Джефри Дивър
Колекционерът на кости (25)

24.

Селито пръв грабна телефона.

— Обадете се на „Бърза помощ“ — нареди Том. — После натиснете това копче. Автоматично набиране. Номерът на Пит Тейлър, специалиста по гръбначни травми.

Селито набра номера.

— Някой да ми помогне! — закрещя Том.

Сакс бе най-близо. Кимна и пристъпи към Райм. Болногледачът бе хванал припадналия паралитик под мишниците и се опитваше да го издърпа нагоре. Разтвори ризата и натисна бледите гърди.

— Останалите, оставете ни сами.

Селито, Банкс и Купър се спогледаха, след което бързо напуснаха стаята. Селито затвори вратата.

Болногледачът извади една пластмасова кутийка. Имаше бутони и циферблати и беше свързана посредством проводници към плосък диск, който Том постави върху гърдите на Райм.

— Това е електрически стимулатор на диафрагмата. Ще поддържа дишането му.

Болногледачът включи апарата. После нахлузи ръкава на апарата за измерване на кръвно налягане върху снежнобялата ръка на Райм. Сакс си даде сметка, че по кожата на паралитика няма нито една бръчка. Беше на четиридесет, а тялото му бе като на двадесетгодишен.

— Защо му е толкова червено лицето? Изглежда, сякаш всеки момент ще се пръсне.

— Не само изглежда, ами и ще се пръсне — отвърна безстрастно Том; продължи с измерването на кръвното. — Дизрефлексия… При цялото напрежение днес, умствено и физическо. Не е свикнал на такова натоварване.

— Постоянно повтаряше, че е уморен.

— Знам. А не му обърнах достатъчно внимание. Тихо. Да чуя пулса му.

Постави си слушалката и бавно започна да изпуска въздуха, като гледаше манометъра. Ръцете му пипаха сигурно като на хирург.

— По дяволите! Диастолично сто двадесет и пет. По дяволите!

„Боже Господи — помисли си Сакс, — ще получи инсулт!“

Том кимна към една черна чанта:

— Намери нифедипина. И извади една спринцовка.

Докато тя търсеше, Том смъкна панталоните на Райм, взе катетър, намаза го с вазелин и внимателно, но бързо го вкара в бледия пенис на паралитика.

— Това е една от причините. Налягането в правото черво и пикочния мехур също може да доведе до такава криза. Днес пи повече от необходимото.

Сакс извади спринцовката.

— Не знам как се прави инжекция.

— Аз ще я направя. Мога ли да те помоля… ако нямаш нищо против? Да гледаш катетъра да не се прегъне.

— Да, разбира се.

— Искаш ли ръкавици?

Сакс надяна гумените ръкавици и хвана пениса на Райм с лявата си ръка, катетъра — с дясната. От ужасно дълго време не беше пипала мъж на такова място. Кожата бе мека и тя си помисли колко е странно центърът на мъжествеността да е толкова нежен.

Том умело инжектира лекарството.

— Хайде, Линкълн…

В далечината прозвуча сирена.

— Идват — каза Сакс, като погледна през прозореца.

— Ако не го свестим сега, няма да могат да му помогнат с нищо.

— След колко време ще подейства лекарството?

Том погледна бездиханния Райм:

— Досега трябваше да е подействало. Но дозата е твърде голяма и има опасност да изпадне в шок.

Болногледачът се наведе и вдигна единия клепач на болния. Синята зеница бе мътна и безжизнена.

— Не е добре. — Том отново измери налягането. — Сто и петдесет. Господи!

— Това ще го убие! — възкликна Сакс.

— О, това не е никакъв проблем.

— Какво? — прошепна удивено Амелия Сакс.

— Той няма нищо против да умре. — Том я погледна изненадано, сякаш смяташе, че това трябва да й е ясно. — Просто не иска да остане по-парализиран, отколкото е в момента. — Болногледачът приготви нова спринцовка. — Веднъж вече бе на ръба на инсулта. Точно това го ужасява.

Том се наведе и инжектира още лекарство.

Сирената се чу по-близо, линейката изсвири и с клаксон. Сигурно колите й пречеха да мине и не бързаха да се отдръпнат — това бе едно от нещата в града, които разяряваха Сакс.

— Можеш вече да извадиш катетъра.

