Джефри Дивър
Колекционерът на кости (31)

30.

— Хайде — извика Райм. — Този път трябва да действаме бързо. Преди да е закарал момиченцето на следващото местопрестъпление. Бързо!

Том го прехвърли върху една дъска, после — на леглото. Сакс погледна към асансьора за инвалидни колички, монтиран в единия от вградените шкафове — онзи, който Райм не й бе позволил да отвори, когато й обясняваше как да намери компактдисковете.

Криминологът запази мълчание за момент, задъхан от физическото напрежение.

— Подхвърлените улики изгоряха — напомни им той. — Няма как да разберем къде ще е следващото престъпление, така че трябва да открием скривалището му.

— Мислиш ли, че ще успеем? — попита Селито.

„Имаме ли друг избор?“ — помисли си Райм, но не отговори.

Банкс дотича по стълбите. Още преди той да влезе в спалнята, Райм извика:

— Какво казаха? Казвай. Бързо!

Имаше предвид частицата злато, намерена от Сакс. Изследването й бе извън възможностите на импровизираната лаборатория на Мел Купър. Райм бе изпратил младия детектив до районната лаборатория на ФБР.

— Ще ни се обадят след половин час.

— Половин час? Няма ли да проведат изследването спешно?

— Ще го направят. Делрей беше там. Да го беше видял само. Нареди всички други разследвания да се отложат и каза, че ако не получиш веднага резултатите, майките им ще разплаче.

— Райм — каза Сакс, — Ганц каза още нещо, което може да се окаже важно. Предложил й да ги освободи, ако тя му позволи да й одере крака.

— Да й одере крака?

— Да. Но в крайна сметка не направил нищо. Жената каза, че изглеждал, сякаш не може да се реши да го направи.

— Като на първото убийство, мъжа с оглозгания пръст — отбеляза Селито.

— Интересно… — замисли се Райм. — Мислех, че е одрал пръста на първата жертва, в случай че някой реши да открадне пръстена. Но може да не съм прав. Вижте го само какви ги върши: реже пръста на шофьора и го разнася насам-натам. Порязва ръката и крака на немкинята до кокал. Краде кости и скелет на змия. Слуша как пращи пръстът на Евърет… Има нещо в начина, по който опипва жертвите си. Нещо…

— Анатомично?

— Точно така, Сакс.

— Освен при Ганц — напомни Селито.

— Това искам да кажа и аз — продължи Райм. — Можел е да й одере крака и пак да я остави жива за нас. Но нещо го е спряло. Какво?

— Какво е по-различното в нея? — зачуди се Селито. — Не е, защото е жена. Или защото е от друг град. Такъв бе случаят и с немкинята.

— Може би не е искал да я наранява пред детето — предположи Банкс.

— Не — възрази Райм и се засмя. — Състраданието не му подхожда.

— Има нещо различно в нея — възкликна Сакс. — Тя е майка.

Райм се замисли:

— Може и това да е. Майка и дъщеря. Това не го е накарало да ги пусне, но го е спряло да не ги измъчва. Том, запиши го. С въпросителна. Сакс, Ганц описа ли го?

Сакс прелисти бележника си.

— Както преди — маска за ски, дребен, черни ръкавици…

— Черни ли? — Райм погледна таблицата. — Не са ли червени?

— Каза, че били черни. Питах я специално дали е сигурна.

— Последното парченце кожа беше черно, нали Мел? Може то да е от ръкавиците. Откъде е червената кожа тогава?

Купър вдигна рамене:

— Не знам, но открихме две парченца. Значи е свързано с него.

Райм погледна плика с уликите:

— Какво имаме още?

— Каквото намерихме на уличката и около вратата.

Сакс изтърси филтъра на прахосмукачката върху един лист и Купър огледа прахта с лупата.

— Нищо — обяви той. — Главно почва. Камъчета. Манхатънска слюда, фелдшпат.

— Продължавай.

— Гнили листа. Това е.

— Какво има по дрехите на Ганц?

