Джефри Дивър
Колекционерът на кости (3)

2.

С бързо пърхане соколът скитник кацна на перваза. Късното сутрешно слънце светеше ярко, мараня трептеше във въздуха.

— Ето те и теб — прошепна той.

От вратата на долния етаж долетя звън.

— Той ли е? — изкрещя мъжът към стълбите. — Той ли е?

След като не чу отговор, Линкълн Райм отново обърна очи към прозореца. Соколът извъртя глава — бързо, но грациозно. По ноктите му имаше кръв. Парче жълтеникаво месо висеше от кривата му черна човка. Той проточи шия и се запромъква към гнездото с движения, по-подходящи за змия, отколкото за птица. Хищникът пусна месото в широко отворената уста на пухкавото синкаво пиле.

„Наблюдавам — помисли си Райм — единственото живо същество в Ню Йорк, което няма врагове.“

По стълбите отекнаха бавни стъпки.

— Той ли е?

— Не — отвърна Том, младият болногледач.

— Кой беше? Звънецът звъня, нали?

Том вдигна очи към прозореца:

— Я, птицата се е върнала. Виж, нацапала е перваза с кръв. Виждаш ли петната?

Женският сокол се появи. Синкавосив, с блестящи пера, като люспи на риба. Оглеждаше небето.

— Постоянно са заедно. Цял живот ли ще са един с друг? — чудеше се на глас Том. — Като гъските.

Райм извърна очи към Том, който се бе навел напред, вперил поглед през мръсното стъкло.

Младият мъж не бързаше да отговаря и това подразни Райм.

— Кой беше? — повтори Райм.

— Гости.

— Гости ли? Хайде, бе! — изпръхтя скептично Райм.

Опита се да си спомни кога за последен път му бяха идвали гости. Сигурно беше преди три месеца. Кой? Май онзи репортер, или някакъв далечен братовчед. А, Питър Тейлър, един от специалистите по гръбначния мозък, които се грижеха за него. Блейн също идва няколко пъти. Но тя, разбира се, не се броеше за гостенка.

— Ще замръзна така — оплака се Том.

Понечи да отвори прозореца.

— Не пипай прозореца — спря го Райм. — И ми кажи кой дойде.

— Студено е.

— Ще изплашиш птицата. Спри климатичната инсталация. Аз ще я спра.

— Ние живеем по-отдавна тук — каза Том, докато вдигаше тежкия прозорец. — Птиците се заселиха с пълното съзнание за твоето присъствие.

Соколите извърнаха глави при шума от отварянето на прозореца, но не помръднаха. Останаха върху корниза, наблюдавайки ловната си територия — анемични гинкови дървета от двете страни на улицата.

— Кой е? — настоя Райм.

— Лон Селито.

— Лон ли?

„Какво иска?“

Том огледа стаята:

— Каква бъркотия!

Райм не обичаше суматохата, която наставаше при почистването. Не обичаше тътренето на мебели, шума от прахосмукачката, който му се струваше особено досаден. И така му беше добре. Тази стая, която наричаше свой кабинет, се намираше на втория етаж на готическата му къща в горен Уестсайд с изглед към „Сентрал парк“. Стаята бе голяма — шест на шест метра, и буквално всеки сантиметър бе зает с нещо. Понякога Райм затваряше очи и се опитваше да помирише всеки предмет в помещението. Хилядите книги и списания, купчините снимки, наклонени като кулата в Пиза, нагретите транзистори на телевизора, покритите с прах крушки. Винил, пероксид, латекс, лакове.

Три различни вида уиски.

Изпражнения от соколи.

— Не ща да го виждам. Кажи му, че съм зает.

— С един млад полицай е, Ърни Банкс. Не, той не беше ли бейзболен играч? Наистина трябва да се почисти. Човек не забелязва колко е мръсно, докато не му дойдат гости.

— Гости ли? Боже мой, ама че странно звучи. Тържествено. А това как ще ти прозвучи? Кажи им да вървят по дяволите. Как ти се струва гостоприемството ми?

„Мръсно било_…“_

Том говореше за стаята, но Райм предположи, че имаше предвид и собственика й.

