Джефри Дивър
Колекционерът на кости (28)

27.

Неделя, 5:45 — понеделник, 19:00

Събуди го някаква миризма. Както много често се случваше.

И както много други сутрини, Райм не отвори веднага очи, а се опита да разпознае миризмата.

Миризма на изпаряваща се утринна роса? На мити улици? На мокра мазилка? Опита се да подуши Амелия Сакс, но не успя.

Мислите му полетяха напред. На какво му миришеше? На сапун? Не.

На някой реактив от импровизираната лаборатория на Купър?

Не, тези вече му бяха познати.

Миришеше на… А, да… на маркер.

Той отвори очи и след като се увери, че Сакс не го е изоставила, се вгледа в обърнатия наопаки постер на Моне. Ето откъде миришеше. Горещият влажен въздух на августовската утрин бе изкарал миризмата от хартията.

• Познания по криминология.

• Вероятно има досие.

• Разбира от пръстови отпечатъци.

• Пистолет — „Колт“, калибър 0.32.

• Използва необичайни възли.

• Обича старите неща.

• Нарекъл една от жертвите „Хана“.

• Основни познания по немски.

• Харесва подземията.

Стенният часовник показваше 5,45. Райм върна очи към таблицата. Виждаше я много добре — призрачнобяла върху по-тъмната стена. Светлината бе достатъчна, за да различи повечето букви.

• Раздвояване на личността.

• Свещеник, социален работник, политик.

• Необичайно износени обувки — чете много (?).

• Слушал как се чупи пръстът на жертвата.

• Оставил скелет на змия като подигравка за следователите.

Соколите се бяха събудили. Откъм прозореца се чуваше пляскане на крила. Райм отново погледна таблицата. Едно време държеше в кабинета си десетина такива листа с характеристиките на извършителите на основните случаи, по които работеше. Спомни си как обикаляше, как ги гледаше, как се опитваше да си изгради представа за престъпниците.

Частички от боя, кал, цветен прашец, листа…

• Стара постройка, розов мрамор.

Спомни си за хитрия крадец на бижута, когото бяха заловили с Лон преди десет години. В централното управление престъпникът спокойно заяви, че никога няма да успеят да открият плячката от предишните обири. Предложи им да им каже срещу по-мека присъда.

„Е, имахме някои трудности да открием скривалището“ — отвърна Райм.

„Не се и съмнявам“ — каза престъпникът.

„Вижте — продължи криминологът, — знаем, че плячката е в каменната стена на въглищна шахта. Във ферма от колониалния период, която се намира на брега на река Кънектикът. Приблизително на седем километра от Лонг Айланд Саунд. Не знаем само дали е на левия, или на десния бряг на реката.“

Когато историята се разчу, свидетели разказваха, че изражението на лицето на престъпника било такова, сякаш искал да каже: „Със сигурност сте били там.“

„Може би наистина е магия, Сакс“ — помисли си Райм.

• Поне на сто години, вероятно богаташко имение или бивша правителствена сграда.

Огледа още веднъж таблицата, после затвори очи и отпусна глава на меката възглавница. Изведнъж му просветна. Като че му бяха ударили плесница. Ококори очи и се вгледа в таблицата.

• Обича старите неща.

— Сакс! Ставай!

Тя се размърда и сънена се изправи на дивана:

— Какво? Какво?…

„Старо, старо, старо…“

— Сгреших. Имаме проблем.

Тя отначало реши, че говори за здравословен проблем, и скочи. Посегна към чантата с лекарствата.

— Не, Сакс, уликите, уликите… Не съм ги разбрал правилно.

Дишането му се учести, стисна зъби.

Сакс се облече набързо, седна отново на дивана, пръстите й изчезнаха в косата, започна да се чеше.

— Какво има, Райм?

— Църквата. Може да не е в Харлем. Сгреших.

Също както с престъпника, който беше убил близките на Колин Стантън. В криминологията човек, дори да изтълкува правилно сто улики, ако сгреши с една, това може да струва живота на някого.

— Колко е часът? — попита тя.

— Шест без петнадесет, минава. Вземи вестника. Отвори на програмата на църковните служби.

Сакс изпълни нареждането. Вдигна поглед.

— Какво се сети?

— 823 си пада по старото. Ако целта му е стара църква на чернокожи, не е задължително да е в горната част на града. Филип Пейтън е започнал кампанията по заселване на афроамериканци в Харлем през 1900 година. Имало е още два квартала, населени с чернокожи. В центъра, на мястото на днешния градски съд, и в Сан Хуан Хил. Сега там живеят повече бели, но… О, загубих си мисълта.

— Къде е Сан Хуан Хил?

— Непосредствено на север от Хелс Кичън. В Уестсайд. Наречен е в чест на един чернокож войник, който се сражавал в Испано-американската война.

Сакс зачете вестника:

— Църкви в центъра. В Батъри Парк е „Сименс инститют“, имат параклис и провеждат служби. „Тринити чърч“. „Сейнт Пол“.

— Те не са в района на чернокожите. Давай по на север и на изток.

— Презвитерианската църква в Китайския квартал.

