Джефри Дивър
Колекционерът на кости (27)

26.

— Не мога да повярвам, че споделям това с теб.

Тя седеше в дълбокото кресло. Вече не плачеше, въпреки че лицето й бе почти толкова червено, колкото косата й.

— Продължавай — окуражи я той.

— Този мъж, за когото ти казах. Щяхме да си купуваме жилище.

— А, онзи с колито ли. Гаджета ли бяхте?

„Тайният любовник“ — помисли си Райм.

— Да, ходехме заедно.

— Мислех си, че си загубила баща си.

— Не. Татко почина преди три години. От рак. Но знаехме, че ще се случи. Може да се каже, че бяхме подготвени. Но Ник…

— Убиха ли го?

Тя не отговори на въпроса.

— Ник Карели. И той беше ченге. Детектив трети разряд. Работеше в „Улична престъпност“.

Името му беше познато. Райм не я прекъсна.

— Живяхме заедно известно време. Говорехме и за женитба. — Тя замълча, като че подреждаше мислите си. — Работеше под прикритие. Така че пазехме връзката си в тайна. На улицата в никакъв случай не биваше да се разчуе, че ходи с полицайка. — Сакс се изкашля. — Трудно ми е да го обясня. Разбираш ли, всичко си беше… между нас. Не го правехме… много често. За Бога, не съм имала друг преди Ник. Много се разбирахме. Той знаеше, че искам да си изпълнявам добре задълженията, и нямаше нищо против. И аз приемах работата му под прикритие. Имахме такива… отношения. Нали се сещаш, двамата напълно се разбирахме. Бил ли си някога в такива отношения? С жена.

Райм се усмихна:

— Да, бил съм. Но не с Блейн, жена ми. — Не му се говореше повече на тази тема. — Как се запознахте?

— При разпределението от академията. Когато идват хора от различните отдели и разказват с какво се занимават. Ник ни обясни за работата под прикритие. Веднага ме покани на среща. На „Родманс Нек“.

— На стрелбището ли?

Тя кимна, подсмръкна.

— Веднага след това ме заведе в Бруклин да се запозная с майка му. Нагостиха ме с макарони. Имаше и бутилка „Кианти“. Тя ме щипна и каза, че съм прекалено слаба, за да раждам. Накара ме да изям две каноли. Върнахме се в апартамента ми и той остана цяла нощ. Доста неща за първа среща, а? Оттогава се срещахме доста често. Щяхме да създадем добро семейство, Райм. Предчувствах го. Всичко вървеше чудесно.

— Какво стана после?

— Той…

Сакс отпи нова глътка от уискито:

— Хванаха го за незаконни сделки, това стана. През цялото време е вършил незаконна търговия.

— Така ли?

— Бил е престъпник. През цялото време го е вършил. А аз не съм подозирала нищо. Нищичко. Влагал е парите в различни банки. Беше натрупал повече от двеста хиляди.

— Съжалявам, Сакс. От наркотици ли?

— Не. Главно от крадени стоки. Електроуреди, телевизори. Грабежи. Журналистите нарекоха случая „Бруклинската афера“.

Райм кимна:

— Ето защо ми беше познато името му. Имаше десетина замесени. Всичките ченгета, нали така?

— Повечето. Имаше и хора от Търговската комисия.

— Какво стана с него? С Ник.

— Знаеш какво става, когато полицаи задържат ченге, извършило престъпление. Спукват го от бой. Казаха, че бил оказал съпротива, но аз знам, че не е вярно. Счупиха му три ребра, два пръста, обезобразиха му цялото лице. Направи самопризнания, но въпреки това го осъдиха на тридесет години.

— За грабеж? — учуди се Райм.

— Планирал сам две от операциите. Ударил с пистолет един шофьор, стрелял по друг. Само да го сплаши. Сигурна съм, че е искал само да го сплаши.

Сакс затвори очи, стисна устни.

