Джефри Дивър
Колекционерът на кости (26)

25.

— Няма начин, Райм. Няма да стане.

Бъргър изглеждаше смутен. Райм предположи, че в практиката си лекарят се е сблъсквал с всякакви истерични изблици. Основният проблем на Бъргър го създаваше не този, който е решил да умре, а онези, които искат той да остане жив.

Том издумка по вратата.

— Всичко е наред, Том — извика Райм. — Остави ни.

После се обърна към Сакс:

— Нали вече се сбогувахме? Недей да разваляш добрия край.

— Не можеш да го направиш.

Кой ли й беше пуснал мухата? Сигурно Пит Тейлър. Разбрал е, че двамата с Том лъжат.

Очите на Сакс се спряха върху трите предмета на масата: брендито, хапчетата и найлоновия плик. И гумената лента, подобна на онези, които все още носеше на обувките си. (Колко пъти, след като Райм се върнеше вкъщи от някое местопрестъпление, Блейн поглеждаше ужасена гумените ленти върху обувките му и казваше: „Всички ще си помислят, че съпругът ми няма пари за нови обувки и връзва подметките си, за да не паднат. Не бъди разсеян, Линкълн!“).

— Сакс, свали белезниците на лекаря. И ме остави на мира, ако обичаш.

Тя се изсмя дрезгаво:

— Съжалявам. В Ню Йорк това се смята за престъпление. Могат да го съдят за опит за убийство.

— Просто разговарях с пациента — каза Бъргър.

— Затова ще ви предявят само обвинение в опит за убийство. Може би трябва да публикуват името ви в криминалната хроника.

— Линкълн — каза уплашено Бъргър. — Не мога…

— Няма страшно, ще се разберем — успокои го Райм. — Сакс, моля те.

Тя стоеше разкрачена, поставила заплашително ръце на кръста.

— Хайде — заповяда на лекаря.

— Сакс, нямаш представа колко е важно това за мен.

— Няма да ти позволя да се самоубиеш.

— Да ми позволиш ли? Да ми позволиш? И от къде на къде трябва да искам разрешение от теб?

— Госпожице… Полицай Сакс — започна Бъргър, — решението е негово и е взето в пълно съзнание. Линкълн знае повече от всички останали пациенти.

— Пациенти ли? Искате да кажете жертви.

— Сакс! — промълви Райм, като се опитваше да не звучи отчаяно. — Нужни ми бяха години, докато намеря някого, който да ми помогне.

— Може би защото това, което си решил, не е правилно. Замислял ли си се някога над това? Защо точно сега, Райм? Точно по средата на разследването.

— Ако получа нова криза или инсулт, може да загубя всяка способност за комуникация. Ще остана в съзнание четиридесет години, абсолютно неподвижен. И ако мозъкът ми още функционира, никой няма да се наеме да ме отърве от страданията ми. Сега поне мога да кажа какво искам.

— Ама защо?

— Защо не? Кажи ми. Защо не?

— Ами… — Аргументите против самоубийството бяха толкова явни, че тя изпита затруднения да ги изкаже. — Защото…

— Защо, Сакс?

— Защото това е постъпка на страхливец.

Райм се изсмя.

— Наемаш ли се да спориш на тази тема, Сакс? Хайде, защити мнението си. „Страхливец“, казваш. Напомня ми за сър Томас Браун, който казва: „Когато животът е по-ужасен от смъртта, тогава наистина си струва да живееш.“ Смелост пред лицето на непоносими страдания… Класически аргумент в полза на живота. Ако е вярно, защо да даваме упойка на пациентите при операция? Защо да произвеждаме аспирин? Защо да лекуваме счупените крайници. Защо да предписваме обезболяващи? Извинявай, но не виждам нищо хубаво в болката.

— Ама теб не те боли.

— А как ще определиш кое е болка, Сакс? Липсата на сетивност не е ли също болка?

— Можеш да си полезен на хората. Виж колко много неща знаеш. Криминология, история…

— А, аргументът за обществената полза. Много е разпространен.

