острието през ребрата с ловкостта на хирург. Така нямаше да повреди скъпоценните кости.