— След като го арестуваха, от „Вътрешно разследване“ започнаха следствие. Провериха разговорите, които е водил. Ние избягвахме да се обаждаме един на друг. Ник твърдеше, че престъпниците понякога подслушвали телефона му. Но „Вътрешно разследване“ засече няколко обаждания до мен. Заеха се и с мен. Прекъснахме всякакви връзки. Трябваше. Иначе и аз щях да загазя. Нали ги знаеш в отдел „Вътрешно разследване“ как си падат по лов на вещици.

— И после?

— За да ги убеди, че съм му вече чужда… Ами каза им някои неща за мен. — Сакс преглътна тежко, сведе очи към пода. — На разпита казал: „А, Д. С. Сакс ли? Чуках я няколко пъти. Не беше добра в леглото. Затова я зарязах.“ — Тя избърса сълзите си с ръкава. — Прякорът. Д. С…

— Лон ми каза.

Тя се намръщи.

— Каза ли ти какво означава?

— Дъщерята на стражаря. Заради баща ти.

Тя се усмихна през сълзи.

— Как започна, а как свърши. На разпита Ник казал, че съм била толкова дървена в леглото, че сигурно повече съм си падала по жени. Можеш да си представиш колко бързо се разчу слухът.

— Логично е да се разчуе, Сакс.

Тя въздъхна.

— Видях го в съда, към края на процеса. Той ме погледна веднъж и… просто не мога да опиша какво се четеше в очите му. Такава тъга. Казал е всичко само за да ме защити. Но въпреки това… Може да си прав. За самотата.

— Нямах предвид…

— Не — каза сериозно тя. — Аз те обидих, сега имаш право да ми го върнеш. Справедливо е. Прав си. Мразя самотата. Искам да излизам, да се срещам с някого. Но след Ник изгубих всякакво желание за секс. Всички ме смятат за красива. Че мога да накарам мъжете да се редят на опашка пред вратата ми. Глупости. Единствените, които се осмеляват да ме поканят на среща, се интересуват само от чукане. Затова се отказах. Така ми е по-лесно. Срам ме е, но избрах по-лесното.

Райм най-сетне разбра реакцията й, когато го видя за пръв път. Беше спокойна в неговата компания, защото не чувстваше никаква сексуална заплаха. А може би и виждаше нещо общо с него.

— Знаеш ли? — пошегува се той, — двамата сме чудесна двойка.

Тя се усмихна.

— Разкажи ми за жена си. Колко време бяхте женени?

— Седем години. Шест преди инцидента, една след това.

— Тя ли те напусна?

— Не, аз я напуснах. Не исках да съм й в тежест.

— Много благородна постъпка.

— От време на време я изкарвах от нерви. Понякога се държа ужасно. Ти познаваш само добрата ми страна.

Райм замълча за момент. После попита:

— Тази история с Ник… има ли нещо общо с преместването ти от патрула?

— Не. Всъщност, да.

— Страх те е от оръжие ли?

Тя кимна.

— Уличният живот се промени. Точно той развали Ник. Той го направи престъпник. Не е като при татко. Тогава нещата са били по-добри.

— Искаш да кажеш, че улицата не е каквато ти я е описвал баща ти?

— Може би. Артритът — имам го, но не е толкова сериозна причина, колкото твърдя.

— Знам.

— Знаеш ли? Откъде?

— Просто гледам уликите и си вадя заключения.

— Затова ли ме караш да оглеждам местопрестъпления цял ден? Знаел си, че се преструвам.

— Привлякох те по случая, защото си по-способна, отколкото подозираш.

Тя го погледна кисело.

— О, Сакс, напомняш ми за времето, когато бях на твоите години.

— Така ли?