Райм погледна Бъргър, но лекарят запази мълчание. Интересът му явно бе насочен към прешлена на масата. Вдигна го и го завъртя в заключените си с белезници ръце. Райм си спомни, че преди е работил като ортопед. Обърна се отново към Сакс:

— Кой е казал, че човек трябва да върши нещо полезно за обществото? Освен това аз мога да причиня и някаква вреда. Някакво зло, на околните или на себе си.

— Такъв е животът.

Райм се усмихна.

— Само че аз избрах смъртта, не живота.

Сакс се размърда неловко, като че мислеше усилено.

— Ами… просто смъртта не е естествена. Животът е естествен.

— Така ли? Фройд не би се съгласил. Той се отказва от принципа на удоволствието и започва да говори за друга сила — нееротична агресия, както я нарича. Сила, която се стреми да разтрогне връзките, които си създаваме в живота. Собственото ни разрушение също е природна сила. Всичко умира, какво по-естествено от това?

Сакс отново се занеса яростно.

— Добре — каза тя. — Животът ти е труден. Но си мислех… че ти обичаш предизвикателствата.

— Предизвикателства ли? Нека ти кажа за моите предизвикателства. Една година бях на изкуствен бял дроб. Виждаш ли белега от трахеотомия на гърлото ми? Е, с упорити упражнения и голяма воля успях да се откача от апарата. В интерес на истината, малко хора могат да се похвалят с такива мощни бели дробове като моите. Това е пример за учебниците по медицина, Сакс. Това ми отне осем месеца. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Осем месеца само за да възстановя един основен жизнен процес. Не ти говоря за умения като рисуване или свирене на цигулка. Осем месеца само за да се науча да дишам.

— Но положението ти може да се подобри. След някоя година може да открият лечение.

— Не. Нито след една, нито след десет години.

— Не можеш да бъдеш сигурен. Сигурно правят някакви изследвания…

— О, със сигурност правят. Искаш ли да ти кажа какво правят? Вече съм специалист в тази област. Трансплантират ембрионална нервна тъкан в увредената, за да предизвикат регенерация на аксоните. — Сложните понятия излязоха с голяма лекота от устата му. — Засега няма задоволителни резултати. Някои лекари използват химически стимулатори на регенерацията. Никакъв резултат. Не и при висшите организми. При нисшите има доста добър ефект. Ако бях жаба, вече щях да скачам.

— Значи има учени, които работят по проблема.

— Има. Ама от тридесет години не са постигнали нищо.

— Щом смятат, че може да открият нещо, сигурно има някаква надежда.

Райм се изсмя. Добра логика.

Сакс тръсна гъстата си червена коса.

— Ти си полицай. Самоубийството е незаконно.

— И смъртен грях също. Индианците дакота вярват, че духът на самоубиеца ще обикаля вечно около дървото, на което се е обесил. Това спряло ли е самоубийствата? Не.

— Слушай, Райм. Ето последния ми аргумент. — Сакс кимна към Бъргър. — Ще го отведа и ще го хвърля зад решетките. Опровергай ме, ако можеш.

— Линкълн… — изстена уплашено лекарят.

Сакс го хвана за рамото и го поведе към вратата.

— Не! — изхленчи Бъргър. — Недейте.

Когато Сакс посегна да отвори, Райм извика:

— Сакс, преди да го направиш, отговори ми на един въпрос.

Тя спря, с ръка на дръжката.

— Само на един въпрос.

Тя се обърна.

— Ти някога имала ли си желание да се самоубиеш?

Сакс отключи шумно.

— Отговори ми — настоя той.

Тя не отвори вратата. Остана с гръб към него.

— Не, никога.

— Щастлива ли си?

— Като всички.

— Никога ли не си изпадала в депресия?

— Не твърдя такова нещо. Но не съм искала да се самоубивам.

— Каза, че обичаш да караш кола. Такива хора обикновено обичат да карат бързо. Ти също, нали?

— Да, понякога.

— С колко най-много си карала?

— Не знам.

— Над сто и двадесет?

Тя се усмихна презрително:

— Естествено.

— Над сто и петдесет?

Тя вдигна палец нагоре.

— Сто и шейсет? Сто и осемдесет? — попита той, като се усмихваше учудено.