Купър и Сакс отвориха хартиения плик и започнаха да оглеждат дрехите.

— Пак почва. Няколко парченца като камъчета.

— Къде в къщата я е държал? Къде точно?

— На пода в мазето. Жената каза, че бил от пръст.

— Чудесно! Мел, изгори пръстта.

Купър постави част от пръстта в хроматографския апарат. Всички зачакаха нетърпеливо резултатите. Накрая мониторът просветна. Графиката приличаше на лунен пейзаж.

— Ето, Линкълн. Много интересно. Откривам танин и…

— Натриев карбонат?

— Не е ли удивителен? — засмя се Купър. — Как позна?

— Използвани са за дъбене на кожи през осемнадесети и деветнадесети век. Таниновата киселина омекотява кожата, а основата заздравява косъма. Значи къщата е близо до стара кожарска фабрика.

Райм се усмихна. Помисли си: „Чуваш ли стъпки, 823? По петите ти сме.“

Премести поглед към картата на „Рандъл сървей“.

— Заради миризмата никой не е искал в квартала му да се строят кожарски фабрики. Затова общината поставила ограничения. Знам, че е имало няколко в долен Ийстсайд. И в западната част на Гринуич Вилидж — което е било буквално село^[1] в покрайнините на града. После, в средата на миналия век — в крайните райони на Уестсайд, близо до оборите, където намерихме немкинята. А, и в Харлем, в началото на двадесети век.

Райм погледна списъка на бакалиите на „Шопрайт“, които са продавали телешки крака.

— Изключваме Челси. Там не е имало кожарски фабрики. Също и Харлем — няма магазин на „Шопрайт“. Също и Уест Вилидж, долен Ийстсайд и централен Уестсайд. Остава Хелс Кичън. Това явно е любимият му квартал.

Само около двадесет квадратни километра. По-лесно е човек да се скрие в Манхатън, отколкото в някоя гора.

— Продължаваме. Какви са камъчетата по дрехите на Ганц?

Купър се наведе над микроскопа:

— Добре. Виждам ги.

— Покажи ми ги, Мел.

Мониторът светна и пред Райм се появиха блестящи кристали.

— Разклати ги. Има три компонента.

— Това отляво е розов мрамор — каза Купър. — Като онзи, дето го намерихме по-рано. Това по средата, сивото…

— Това е хоросан. А другото е червен пясъчник — определи Райм. — От обществена сграда е, като кметството, строено през 1812. Само фасадата е от мрамор, останалата част е пясъчник. Строили са така за икономия. Е, правили са го, та парите, спестени от мрамора, да потънат в нечий джоб. Какво друго имаме? Пепелта. Да видим с какво е извършен палежът.

Купър пусна проба от пепелта в хроматографския апарат. Загледа се в графиката, която се появи на екрана.

Бензинът съдържа оцветители и добавки, поставени от производителя, който може да бъде определен точно, ако горивото не е смесено с други видове бензин в колонката на бензиностанцията. Купър съобщи, че профилът съвпада точно с продукта на „Газ ексчейндж“.

Банкс грабна „Жълтите страници“ и ги разлисти:

— В Манхатън има шест бензиностанции на „Газ ексчейндж“. Три в центъра. Една на Шесто авеню и „Хюстън стрийт“. Една на „Деланси стрийт“ и източна Петстотин и трета. И една на Деветнадесета и Осмо авеню.

— Деветнадесета е много на север — каза Райм. Погледна таблицата. — В източната или в западната част на града да търсим?

„Бакалии, бензиностанции…“

На вратата изведнъж изникна висок силует.

— Още ли съм поканен? — попита Фредерик Делрей.

— Зависи. Носиш ли подаръци?

Агентът размаха папка с емблемата на ФБР:

— Цяла торба.

— Някой не те ли е научил да чукаш, преди да влезеш, Делрей? — скастри го Селито.

— Лош навик, какво да правя?

— Хайде — каза Райм. — Какви са резултатите?

— Не са много ясни. Хич не ми се връзват с нашия човек. Но какво ли знам аз.