— Нека ти разкажа един случай. Бях работил в Криминологичния отдел около година, когато ме извикаха от „Убийства“. Някакъв труп, намерен на улицата в Гринуич Вилидж. Всички сержанти бяха по задачи, така че трябваше аз да извърша огледа. Бях на двадесет и шест. Отидох на местопрестъплението и се оказа, че мъртвият е началникът на социалната служба към кметството. Около него имаше само няколко снимки. Само да ги беше видяла! От тях личеше, че е посещавал един от онези клубове по „Вашингтон стрийт“. А, забравих да спомена, че беше облечен само с черен минижуп и мрежести женски чорапи. И така, ограждам местопрестъплението. Изведнъж идва един капитан и вдига крак да прескочи жълтата лента. Разбрах, че цели снимките да изчезнат, преди да стигнат до съда, но бях толкова наивен, че не ми пукаше за снимките — страхувах се само някой да не мине през сцената.

— „З“ означава „Защити“ — да защитиш местопрестъплението от чужда намеса.

Райм се усмихна.

— Спрях го. Докато размахваше ръце и крещеше зад жълтата лента, дойде един комисар. И той се опита да прескочи. Спрях и него. Той също започна да крещи. Сцената остана непокътната до идването на криминологичния екип. Познай кой дойде накрая.

— Кметът?

— Е, заместник-кметът.

— И ти спря всички?

— Никой не прескочи жълтата лента, освен специалистите по отпечатъци и фотографите. Разбира се, заплатих за усърдието си, като шест месеца след това печатах обяви. Убиецът бе заловен благодарение на няколко следови улики и пръстов отпечатък от една от снимките — същата, която публикуваха на първа страница в „Пост“. Също като тебе вчера сутринта, Сакс. Като затвори жп линията и Единадесето авеню.

— Изобщо не се замислих, като го правех. Защо ме гледаш така?

— Хайде, Сакс. Знаеш къде ти е мястото. Патрул, „Убийства“, Криминологичния отдел — няма значение… Какви са тези „Връзки с обществеността“? Ще изгниеш там. Това е добра служба за много хора, но не и за теб. Не се предавай толкова бързо.

— О, а ти не се ли предаваш? Какво да кажем за Бъргър?

— Има малка разлика.

„Така ли?“ — като че питаше погледът й.

— На теб не ти ли тежи някой на съвестта? — попита тя.

— Да. Но това вече е минало.

— Разкажи ми…

— Е, не е толкова…

— Важно е. Отпусни се. Хайде, аз ти разказах моята болка.

Райм почувства странен хлад. Не беше дизрефлексия. Усмивката му изчезна.

— Хайде, Райм — настоя тя. — Искам да ми разкажеш.

— Ами… преди няколко години работех по един случай. Направих грешка. Сериозна грешка.

— Казвай.

Сакс си наля нова чаша уиски.

— Беше по един случай на битово убийство. Мъж застрелял жена си в апартамента им в Китайския квартал. После се самоубил. Нямах много време да огледам местопрестъплението. Претупах малко нещата. И допуснах класическа грешка: бях решил какво ще намеря, преди да започна огледа. Открих някакви влакна, които нямаше откъде да дойдат, но реших, че са се лепнали отнякъде по дрехите на убитите. Намерих парченца от куршум, но не проверих дали са от пистолета, с който бе извършено убийството. Видях следи от барут, но не проверих дали отговарят на разположението на фигурите при стрелбата. Свърших огледа, подписах протокола и се прибрах в управлението.

— И какво стана?

— Сцената на престъплението е била нагласена. Всъщност ставаше дума за грабеж. И убиецът не беше успял да избяга.

— Какво? Бил е там през цялото време?

— След като си тръгнах, изпълзял изпод леглото и започнал да стреля. Уби един техник и рани един помощник на съдебния лекар. Изскочил на улицата и там започнал престрелка с двама патрулиращи полицаи. Застреляха го — по-късно умря от раните си, — но уби един полицай и рани друг. Освен това застреля едно семейство, което излизало от близкия китайски ресторант. Използвал едно от децата за прикритие.