— Някакви баптистки, евангелистки?

— Не, няма в този район. Има… О, по дяволите!

Райм разбра по очите й:

— Молитва при изгрев-слънце!

Сакс кимна:

— Баптистката църква „Холи табернакъл“… О, Райм, сутрешната проповед започва в шест. Петдесет и девета и Единадесето авеню.

— Това е в Сан Хуан Хил! Обади им се!

Сакс грабна телефона и набра номера. Сведе глава и започна яростно да скубе веждите си.

— Отговорете, отговорете… По дяволите! Телефонен секретар. Свещеникът сигурно е на службата. — Заговори в слушалката: — Обаждаме се от полицията. Имаме улики, че в църквата ви е поставена бомба. Евакуирайте се колкото се може по-скоро.

Затвори телефона и нахлузи обувките си.

— Тичай, Сакс. Трябва да стигнеш. Бързо!

— Аз?

— Църквата е по-близо до нас, отколкото до някой участък. Ще стигнеш за десет минути.

Сакс се втурна към вратата, докато закопчаваше колана си.

— Аз ще се обадя в участъка — изкрещя Райм след нея. — И, Сакс, ако наистина обичаш да караш бързо, покажи на какво си способна.

* * *

Колата за спешни операции профуча на запад по Осемдесет и първа улица.

Изскочи на „Бродуей“, наби спирачки и обърса един автомат за вестници. Сакс едва я овладя. Спомни си всички апарати в багажника.

„Кола с тежка задница — помисли си тя. — Не взимай завоите с повече от осемдесет.“

После — по „Бродуей“.

„Спри на кръстовището. Огледай се наляво. Огледай се надясно. Няма никой. Давай!“

Профуча покрай „Линкълн сентър“ на Девето авеню.

„По дяволите!“

Яростно свистене на гуми.

Улицата бе затворена.

Девето авеню бе заградено със сини бариери заради изложението, предвидено за по-късно сутринта. Един лозунг призоваваше: „Народи от всички страни! Хванете се за ръце, светът е един!“

„Проклето ООН!“

Сакс върна на заден ход до предишната пряка, наду газта и с осемдесет се вряза в първата бариера. Около нея се разхвърчаха сгъваеми алуминиеви масички и дървени рафтове. След две преки колата изхвърча през другата бариера. Тя наби спирачки на Петдесет и девета, като използва по-голяма част от тротоара, отколкото бе възнамерявала.

Ето я църквата, на стотина метра.

На стълбището се тълпяха богомолци: възрастни, момиченца с плисирани бели и розови роклички, момченца с тъмни костюмчета и бели ризки.

А от прозореца на мазето — малко облаче дим.

Сакс натисна педала за газта докрай, моторът изрева.

Грабна микрофона на радиостанцията:

— Кола две до централата, край.

И в момента, в който хвърли поглед към таблото, за да се увери, че звукът на радиостанцията е на максимум, от една странична уличка, точно на пътя й, изскочи голям мерцедес.

Пътниците я изгледаха ужасени, с широко отворени очи. Шофьорът натисна спирачки.

Сакс завъртя кормилото наляво, скочи с цялата си тежест върху спирачката „Хайде — замоли гумите — захапете, захапете!“ Но гладкият асфалт бе хлъзгав от жегата и утринната роса. Колата се завъртя.

Задницата се удари в предницата на мерцедеса с осемдесет километра в час. Задният капак на комбито се отвори с трясък. Черните куфари с криминологичните уреди и апарати се разхвърчаха във въздуха, разтвориха се и посипаха съдържанието си по асфалта. Богомолците се приведоха, за да се предпазят от парчетата стъкло, пластмаса и ламарина.

Пневматичната възглавница на колата се спука и спадна. Сакс закри лице. Комбито прелетя над няколко коли, удари се в една будка за вестници и се стовари нагоре с колелата. В небето се разхвърчаха хартиени и найлонови пликчета като малки парашути.

Надолу с главата, заслепена от косата си, Сакс обърса кръвта от челото и спуканата си устна и се опита да разкопчее колана. Той я държеше здраво. Ръкавът й се накваси с горещ бензин. Сакс измъкна ножчето си от джоба, отвори го и сряза колана. Падна, като едва не се надяна на ножа, опита се да си поеме въздух, задави се от бензиновите изпарения.

„Хайде, момиче, излизай. Излизай!“

Вратите бяха блокирани, отзад не можеше да излезе. Сакс започна да рита предното стъкло. Беше здраво. Сви крак и с все сила го ритна. Никакъв ефект, освен че едва не си навехна глезена.

Пистолетът!

Опипа кобура. Оръжието бе изхвърчало някъде из колата. Наквасена с бензин, Сакс трескаво заопипва хартиите и уредите, разпръснати по тавана на колата.

Най-после забеляза тежкия „Глок“. Грабна го и го насочи към стъклото.

„Хайде. Отпред е чисто, още не са се насъбрали зяпачи.“

Поколеба се. Дали от изстрела бензинът няма да се възпламени?

Отдалечи пистолета колкото можеше повече от наквасената си униформа. Замисли се за момент. Натисна спусъка.