Косата на Райм бе черна и гъста като на двадесетгодишен — въпреки че беше два пъти по-възрастен, — но висеше на сплъстени кичури; плачеше за миене и подстрижка. Лицето му бе покрито с тридневна черна четина, а и нещо постоянно го гъделичкаше в ушите, което подсказваше, че и тези косми трябва малко да се подрежат. Ноктите му бяха дълги, както на ръцете, така и на краката, и цяла седмица не се беше преобличал. Носеше ужасно грозна пижама на точки. Очите му бяха тесни, кафяви, лицето — както твърдеше Блейн — страстно, дори красиво.

— Искат да поговорят с теб — продължи Том. — Казват, че било много важно.

— Толкоз по-зле за тях.

— Не си се виждал с Лон от повече от година.

— Какво те кара да мислиш, че точно сега ще ми се прииска да го видя? Да не подплашиш птиците! Тежко ти, ако го направиш.

— Важно е, Линкълн.

— Много важно, доколкото си спомням предишните ти думи. Къде се губи този доктор? Сигурно се е обадил. По едно време бях задрямал. А ти беше излязъл.

— Буден си от шест.

— Не. Събудих се, прав си. Но после отново задрямах. Направо заспах. Провери ли съобщенията на телефонния секретар?

— Да. Не се е обаждал.

— Каза, че ще дойде сутринта.

— А вече е единадесет и половина. Дали да не уведомим въздушно-морските спасителни служби? Какво ще кажеш?

— Да не си говорил по телефона? — попита внезапно Райм. — Може да се е обадил, докато е бил зает.

— Говорих само с…

— Казал ли съм нещо? Няма защо да се оправдаваш. Не съм казал да не говориш по телефона. Винаги можеш да се обаждаш. Просто предположих, че се е опитал да се свърже, докато си говорил.

— Не, тази сутрин си си наумил да се държиш гадно.

— Ето каква била работата. Знаеш ли, има едно такова приспособление… Могат да ти звънят по двама души едновременно. Трябва да си купим такова устройство. Та какво иска старият ми приятел Лон? И неговият приятел, бейзболистът.

— Попитай ги сам.

— Искам ти да ми отговориш.

— Искат да те видят. Само това ми казаха.

— За нещо много важно.

— Линкълн…

Том въздъхна. Хубавият млад мъж прокара ръка през русата си коса. Носеше черни панталони, бяла риза и цветна вратовръзка с безупречен възел. Когато го наемаше преди година, Райм му бе казал, че ако иска, може да носи дънки и фланелки с къс ръкав. Но Том ходеше все така елегантно облечен. Райм не виждаше с какво това допринася за решението му да задържи младежа на служба, но такъв ефект наистина имаше. Никой от предшествениците на Том не се бе задържал повече от шест седмици. Колкото напускаха доброволно, толкова биваха уволнени.

— Добре, какво им каза?

— Казах им да изчакат пет минути, за да видя дали си буден, и после да заповядат. За кратко.

— Така ли си им казал? Без да ме питаш. Много благодаря.

Том направи няколко крачки към вратата и извика към стълбите:

— Качвайте се, господа.

— Казали са ти още нещо, нали? — каза Райм. — И ти го криеш от мен.

Том не отговори. Двамата мъже се появиха на вратата. Райм заговори пръв. Обърна се към Том:

— Спусни пердето. И без това достатъчно разтревожи птиците.

Което означаваше, че ярката слънчева светлина вече го дразни.

* * *

Смрадливото, лепкаво тиксо върху устата й, което й пречеше да говори, я караше да се чувства по-безпомощна, отколкото металните белезници, стегнали китките й. Повече, отколкото късите му яки пръсти.

Шофьорът на таксито, все още с маска на лицето, я поведе по мрачния, влажен коридор, покрай кабели и тръби. Намираха се в мазето на някаква обществена постройка. Нямаше представа къде.

„Само да можех да му проговоря…“

Ти Джей Колфакс бе играч, кучката от третия етаж на Морган Стенли. Специалистка във воденето на търговски преговори.