Сакс внимателно измъкна тръбичката. Кимна към резервоара с урина:

— Да я…

Том се усмихна леко.

— Това е моя работа.

Минаха още няколко минути. Линейката, изглежда, не напредваше поради задръстването. По-късно по високоговорителя прогърмя нечий глас и сирената се приближи.

Райм внезапно се размърда. Леко поклати глава. После — по-силно. Червенината на лицето му поизчезна.

— Линкълн, чуваш ли ме?

— Том…

Райм затрепери. Том го покри с един чаршаф.

Сакс го погали по главата. Взе една кърпа и избърса челото му.

По стълбите отекнаха стъпки и на вратата се появиха двама едри санитари. Втурнаха се в стаята, измериха кръвното на паралитика и провериха диафрагмения стимулатор. Малко след тях дотича и доктор Питър Тейлър.

— Питър — каза Том, — получи дизрефлексия.

— Какво е кръвното?

— Спада, но беше много високо. Достигна сто и петдесет.

Лекарят се намръщи.

Том представи Тейлър на санитарите. Те посрещнаха специалиста с облекчение и му отстъпиха място до леглото.

— Докторе… — промълви Райм.

— Я да видим очите.

Тейлър насочи фенерче към зениците на Райм. Сакс следеше лицето на лекаря; не й хареса намръщеното му изражение.

— Не ми трябва стимулаторът — прошепна Райм.

— На теб или на дробовете ти? — попита троснато лекарят. — Защо не го оставим да поработи още малко? Само докато разберем какво е състоянието ти.

Обърна се към Сакс:

— Бихте ли изчакали навън?

* * *

Тейлър се наведе и Райм забеляза капчиците пот по челото му.

Лекарят вдигна единия му клепач и се вгледа в лявата зеница, после в дясната. Измери отново кръвното му.

— Приближава се към нормалното. Как е урината?

— Литър и сто.

Тейлър се намръщи:

— От небрежност ли е толкова много? Или от прекалено много пиене?

Райм му отвърна също толкова намръщено:

— Малко се бяхме отнесли, докторе. Имаме доста работа тази нощ.

Тейлър кимна, после огледа стаята изненадан, като че някой бе вмъкнал всички апарати зад гърба му.

— Какви са тези неща?

— Върнаха ме на работа.

Тейлър се усмихна:

— Време беше. От месеци те карам да се захванеш с нещо. Какво е положението с правото черво?

— Не е изпразвано от дванадесет, може би четиринадесет часа — отвърна Том.

— Голямо нехайство от твоя страна — упрекна го Тейлър.

— Не е виновен той — каза Райм. — Тук цял ден гъмжи от хора.

— Да не чувам извинения.

Такъв си беше доктор Тейлър. Никога не говореше със заобикалки, винаги бе прям с пациентите си.

— Хайде да свършим и тази работа.

Лекарят си сложи гумени ръкавици, наведе се над Райм и започна да мачка корема му, за да раздвижи мързеливите черва. Том вдигна чаршафите и пъхна подлогата. След малко всичко бе готово и Том избърса шефа си.

— Надявам се да си се отказал от онези глупости — каза неочаквано Тейлър.

„“Онези глупости" ли?"

Имаше предвид самоубийството. Райм хвърли кратък поглед на Том.

— Не съм мислил за това от известно време.

— Добре. — Тейлър погледна уредите и инструментите върху масата. — Така трябва. Може в полицията отново да те назначат.

— Не вярвам да издържа изпита по физическо.

— Как е главата?

— Бих описал чувството като „десетина парни чука“. Вратът също ме боли. Днес на два пъти получавам силни пристъпи.

Тейлър отиде зад него и опипа гръбначния му стълб на мястото, където (поне така си мислеше Райм) се намираха белезите от операциите, които бе преживял през последните години. Лекарят започна да го масажира внимателно; болките във врата и раменете постепенно изчезнаха.

Пръстите на Тейлър спряха, както предположи Райм, на четвъртия шиен прешлен.

„Космически кораб, камион…“

— Някой ден медицината ще е способна да лекува и това — каза лекарят. — Някой ден тази травма ще се лекува със същата лекота, както счупен крак. Мен слушай. Сигурен съм.

След петнадесет минути Питър Тейлър слезе при полицаите.

— Добре ли е? — попита загрижено Амелия Сакс.

— Кръвното налягане спадна. Нуждае се от почивка.