— Господи!

— Колин Стантън — така се казвал бащата. Останал невредим. Бил военен лекар. От „Бърза помощ“ казаха, че можел да спаси жена си или някое от двете деца, ако им се бил притекъл на помощ. Но вместо това, изпаднал в паника и застинал от уплаха. Просто така си останал, докато кръвта им изтичала пред очите му.

— За Бога, Райм. Грешката не е твоя. Ти…

— Чакай. Това не е всичко.

— Така ли?

— Нещастният баща се върнал вкъщи, в някакво градче в щата Ню Йорк. Получил криза и постъпил в психиатрична болница. Опитал се да се самоубие. Поставили го под наблюдение. Първо се опитал да си пререже вените с лист хартия, корица от списание. После се промъкнал в библиотеката на болницата, намерил чаша за вода в умивалнята на библиотекаря, счупил я и прерязал вените си. Успели да го спасят и го оставили още година в болницата. Накрая го изписали. След месец отново опитал да се самоубие. Използвал нож. Този път успял.

Райм бе научил за смъртта на Стантън от един некролог, изпратен по факса от главния следовател на област Олбани до отдел „Връзки с обществеността“ на нюйоркската полиция. Някой го бе препратил за Райм по служебната поща с послепис: „Решихме, че ще ви заинтересува“.

— От „Вътрешно разследване“ разгледаха случая. Професионална некадърност. Получих мъмрене. Трябваше да ме уволнят.

Сакс въздъхна и затвори очи за момент.

— И твърдиш, че не чувстваш угризения?

— Вече не.

— Не ти вярвам.

— Мина време, Сакс. Тези трупове ми тежаха известно време на съвестта. Но ги забравих. Иначе как щях да продължа да работя?

Тя се замисли и каза:

— Като бях на осемнадесет, ме глобиха. За превишена скорост. Карах със сто и тридесет при ограничение шестдесет.

— Е?

— Татко каза, че ще ми даде пари за глобата, но после ще трябва да му ги върна. С лихва. И знаеш ли какво още ми каза? Каза, че е щял да ме пребие от бой, ако съм била минала на червено или съм била нарушила някой знак. Но за превишената скорост ме разбирал. „Знам как се чувстваш, скъпа. Като се движиш, не могат да те хванат.“ Ако не карах, ако не се движех, сигурно и аз щях да се самоубия.

— Обикалях навсякъде пеша. Не съм карал много. Двадесет години не съм имал кола. Ти каква имаш?

— Нищо лъскаво, като колите, които карат в Манхатън. Чеви. „Камаро“. Беше на баща ми.

— И бормашината ли е от него? Дал ти я е, за да си оправяш колата, предполагам.

Тя кимна:

— Даде ми и френски ключ. И комплект за запълване на дупки. И първия комплект гедоре, подарък за тринадесетия ми рожден ден. Това чеви е голяма трошка. Да знаеш как изглежда само. Типична американска кола. Радиото, вентилационната система, ключовете за фаровете, всичко е счупено или се клати. Но шасито е бетон. Лека е като перце, мога да изпреваря беемве.

— Обзалагам се, че ще го направиш.

— Колко залагаш?

— За инвалидите колите са мерило за благосъстоянието — обясни Райм. — Седим (или лежим) в рехабилитацията и си правим планове какво ще измъкнем от застрахователните компании. Най-големият лукс са микробусите за инвалидни колички. После идват колите, които се управляват само с ръце. Което, разбира се, не ме устройва. Не съм се возил от години. Не си спомням кога за последен път се качих в кола.

— Хрумна ми нещо. Хайде, преди твоя приятел — доктор Бъргър — да се върне, да те разходя. О, и това ли не може? Не можеш да седиш ли? Каза, че инвалидна количка не ти върши работа.

— Е, в инвалидна количка не мога. Но кола… Мисля, че няма проблем. — Райм се засмя. — Двеста петдесет и два… Километра в час ли?