„Пари ли? Пари ли искаш? Ще ти дам пари, много пари. Купища.“ — мислеше си тя. Опитваше се да хване погледа му, да му предаде мислите си.

„Моооля ви! — Започна да обмисля как да му прехвърли парите от сметката си и от социалната си осигуровка. — О, моля ви…“

Спомни си изминалата нощ: непознатият отвърна очи от фойерверките, измъкна ги от таксито, закопча ръцете им с белезници. Напъха ги в багажника и подкара отново. Първо по павета, после по изровен асфалт, после по черни пътища, накрая отново по твърда настилка. Чу тропането на колелата по някакъв мост. После пак завои, твърда настилка. Накрая колата спря и шофьорът слезе. Като че отвори някаква врата. „Вкарва колата в гараж“ — помисли си Ти Джей. Всички шумове от града заглъхнаха, само бръмченето на двигателя ехтеше, усилено от стените.

После багажникът се отвори и непознатият я измъкна. Издърпа пръстена с диамант от пръста й и го прибра в джоба си. После я преведе покрай призрачни лица: избелели картини с празни очи, които я гледаха. Месар, дявол, три тъжни деца, изрисувани върху напуканата мазилка. Непознатият я замъкна в някакво плесенясало мазе и я бутна на пода. После се качи на горния етаж, като я остави сама в тъмнината и зловонието на мазето. Миризма на мърша и помия. Така лежа с часове, поспа малко, плака много. Силен шум я събуди внезапно. Остър звук от изстрел. Някъде наблизо. После отново заспа.

Преди час и половина непознатият се върна. Вкара я в багажника и кара още двадесетина минути. До тук. Където и да се намираше това „тук“.

Влязоха в мрачно помещение. В средата стърчеше черна тръба. Непознатият я заключи с белезниците за тръбата, хвана я за краката и ги изтегли силно напред, така че да я постави в седнало положение. Овърза глезените й с тънко въже за простиране. Всичко това му отне само няколко минути. Носеше кожени ръкавици. После се изправи и я погледа известно време. Наведе се и разкъса блузата й. Заобиколи я отзад и започна да опипва раменете й, да стиска плешките й.

Ти Джей заплака, опита се да проговори през тиксото.

Знаеше какво ще последва.

Пръстите му се преместиха по ръцете й, под мишниците, по тялото. Но не докоснаха гърдите й. Не, пръстите му май търсеха ребрата. Напипа ги и ги погали. Ти Джей потръпна и се опита да се освободи. Той я стисна по-здраво и продължи да я гали още известно време, като натискаше силно, докато не почувства костите й.

Той се изправи. Стъпките му се отдалечиха. За известно време настъпи тишина, ако се изключи бръмченето на асансьори и климатични инсталации. Изведнъж нещо точно зад гърба й прошумоля, Ти Джей подскочи от страх. Едно постоянно ссст, ссст. Много познато, но не на място. Тя се опита да се извърне, за да види какво го издава, но не успя. Какво бе това? Ритмичният звук се повтори отново и отново, и отново. Извика спомени от детството й, от родната къща.

Ссст, ссст, ссст.

Събота сутринта в малката барака в Бедфорд, Тенеси. Единственият почивен ден на майка й, посветен главно на почистване на къщата. Ти Джей се събуждаше от лъчите на слънцето и слизаше да й помага. Ссст. Отново се разплака. Защо му бе да мете толкова усърдно пода?

* * *

По лицата им се четеше изненада и неудобство.

Нещо доста необичайно за полицаи от отдел „Убийства“ в Ню Йорк.

Лон Селито и младият Банкс (Джери, а не Ърни, както бе казал Том), се настаниха на столовете, към които Райм ги насочи с кимване на рунтавата си глава: прашни, неудобни разкривени столове.

Райм се беше променил чувствително от последното посещение на Селито и детективът не криеше изненадата си. Банкс не го познаваше отпреди, за да сравнява, но също изглеждаше шокиран. Мръсната стая, дрипльото, който ги гледаше подозрително. И най-вече миризмата, вонята на телесни секрети.

Райм веднага съжали, че ги е приел.