Лекарят, набит човек, внезапно си даде сметка, че пред него стои много хубава жена. Той приглади оредялата си прошарена коса и огледа стройното й тяло от глава до пети. След това погледът му се премести на полицейските коли около, къщата и той попита:

— По какво разследване ви помага?

Селито си замълча, както би направил всеки детектив, щом някой цивилен му зададе такъв въпрос, но Сакс предположи, че лекарят и Райм са достатъчно близки, и отвърна:

— Чухте ли за отвличанията?

— Шофьорът на такси ли? По новините само за него говорят. Добре е за Линкълн. Работата ще му се отрази чудесно. В момента са му нужни приятели и цел в живота.

Том се показа на горния етаж:

— Той ти благодари, Пит. Е, не каза „благодаря“. Но вътрешно ти е благодарен. Нали го знаеш?

— Нека бъдем честни — каза Тейлър, като сниши глас. — Още ли смята да се свърже с тях?

И когато болногледачът отвърна: „Не, отказа се“, нещо в гласа на Том подсказа на Сакс, че лъже. За каквото и да ставаше дума.

„Смята да се свърже с тях…“

Във всеки случай Тейлър май също не повярва.

— Ще дойда утре, да видя как е.

Том отвърна, че ще му е благодарен. Тейлър нарами чантата си и си тръгна. Болногледачът махна на Селито:

— Иска да ви види за минутка.

Детективът се качи бързо. Влезе в стаята; след няколко минути двамата с Том се появиха отново. Селито погледна със сериозно изражение Сакс:

— Твой ред е.

И кимна към стълбите.

* * *

Райм лежеше разрошен, лицето му не беше вече червено, нито ръцете — бели. В стаята миришеше на изпражнения. Беше завит с чисти чаршафи и облечен с чиста пижама — зелена като костюма на Делрей.

— Не съм виждала по-грозна пижама — каза Сакс. — От бившата ти жена е, нали?

— Как позна? Подарък за рождения ми ден… Извинявай за уплахата.

Той внезапно й се стори срамежлив и това я разтревожи. Сети се за баща си преди операцията в „Слоун-Кетъринг“, преди да му сложат упойката, от която той така и не се събуди.

— Да извинявам ли? — попита злобно тя. — Стига глупости, Райм.

Той я погледа малко, след това каза:

— Двамата ще се справите отлично.

— Кои двама?

— Ти и Лон. И Мел, разбира се. И Джим Полинг.

— Какво имаш предвид?

— Оттеглям се.

— Какво?

— Много напрежение ми дойде.

— Не можеш да се откажеш. — Тя махна към таблицата на гърба на постера с репродукцията на Моне. — Виж колко много научихме за Извършител 823. Толкова сме близо.

— Вече не съм ви нужен. Трябва ви само малко късмет.

— Късмет ли? Нужни бяха години, докато хванат Бънди. Ами убиеца от „Зодиак“? А Върколака?

— В нашия случай има достатъчно информация. Сигурни сведения. Ще попаднете на някоя следа. Ще го хванете, Сакс. Това ще е лебедовата ти песен, преди да те прехвърлят във „Връзки с обществеността“. Имам чувството, че Извършител 823 става по-непредпазлив и може да го пипнат в църквата.

— Изглеждаш много добре — излъга тя.

Райм се изсмя. После усмивката му увехна.

— Много съм уморен. Боли ме. По дяволите, боли ме там, където лекарите биха казали, че е невъзможно да боли.

— Аз в такива случаи дремвам малко.

Той се опита да се изсмее пренебрежително. Не й харесваше да го гледа в такова състояние. Той се изкашля сухо и погледна раздразнено стимулатора, като че не му беше приятно да зависи от някаква си машинка.

— Сакс… вече няма да работим заедно. Исках само да ти пожелая успех в новата кариера, да ти кажа, че си направила добър избор.

— Е, ще дойда да те видя, когато го опандизим.

— Ще ми бъде приятно. Радвам се, че ти беше първият полицай на местопрестъплението вчера сутринта. Не бих работил с никой друг.

— Аз…

— Линкълн — каза непознат глас.

Сакс се обърна и видя някакъв мъж на вратата. Новодошлият огледа любопитно стаята.

— Явно тук е било доста оживено.

— О, докторе — поздрави го Райм и по лицето му се разля любезна усмивка, — заповядайте.