Делрей заби поглед в доклада. Вдигна очи и погледна Райм:

— Между другото Тони Фалко от лабораторията ти праща много поздрави. Това веществено доказателство, което намерихте, се оказа златно фолио. Вероятно от шестдесет до осемдесетгодишно. Фалко откри няколко целулозни влакна, затова смята, че е от книга.

— Разбира се! Позлатена корица — възкликна Райм.

— Откри и следи от мастило. Каза, цитирам: „Не е несъвместимо с мастилото, използвано в печатите на Нюйоркската градска библиотека.“ Ама че смешно говори.

— Книга от библиотека — промърмори Райм.

— Книга от библиотека с червена кожена подвързия — допълни Сакс.

— Точно така! — изкрещя Райм. — Парченцата червена кожа. Не са от ръкавица, а от книга, която убиецът носи със себе си. Неговата библия.

— Библията ли? — учуди се Делрей. — Да не е някой религиозен фанатик?

— Не Библията, Фред. Обади се в библиотеката, Банкс. Може би така си е изтъркал обувките — в читалнята. Знам, че предположението ми не е много обосновано, но нямаме много възможности. Искам списък на откраднатите антикварни книги от манхатънските библиотеки през последната година.

— Дадено — отвърна младият детектив и веднага се зае да издирва директора на библиотеката.

След половин час факсът избръмча и изплю два листа. Том ги взе.

— Уха, читателите в този град май имат доста лепкави пръсти.

Показа листовете на Райм.

През последните дванадесет месеца от обществените библиотеки бяха изчезнали осемдесет и четири книги на пет и повече години, тридесет и пет в Манхатън.

Райм зачете списъка: Дикенс, Остин, Хемингуей, Драйзер… Книги за музика, философия, вино, литературна критика, приказки. Стойността им бе изненадващо ниска — по двадесет-тридесет долара. Райм предположи, че никоя от тях не е първо издание, но крадците са си мислели, че имат антикварна стойност.

Продължи да чете.

„Нищо, нищо. Може би…“

И тогава го видя.

„Престъпност в стария Ню Йорк“ от Ричард Уайъл Стивънс, издание на „Баунтифул прес“ от 1919. Беше оценена на шестдесет и пет долара. Открадната от клона на „Деланси стрийт“ преди девет месеца. 12,5×17,5 см, с червена велурена подвързия, с позлатени ръбове на страниците.

— Искам един екземпляр — каза възбудено Райм. Не ме интересува откъде ще го вземете. Някой да иде в библиотеката на Конгреса, ако трябва.

— Аз ще се погрижа — каза Делрей.

„Бакалии, бензиностанции, библиотека…“

Време беше да действат. Имаха на разположение триста души — полицаи, барети, федерални агенти — но те бяха нищожно малко, ако трябваше да претърсват целия център на Ню Йорк.

Райм погледна таблицата.

„В Уест Вилидж ли живееш? — помисли си той. — За да ни заблудиш ли купи бензина и открадна книгата от Ийстсайд? Или там живееш? Колко си умен? Не, не «колко си умен», а «за колко умен се мислиш»? Доколко си бил уверен, че няма да открием тези миниатюрни частици, които господин Локар твърди, че си оставил?“

Райм нареди:

— Заемете се с долен Ийстсайд. Забравете Уест Вилидж. Всички да отидат там — баретите на Бо и твоите агенти, Фред. Ето какво ще търсите: голяма постройка във федерален стил, на около сто години, с фасада от розов мрамор, отзад — червен пясъчник. Може да е била богаташки дом или обществена постройка. С гараж или хангар за файтони. През последните седмици са влизали и излизали „Форд Таурус“ и такси. По-често — през последните няколко дни.

Той погледна Сакс.

„Да забравиш мъртвите…“

Селито и Делрей вдигнаха хората си на крак.

— И аз отивам — каза Сакс.

— Не съм очаквал да направиш друго.

Когато външната врата се тръшна след тях, Райм прошепна:

— С пълна газ, Сакс. С пълна газ.