— Защо първо не звъннахте, Лон?

— Щеше да ни кажеш да не идваме.

Вярно беше.

Том се запъти към стълбите, Райм го освободи предварително:

— Не, Том, няма да си ни нужен повече. — Болногледачът винаги предлагаше на гостите нещо за пиене. Ама че гостоприемен тип!

За момент настъпи тишина. Едрият рошав Селито — ветеран с двадесетгодишна практика — хвърли поглед към една кутия до леглото. Опита се да каже нещо, но се сепна при вида на памперсите за възрастни, предназначени за еднократна употреба.

— Чел съм книгата ви, сър — започна Джери Банкс.

Младият полицай явно не беше особено сръчен със самобръсначката — прекалено много белези. И какъв чаровен кичур, като близнато от крава! „Господи, прилича на дванадесетгодишен. Колкото по-свиреп става светът, толкова по-млади изглеждат обитателите му“ — размишляваше Райм.

— Коя?

— Ами чел съм и наръчника ви за улики на местопрестъплението. Но имах предвид онази с картинките. Дето излезе преди две години.

— Там има и думи. Всъщност има главно думи. Прочетохте ли ги?

— А, ами… да — неубедително го увери Банкс.

Голяма камара неразпродадени екземпляри от „Сцени на престъплението“ стоеше в единия ъгъл на стаята.

— Не знаех, че с Лон сте приятели — добави Банкс.

— О, не се ли е похвалил? Не ви ли е показвал снимки? Не си ли е вдигнал ръкава, за да каже: „Когато получих тези рани, бях с Линкълн Райм“?

На Селито не му беше смешно.

„Ха, мога да кажа неща, от които ще му стане още по-тъжно. Отваря си куфарчето. Какво ли ще извади?“

— Колко време сте били партньори? — попита Банкс, за да поддържа разговора.

— Обясни му ти — каза Райм и погледна часовника.

— Не сме били партньори — каза Селито. — Аз бях в „Убийства“, а той в ЦСО.

— О! — възкликна Банкс още по-впечатлен.

Работата в Централния следствен отдел бе една от най-престижните в полицията.

— Да — потвърди Райм, гледайки през прозореца, като че лекарят щеше да пристигне яхнал сокол. — Двамата мускетари.

Селито продължи със спокоен глас, който вбеси Райм:

— Седем години напред-назад, съвместна работа.

— И добри години бяха — натърти Райм.

Том се усмихна, но Селито не разбра иронията. Или по-вероятно се направи, че не я разбира.

— Имаме затруднения, Линкълн. Нуждаем се от помощ.

Купчина книжа се стовари върху масата до леглото.

— Помощ ли?

Райм се изсмя през носа си, който Блейн винаги бе подозирала, че е продукт на сполучлива хирургическа намеса. Също така смяташе и устните му за прекалено съвършени. („Добави някой белег“ — бе предложила веднъж.) И защо съблазнителното й тяло все му се явяваше? Мислите за бившата му жена го бяха надвили и сега на компютъра му стоеше писмо за нея. Райм записа документа на харддиска с едно движение на пръста.

— Линкълн? — подкани го Селито.

— Да, да. Помощ. От мен. Чух.

Банкс не сваляше глупавата си усмивка от лицето, докато се помръдваше притеснено на стола.

— Имам среща в… ами всеки момент — каза Райм.

— Среща ли?

— С един лекар.

— Наистина ли? — попита Банкс, вероятно за да предотврати мълчанието, което заплашваше отново да настъпи.

Селито, който не беше сигурен накъде клони разговорът, попита:

— Как си напоследък?

Досега не го бяха питали за здравето му. Хората обикновено избягваха този въпрос към Линкълн Райм. Отговорът заплашваше да бъде много сложен и със сигурност неприятен.

— Чудесно, благодаря. А ти? Бети?

— Разведохме се.

— Сериозно?

— За нея къщата, за мен половин дете.