— Това беше изключение — каза Сакс. — Добри метеорологични условия. Никакви патрули по магистралата.

Телефонът иззвъня и Райм сам отговори. Беше Лон Селито.

— Изпратихме хора от „Наблюдение и разследване“ в църквите в Харлем, които може да са вероятни цели на палежа. Делрей се зае лично — кротък е като овчица. Не можеш да го познаеш. А, изпратих и тридесет патрулиращи полицаи в останалите църкви, които може да сме пропуснали. Ако убиецът не се появи до седем и половина, ще претърсим всички. В случай че се е промъкнал незабелязано. Мисля, че този път ще го хванем, Линк — каза детективът подозрително ентусиазирано за нюйоркски полицай.

— Добре, Лон. Ще изпратя Амелия в командния ти център около осем.

Том почука на вратата.

„Като че се бои да не ни завари в неудобно положение“ — помисли си Райм.

— Не приемам извинения — каза упорито болногледачът. — Лягай си веднага.

Минаваше три, а Райм отдавна бе забравил умората. Сега му се струваше, че лети. Над тялото си. Питаше се дали няма да започне да халюцинира.

— Слушам, „мамо“ — отвърна той. — Том, полицай Сакс ще остане. Би ли й дал одеяло, моля?

— Моля? — Том го погледна с недоумение.

— Одеяло.

— Не, не, другата дума.

— Коя? „Моля“ ли?

Том разтвори широко очи:

— Добре ли си? Дали да не извикам отново Пит Тейлър? Или главния хирург на „Колумбия-пресвитераниан“?

— Виж как ме тормози този мръсник — възропта Райм. — Дори и не подозира колко е близо до уволнението.

— Кога да те събудя?

— Шест и половина е идеално.

Когато Том излезе, Райм се обърна към Сакс:

— Кажи, Сакс, обичаш ли музика?

— Обожавам.

— Каква?

— Стари парчета, „Мотаун“… А ти? Приличаш ми на любител на класическата музика.

— Виждаш ли онзи вграден шкаф?

— Този ли?

— Не, не. Другият. Вдясно. Отвори го.

Тя го отвори и застина от удивление. Шкафът бе като малка стаичка, пълна с близо хиляда компактдиска.

— Тук е като в музикален магазин.

— Уредбата е на онази полица, виждаш ли я?

Сакс погали прашната черна „Хармън Кардън“.

— Струва повече от първата ми кола. Вече не я слушам.

— Защо?

Той не отговори на въпроса; вместо това я подкани:

— Пусни нещо. Включена ли е? А? Добре. Избери си нещо.

След минута Сакс се измъкна от шкафа и отиде до дивана. Леви Стъбс и „Фор топс“ запяха за любов.

От години в стаята не бе прозвучала и една нота. Райм се опита да измисли отговор на въпроса на Сакс защо е спрял да слуша музика. Не му дойде нищо на ум.

Тя разтреби папките и книгите от дивана. Разположи се и взе един екземпляр от „Сцени на престъплението“.

— Ще ми подариш ли една?

— Вземи десет.

— Би ли… — Внезапно замълча.

— Да ти напиша автограф ли? — Райм се разсмя. Сакс също. — Какво ще кажеш да ти оставя отпечатък от пръста си? Почеркът можа да се идентифицира само с осемдесет и пет процента сигурност. Но отпечатъкът — всеки специалист ще потвърди, че е мой.

Сакс зачете първата глава. Клепачите й се затвориха. Тя остави книгата.

— Би ли ми направил една услуга?

— Каква?

— Прочети ми нещо. Нещо от книгата си. Когато ходехме с Ник…

— Какво?

— Когато бяхме заедно, Ник много често ми четеше на глас, преди да заспим. Книги, вестници, списания… Това е едно от нещата, които най-много ми липсват.