— Двеста петдесет и два.

— Ихаа, Сакс, впечатлен съм. Добре, като караш толкова бързо, не си ли помисляш, че някой път, по някаква случайност, може да ти се случи нещо? Да ти се счупи ос или нещо друго, да спукаш гума, на пътя да има локва масло?

— Нямаше голяма опасност. Да не съм луда?

— Нямало голяма опасност. Но като караш със скоростта на витлов самолет, все пак има опасност, нали?

— Сега да ме поучаваш ли си решил?

— Не. Замисли се. Като караш толкова бързо, трябва да имаш предвид, че може да катастрофираш, нали?

— Може би.

Бъргър нервно въртеше костта в ръцете си.

— Значи си била в такава ситуация. Знаеш какво искам да кажа. Знаеш разликата между риска да умреш и сигурността, че ще умреш. Разбираш ли, Сакс, тази граница се преминава много лесно. И тогава ти остава само една крачка, за да се присъединиш към мъртвите.

Сакс наведе глава, червената й коса напълно закри лицето й.

— Като заговорихме за мъртвите — прошепна той с надеждата Сакс да не си тръгне, преди да е успял да я разколебае, — усещам, че тук нещо те притеснява. Колко ти се иска да отидеш при тях? Май малко повече от нормалното. Много повече.

Тя не отговори. Райм усети, че още малко и ще проникне в душата й.

Сакс се обърна гневно към Бъргър. Хвана белезниците:

— Хайде, да вървим.

— Разбираш ме много добре, нали? — извика Райм.

Тя спря отново.

— Понякога… се случва нещо, Сакс. Понякога не можеш да бъдеш такава, каквато искаш да бъдеш, не можеш да получиш, каквото искаш да имаш. Животът се променя. Понякога съвсем малко, понякога много. И понякога просто не си струва труда да се опитваш отново да го наредиш.

Сакс и Бъргър стояха мълчаливо и неподвижно до вратата. В стаята настана абсолютна тишина. Тя се обърна и погледна Райм в очите.

— Смъртта е избавление от самотата — каза той. — От страха. От безпокойството.

Сега той гледаше изкривените й пръсти точно както тя бе гледала безжизнените му крака.

Сакс пусна белезниците на Бъргър и се приближи до прозореца. По бузите й проблеснаха сълзи, на жълтата светлина на уличните лампи.

— Сакс, уморен съм — продължи Райм с искрен глас. — Нямаш представа колко съм уморен. Знаеш колко е трудно да започнеш нов живот. С цяла планина от… мъчителни дейности. Да се къпеш, да ядеш, да говориш по телефона, да се обличаш, да си чоплиш носа… И още куп други.

Райм замълча. След дълго мълчание Сакс заговори:

— Ще ти предложа една сделка.

— Каква?

Тя кимна към таблицата на стената:

— 823 е отвлякъл малко момиченце с майка му… Помогни ни да ги спасим. Само тях. Ако ни помогнеш, ще те оставя един час насаме с него — кимна към Бъргър. — Ако обещае, че след това ще се махне от града.

Райм поклати глава:

— Сакс, ако получа друга криза и загубя способността да говоря…

— Ако се случи, дори да не можеш да кажеш и една дума, сделката остава. Ще се погрижа да останете един час заедно.

Сакс отново изпъна крака, скръсти ръце, Райм я харесваше най-много в тази поза. Как му се искаше да я беше видял сутринта на линията, когато е спирала влака.

— Само това мога да ти обещая.

Райм кимна:

— Добре. Споразумяхме се. — Обърна се към Бъргър: — Понеделник?

— Добре, Линкълн. Съгласен съм — отвърна лекарят с разтреперан глас.

Сакс му свали белезниците. Бъргър я изгледа страхливо. Явно се опасяваше, че може да си промени решението. Щом се видя свободен, тутакси изчезна от стаята. Но осъзна, че още държи прешлена, и се върна да го остави (почти благоговейно) върху доклада от сутрешното убийство.