Селито се опита да замаже положението с престорено безгрижие, явно бе използвал тази шега и друг път. Райм предположи, че зад раздялата стои някаква много неприятна история. Нямаше желание да я слуша. Все пак не се изненадваше, че този брак е завършил така. Селито беше работохолик, един от стотината главни детективи. Бе получил чина си по времето, когато се даваше за заслуги, а не за прослужено време. Работеха по почти осемдесет часа на седмица. Райм беше разбрал, че Селито е женен едва след няколко месеца съвместна работа.

— Сега къде живееш? — попита Райм с надеждата, че светският разговор ще омръзне на двамата и ще си тръгнат.

— В Бруклин Хайтс. Понякога ходя пеша на работа. Нали знаеш постоянните диети, които спазвах? Работата не е в диетите, а във физическото натоварване.

Не изглеждаше нито по-дебел, нито по-слаб от познатия на Райм Лон Селито отпреди три и половина години. Или от Селито отпреди петнадесет години.

— Значи — намеси се любезно Банкс, — лекар чакате. За…

— За едно ново лечение? — прекъсна го Райм. — Точно така.

— Пожелавам ви успех.

— Много благодаря.

Беше 11:36. Сутринта вече отминаваше. Закъснението е непростимо за един медицински работник.

Банкс огледа за втори път краката му. Райм го погледна в очите и младежът се изчерви.

— Така че — заключи Райм, — съжалявам, но нямам време да ви помогна.

— Но лекарят още го няма, нали? — възрази Лон Селито със същия твърд тон, с който разобличаваше лъжливите показания на престъпниците.

Том се появи на вратата с кана кафе.

„Мръсник“ — размърда безгласно устни Райм.

— Линкълн забрави да ви предложи нещо за пиене, господа.

— Том се отнася с мен като с дете.

— И ти отива — отвърна болногледачът.

— Добре — предаде се Райм. — Сипете си кафе, аз ще побозая.

— Още е рано. Барът не е отворен.

Погледът на Банкс отново обходи тялото на Райм. „Да не би да очаква да съм само кожа и кости?“ Атрофията бе спряла скоро след нещастието, а първият му лекуващ лекар го утрепваше от упражнения. Том също, може би понякога беше мръсник, друг път се държеше като майка квачка, но ставаше за физиотерапевт. Караше Райм да прави всеки ден пасивни упражнения. Водеше си прилежно бележки за гониометрията^[1]. Внимателно следеше при какъв ъгъл се появява болка, докато свиваше и разпускаше крайниците му. Пасивните упражнения не бяха чудо, но поне поддържаха някакъв тонус на тялото, спираха процеса на отслабване и поддържаха нормалния поток на кръвта. За човек, чиито движения за последните три и половина години включваха само раменете, главата и безименния пръст на лявата ръка, Линкълн Райм не изглеждаше никак зле.

Младият детектив отмести очи от сложния контролен уред, поставен до пръста на Райм и свързан чрез друг апарат и много жици с компютъра.

Животът на парализирания преминава сред жици, бе казал един лекар. Поне животът на богатите паралитици. На късметлиите.

— Рано тази сутрин в Уестсайд е извършено убийство — започна Селито.

— През последния месец получавахме сигнали за изчезването на много бездомници — допълни Банкс. — Отначало помислихме, че жертвата е някой от тях, но не се оказа така. Беше един от онази нощ.

Райм се опита да обезкуражи младежа с пъпчивото лице, като си придаде неразбиращо изражение.

— От „онази нощ“ ли?

— Не гледа новините — дойде му на помощ Том. — Ако говорите за отвлечените, не е чул нищичко.

— Не гледаш новините ли? — изсмя се Селито. — Едно време четеше по четири вестника на ден и си записваше новините на видео, за да ги изгледаш вечерта.

— Сега чета само художествена литература — каза надуто, но неубедително Райм.

— Художествената литература е вестник, който никога не остарява — добави Том.

Райм се направи, че не обръща внимание на думите му.

— Мъж и жена, които се връщали от делово пътуване по крайбрежието — продължи Селито. — Качили се на жълто такси на летище „Кенеди“. Не стигнали до къщите си. Съобщиха ни, че са ги видели около единадесет и половина. Таксиджията карал по магистралата през Куинс. Бели мъж и жена на задната седалка. Опитвали се да счупят стъклото на колата. Никой от двамата не носел медальон или значка с името си.