— Не умея да чета — призна Райм. — Звучи, сякаш чета доклад от местопрестъпление. Но имам добра памет… Какво ще кажеш просто да ти разкажа за някое престъпление?

— Ще ми е приятно — каза тя.

Обърна се с гръб, съблече униформената си блуза, свали бронираната жилетка. Отдолу носеше намачкана фланелка и сутиен. Облече отново блузата и се излегна на дивана. Зави се, обърна се на една страна и затвори очи.

С помощта на дистанционното Райм намали осветлението.

— Винаги съм намирал сцените на убийствата възхитителни — започна той. — Приличат на сандъци с пиратски съкровища. Интересуваме се много повече къде е умрял човек, отколкото къде се е родил. Да вземем Джон Кенеди. Всяка година хиляди хора посещават Тексаската щатска библиотека в Далас. Кой ще ти тръгне на поклонение в някаква си акушеро-гинекологична болница в Бостън?

Райм намести глава върху меката възглавница.

— Отегчавам ли те?

— Ни най-малко. Продължавай.

— Знаеш ли на какво винаги съм се учудвал, Сакс?

— Кажи.

— От години ме изпълва с възхищение Калвария^[1]. Преди две хиляди години. Ето на това местопрестъпление бих искал да работя. Знам какво си мислиш: „Но престъпниците са известни.“ Така ли е наистина? Знаем само какво твърдят свидетелите. Помниш ли какво ти казах: никога не се доверявай на свидетел. Може би написаното в Библията няма нищо общо с истината. Къде са доказателствата? Уликите? Нокти, кръв, пот, копието, кръстът, оцетът. Отпечатъци от сандали и пръсти.

Райм леко обърна глава наляво и продължи да говори за местопрестъпления и улики, докато гърдите на Сакс започнаха да се издигат и спускат равномерно. После, с левия си безименен пръст, натисна копчето на дистанционното и загаси лампите. Скоро и той заспа.

* * *

Небето започваше да просветлява…

Карол Ганц виждаше това през армираното стъкло над главата си. Пами! О, горкото… После се сети за Рон. За всичките си вещи. Парите, жълтата раница…

Мислеше най-вече за Пами.

Нещо я бе събудило. Какво ли?

Болката в китката? Пулсираше ужасно. Карол се изправи леко…

Стаята отново се изпълни с дълбокия звук на орган и пеенето на хор.

Това я бе събудило. Музиката. Църквата не беше изоставена. Горе имаше хора! Карол се изсмя на себе си. Някой щеше…

Тогава си спомни за бомбата.

Надзърна иззад шкафа. Бомбата беше все още там. Подаваше се от ръба на масата. Изглеждаше зловещо — истинска бомба, оръжие за унищожение, не като лъскавите играчки, които гледаме по филмите. Изтъркано тиксо, изкривени жици, мътен бензин… Може би пък беше само имитация. На усилващата се дневна светлина не изглеждаше толкова страшно.

Музиката стана по-силна. Беше точно над нея. Скърцане и глъчка — хората ходеха по старите сухи дъски. От цепнатините по тавана започна да се ръси прах.

Пискливите гласове замлъкнаха по средата на куплета. И отново запяха.

Карол затропа с крака, но подът беше бетонен, стените — тухлени. Опита се да изкрещи, но звукът бе заглушен от тиксото на устата й. Репетицията продължи. Тържествената, оглушителна музика изпълни мазето.

След десетина минути борба Карол се свлече изтощена на пода. Погледна бомбата. Беше станало по-светло и циферблатът се виждаше по-ясно.

Карол присви очи.

Циферблатът! Не беше имитация. Стрелката бе нагласена на 6:15. Часовникът показваше 5:30.

Карол се свря зад шкафа и започна да блъска металните му стени с коляно. Но слабите звуци, които издаваше, моментално потъваха в бодрите трели на „В небето се носи малка колесница“.