* * *

— Бяха по-доволни от прасета в червена вирджинска кал — отбеляза Сакс, като имаше предвид Селито и Полинг, на които току-що бе съобщила, че Райм се е съгласил да продължи работата по разследването още един ден. — Особено Полинг. Имах чувството, че дребосъкът ще ме разцелува. (Не му казвай, че съм го нарекла така.) Как си? Изглеждаш по-добре.

Тя отпи малко уиски и остави чашата на масата до леглото.

— Да, по-добре съм — каза Райм.

Том сменяше чаршафите:

— Бълваш пот като фонтан.

— Но само от врата нагоре — отбеляза Райм.

— Това нормално ли е? — попита Сакс.

— Да. Така работи организмът. Терморегулацията на останалата част от тялото е повредена. Нямам нужда от аксиален дезодорант.

— Аксиален ли?

— За подмишниците — обясни Райм. — Първият ми болногледач никога не казваше „мишница“. „Ще те повдигна за аксиалните стави, Линкълн.“ Или: „Ако чувстваш, че ще изригнеш, не се притеснявай, Линкълн.“ Наричаше се „грижополагач“. Така пишеше в препоръките му. Нямам представа защо го наех. Много предразсъдъци имаме, Сакс. Мислим си, че ако наречем нещо с друго име, ще го променим. Извършител — престъпник. Но онзи „грижополагач“ си оставаше просто санитар и смърдеше отвратително под мишниците. Прав ли съм, Том? Няма от какво да се срамуваме. Това е почтена професия. Трудна, но почтена.

— Харесвам трудностите. Затова дойдох.

— Ти какъв си, Том, болногледач или грижополагач?

— Аз съм светец.

— Я, пак започна да остроумничи. Ама и със спринцовката работи чевръсто. Неведнъж ме е съживявал.

Райм изведнъж се разтревожи, че Сакс го е видяла гол. Без да я поглежда, добави:

— Май и на теб трябва да ти благодаря, Сакс. Поигра ли на Клара Бъртън^[1]?

Срам го беше да я погледне в очите.

— Не — отвърна Том. — Спасих те със собствените си ръце. Не исках тези чувствителни души да се отвратят от отпуснатия ти задник.

„Благодаря ти, Том“ — помисли си Райм. После изръмжа:

— Хайде, махай се сега. Искам да поговоря по случая със Сакс. Насаме.

— Трябва да поспиш.

— Разбира се. Но трябва да обсъдим някои неща по разследването. Хайде, лека ти нощ.

Том излезе. Сакс си наля малко уиски. Наведе се и вдиша ароматните изпарения.

— Кой ме издаде? — попита Райм. — Пит ли?

— Кой?

— Доктор Тейлър, травматологът.

Тя се замисли достатъчно дълго, че той да се увери в предположението си. Накрая тя каза:

— Загрижен е за теб.

— Виждам. Точно това е проблемът. Бих искал да се грижеше малко по-малко. Знае ли за Бъргър?

— Подозира.

Райм се намръщи.

— Виж, кажи му, че Бъргър е стар приятел. Че… Какво има?

Сакс издиша бавно, сякаш се наслаждаваше на дима на цигара:

— Не само искаш да те оставя да се самоубиеш, ами и ме караш да лъжа единствения човек, който може да те разубеди.

— Той не може да ме разубеди.

— Защо тогава да го лъжа?

Райм се засмя:

— Нека просто оставим доктор Тейлър в неведение за няколко дни.

— Добре. Господи, трудно се излиза на глава с теб.

Той я погледна в очите:

— Защо не ми разкажеш?

— Какво?

— Кой е този, когото все още жалиш?

— Много са.

— Например?

— Виж некролозите във вестника.

— Хайде, Сакс.

Тя поклати глава. Загледа се в уискито си с лека усмивка:

— Не, няма да ти кажа.

Той отдаде мълчанието й на нежеланието да споделя интимните си чувства с човек, когото познава едва от един ден. Което му се струваше смешно, като се има предвид, че бе седнала до кутия с катетри и тубичка вазелин. Нямаше намерение да я насилва повече. Затова остана изненадан, когато тя промълви:

— Просто… просто… О, по дяволите.

Сакс заплака, вдигна ръка да избърше сълзите си и разля цяла чаша от най-качественото уиски по паркета.