— Този свидетел, който е видял таксито. Видял ли е шофьора?

— Не.

— А с жената какво е станало?

— Няма и следа от нея.

Единадесет и четиридесет и една. Райм беше бесен на доктор Уилиам Бъргър.

— Лоша работа — промърмори разсеяно.

Селито издиша шумно.

— Добре, продължавай — подкани го Райм.

— Намерили са пръстена на жената върху ръката на трупа.

— Какво на чия ръка?

— Жертвата. Намерили са мъжа сутринта. На ръката му имало женски пръстен.

— Сигурни ли сте, че е неин?

— От вътрешната страна са гравирани инициалите й.

— Значи неизвестен извършител — заключи Райм, — който иска да ви припомни, че жената е при него и все още е жива.

— И знаете ли как го е сложил на по-дебелия пръст? — попита Банкс. — Пръстена.

— Предавам се.

— Обелил пръста на мъжа. Целият. До кокал.

Райм се усмихна леко:

— А е умен, нали?

— Защо да е умен?

— Така се е подсигурил, че никой няма да открадне пръстена. Нали е бил кървав?

— И още как.

— Първо, случаен минувач трудно ще го забележи. После, има СПИН, хепатит… Дори някой да забележи пръстена, малко хора биха взели такъв трофей. Как се казва, Лон?

По-възрастният детектив кимна на партньора си. Младежът извади бележника си:

— Тами Джийн Колфакс. За по-кратко й викат Ти Джей. Двадесет и осем годишна. Работи за Морган Стенли.

Райм забеляза, че и Банкс носи пръстен. Сигурно от абитуриентската вечер. Младежът бе прекалено изтупан, за да е завършил проста гимназия. Явно не бе помирисвал казарма. Нищо чудно на пръстена да е гравирано „Йейл“. „И това ми било детектив от «Убийства». Накъде върви светът!“

Младият полицай стисна чашата между дланите си, ръцете му слабо трепереха. С едва забележимо движение на безименния си пръст Райм задейства няколко команди и изключи компютъра. Опитваше се да не изразходва силите си за маловажни неща като отопление и климатична инсталация. Пазеше ги за по-необходимите светлини, компютъра и устройството за прелистване на книги. Но когато в стаята станеше студено, носът му потичаше. А това вече е истинско мъчение за паралитик.

— Няма ли искане за откуп? — попита Райм.

— Не.

— Ти ли водиш разследването?

— Да — отвърна Селито. — Под командването на Джим Полинг. Бихме искали да прегледаш доклада от местопрестъплението.

— Аз ли? — изсмя се Райм. — Та аз не съм поглеждал доклад от местопрестъпление от три години. Какво очаквате да ви кажа?

— Цял куп неща, Линк.

— Кой е началник на ЦСО?

— Винс Перети.

— Протежето на конгресмена. Накарайте него да прегледа доклада.

Селито се замисли за момент:

— Ние предпочитаме теб.

— Кои „ние“?

— Началникът ми. Има ти пълно доверие.

— И как — попита Райм със скромна усмивка — ще се почувства капитан Перети, като научи за този вот на недоверие към него?

Селито стана и закрачи из стаята, започна да оглежда купчините списания: „Форензик сайънс ревю“, каталози на компанията за научна екипировка „Хардинг и Бойл“, годишника на Скотланд Ярд, списанието на Американския колеж за криминолози, „Доклади на Американското дружество на съдебните следователи“, „форензикс“, списанието на Международния институт по криминология.

— Погледни ги — подкани го Райм. — Броевете са от преди векове. Потънали са в прах.

— Тук всичко е потънало в прах, Линк. Защо не си поразмърдаш задника и не подредиш тази кочина?

Банкс изглеждаше ужасен от тези думи. Райм едва се сдържа да не избухне в смях. Раздразнението му бе преминало и сега се забавляваше. Съжали, че със Селито вече не се виждаха, но бързо се отърси от това чувство:

— Съжалявам, не мога да ви помогна.

— От понеделник започва мирна конференция. Трябва…

— Каква конференция?

— В ООН. Посланици, държавни глави. В града ще пристигнат десет хиляди важни клечки. Чу ли за онова нещо в Лондон преди два дни?

— „Нещо“ ли?

— Опитали се да взривят хотела, където се провеждала среща на ЮНЕСКО. Кметът умира от страх, че някой може да направи същото и тук. Не иска да вижда неприятни заглавни страници в „Пост“.

— Май има още един малък проблем — добави кисело Райм. — Госпожица Тами Джийн надали ще се забавлява на връщане вкъщи.

— Джери, кажи му подробностите. Подразни апетита му.

Банкс насочи вниманието си от краката на Райм към леглото му, което (както самият Райм си призна) бе далеч по-интересно. Особено контролното табло. Приличаше на нещо като космически кораб и струваше почти също толкова скъпо.

— Десет часа след отвличането намерихме мъжа, Джон Улбрехт, прострелян и заровен жив край релсите на железницата близо до кръстовището на Тридесет и седма и Единадесето авеню — каза Банкс. — Беше мъртъв. Но е заровен жив. Прострелян е с калибър 0.32 — Банкс вдигна поглед и уточни:

— Това е като „Хонда Акорд“ сред куршумите.

„Значи убиецът си пада по екзотичните оръжия — помисли си Райм. — Този Банкс изглежда умен. Единственото, от което страда, е младостта: може да я надживее, а може и не.“ По отношение на себе си Линкълн Райм смяташе, че никога не е бил млад.

— От каква цев са изстреляни?

— Шест нареза, лява резба.

— Значи убиецът има „Колт“ — заключи Райм и погледна схемата на местопрестъплението.

— Казахте „убиец“ — продължи младият детектив. — Всъщност са „убийци“.

— Какво?

— Двама души. Има две следи от стъпки около гроба и под желязната стълба, водеща нагоре към улицата.

— Има ли някакви отпечатъци по стълбата?

— Не. Избърсали са я. Добре са се справили. Следите отиват до гроба, после се връщат към стълбата. Така или иначе, трябва да са били двама, за да завлекат жертвата. Тежи повече от деветдесет кила. Сам човек не може да го занесе.

— Продължавайте.

— Занесли са го до изкопа, пуснали са го вътре, застреляли са го и са го заровили, после са се върнали до стълбата, качили са се и са избягали.

— В гроба ли са го застреляли?

— Да. Никъде наоколо няма следи от кръв.

Райм усети, че започва да го гложди любопитство, но каза:

— И за какво толкова съм ви притрябвал?

Селито се усмихна, показвайки жълтите си зъби:

— Изправени сме пред голяма загадка, Линк. Цял куп веществени доказателства, които не се връзват по никакъв начин.

— Така ли?

Явно ставаше дума за такова убийство, при което всяка улика е от значение.

— Да, наистина е много странно. Прочети доклада. Моля те. Ще ти го оставя тук. Как работи това чудо?

— Нямам време, Лон — запротестира Райм.

— Доста интересно приспособление — отбеляза Банкс, като оглеждаше устройството за прелистване на книги.

Райм не отговори. Зачете първата страница. После премести внимателно пръста си на милиметър встрани. Гумената пръчка прелисти страницата.

„Наистина странно“ — помисли си той.

— Кой е направил огледа на местопрестъплението?

— Самият Перети. Като чу, че жертвата е единият от отвлечените с таксито, веднага дотърча.

Райм продължи четенето. За минута литературната творба на полицай без въображение го погълна напълно. На вратата се позвъни. Сърцето му заби лудо. Обърна очи към Том. Очите му бяха студени и дадоха на болногледача ясно да разбере, че времето за приказки е минало. Том кимна и незабавно се запъти към стълбището.

Всички мисли за шофьори на таксита и за веществени доказателства се изпариха от ума на Линкълн Райм.

— Доктор Бъргър — съобщи Том по уредбата за оповестяване.

Най-после. Най-най-после.

— Е, съжалявам, Лон. Налага се да ви отпратя. Радвам се, че се видяхме. — Усмихна се. — Интересен случай.

Селито се подвоуми, после стана:

— Ще изчетеш ли доклада до край, Линк? Да ни кажеш какво мислиш.

— Разбира се — отвърна Райм и отпусна глава върху възглавницата.

Паралитици като Райм, които свободно движат шията си, могат да управляват десетина уреда с главата си. Но Райм не искаше да се натоварва допълнително. Толкова малко удоволствия му оставаха, че отказваше да се раздели с възможността блажено да отпусне глава върху двестадоларовата си възглавница. Гостите го бяха уморили. Беше едва дванадесет, а единственото, което му се искаше, бе да се отпусне и да заспи. Мускулите на врата го боляха.

Селито и Банкс бяха почти на вратата, когато Райм ги спря:

— Лон, чакай.

Детективът се обърна.

— Трябва да знаете нещо много важно. Пред вас е само половината от местопрестъплението. Важна е другата половина — първото местопрестъпление, откъдето е тръгнал. Домът му, където се крие. И ще ви е адски трудно да го откриете.

— Защо мислиш, че има друго местопрестъпление?

— Защото той не е застрелял жертвата при гроба. Застрелял е мъжа на първичното местопрестъпление. И вероятно там държи и жената. Намира се под земята или в някоя много безлюдна част на града. Или и двете… Защото, Банкс — Райм изпревари въпроса на младия детектив, — никой не би рискувал да застреля някого и да държи пленник на място, където могат да го чуят.

— Може да е използвал заглушител.

— По куршума няма следи от гума, нито от памук.

— Но защо няма следи от кръв около гроба? — възрази Банкс.

— Нали жертвата е простреляна в лицето?

— Ами да — отвърна Банкс и се усмихна глупаво. — Как разбрахте?

— Много е болезнено, жертвата става съвсем безпомощна, тече много малко кръв при този малък калибър. Раната рядко е смъртоносна, ако не е засегнат мозъкът. При тези обстоятелства убиецът може да води жертвата, накъдето си поиска. Казвам „убиец“ в единствено число, защото той е само един.

— Ама… имаше два вида следи — почти прошепна Банкс, като че обезвреждаше противопехотна мина.

Райм въздъхна:

— Обувките са еднакви. Следите са от един и същи човек, който е минал по един и същи път два пъти, за да ни заблуди. И следите в едната посока са със същата дълбочина като тези в обратната. Следователно убиецът не е носил деветдесеткилограмов товар нито в едната, нито в другата посока. Жертвата боса ли беше?

Банкс прегледа бележките си:

— По чорапи.

— Добре, значи убиецът е носил обувките на жертвата, докато се е разхождал напред-назад.

— Ако не е дошъл от стълбата, тогава как?

— Довел е жертвата по линията. Вероятно от север.

— Към линията няма други стълби откъм улицата.

— Но има тунели по самата линия. Свързани са с мазетата на някои от старите складови помещения по Единадесето авеню. През сухия режим един гангстер, Оуни Мадън, е накарал хората му да ги прокопаят, за да прекарва контрабандно уиски с влаковете към Олбани и Бриджпорт.

— Защо просто не е заровил жертвата до тунела? Защо е рискувал да преведе човека през целия този път?

— Не разбирате ли какво иска да ни каже? — възкликна раздразнено Райм.

Банкс отвори уста, но замълча и поклати глава.

— Заровил е жертвата на видно място. Искал е някой да я намери. Затова е оставил ръката да стърчи във въздуха. За да ни маха. За да привлече вниманието ни. Може убиецът да е само един, но е хитър за двама. Някой от близките тунели има страничен изход. Намерете го и го претърсете за отпечатъци. Няма да намерите никакви. Но така или иначе се налага да го направите. Заради пресата, сещате ли се? Когато всичко излезе наяве… И така, късмет, господа. Извинете ме. Лон?

— Да?

— Не забравяй за първичното местопрестъпление. Каквото и да се случи, трябва да го откриете. И то бързо.

— Благодаря, Линк. Прочети все пак доклада.

Райм им обеща. Детективите явно повярваха на тази лъжа. Напълно му повярваха.