Лекарят влезе.

— Получих съобщението на Том. Спешно било.

— Това е доктор Уилиам Бъргър, а това — Амелия Сакс.

Сакс вече разбра, че Линкълн Райм я е забравил. Каквото и да имаше да й казва (а чувстваше, че има още нещо, може би много неща, за казване), вече не беше важно. Тя излезе. Том, който чакаше в широкия коридор отвън, затвори вратата след нея и — както винаги галантен — й направи път.

Сакс излезе в задушната нощ.

— Извинете — каза някой наблизо.

Обърна се и видя Питър Тейлър, облегнат на едно гинково дърво.

— Ще ми отделите ли една минутка?

Сакс тръгна до него по тротоара.

— Да?

Той се облегна на една каменна стена и неловко приглади косата си назад. Сакс си спомни колко много мъже бе поставяла в неудобно положение само с една дума или с поглед. Помисли си, както много пъти: „Какво мощно оръжие е красотата.“

— Вие сте му приятелка, нали? Имам предвид, че работите заедно с него, но в същото време сте му и приятел.

— Да. Предполагам.

— Познавате ли този мъж, който току-що влезе?

— Май се казва Бъргър. Лекар е.

— Каза ли откъде е?

— Не.

Тейлър вдигна очи към прозореца на Райм:

— Чували ли сте за организацията „Лете“?

— Не, а, чакайте… Това е група привърженици на евтаназията, нали?

Тейлър кимна:

— Познавам лекарите на Линкълн и никога не съм чувал за Бъргър. Подозирам, че е от тях.

— Какво?

„Все още смята да се свърже с тях…“

Ето за какво ставаше дума.

— Той… говорил ли е сериозно за това преди?

— О, да. — Тейлър въздъхна и вдигна поглед към мътното небе. — Да. — Погледна значката с името й. — Полицай Сакс, загубил съм часове да го разубеждавам. Дни. Но работя с паралитици от години и знам колко са упорити. Може вас да послуша. Поговорете с него. Мислех си… Бихте ли могли?…

— О, по дяволите, Райм — промърмори тя и се втурна обратно, преди лекарят да се доизкаже.

Размина се с Том точно когато затваряше вратата. Избута го:

— Забравих си бележника.

— Какво…?

— Веднага си тръгвам.

— Не трябва да го безпокоиш. Иска да остане насаме с лекаря си.

— Няма да се забавя и секунда.

Преди Том да се усети, тя вече бе изкачила стълбите.

Болногледачът сигурно знаеше какво става вътре, защото се затича след нея, взимайки по три стъпала наведнъж. Тя обаче бе спечелила преднина и влезе при Райм, преди Том да успее да се качи.

Нахълта, за най-голяма изненада на Райм и лекаря, който седеше със скръстени ръце до масата. Сакс затвори вратата и заключи. Том започна да тропа. Бъргър се обърна към Сакс с искрено учудване.

— Сакс! — изръмжа Райм.

— Искам да поговорим.

— За какво?

— За теб.

— По-късно.

— Колко по-късно, Райм? — попита саркастично тя. — Утре? Другата седмица?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да си запиша среща при теб, може би следващата сряда. Ще ти бъде ли удобно? Ще бъдеш ли „на разположение“?

— Сакс…

— Искам да поговорим. Насаме.

— Не.

— Тогава ще използвам по-груби мерки. — Сакс пристъпи към Бъргър. — Арестуван сте. По обвинение в съучастничество в самоубийство.

Белезниците щракнаха около китките на лекаря.

* * *

Сградата приличаше на църква.

Карол Ганц лежеше на пода в мазето. Само един сноп светлина падаше върху стената, осветявайки потъмняла икона на Исус и няколко мухлясали сцени от Библията. Насред стаята бяха поставени пет-шест малки столчета (за учениците от неделното училище, както предположи тя).

Все още беше с белезници и запушена уста. Похитителят я бе завързал с еднометрово въже за някаква тръба, която минаваше покрай стената.

На високата маса наблизо се виждаше горната част на масивна стъклена кана.

Ако успееше да я бутне на земята, можеше да среже въжето със стъклата. Масата изглеждаше извън обсега й, но Карол все пак легна на земята и започна да пълзи към нея като гъсеница.

Сети се за Пами, когато беше бебе, как се търкаляше на леглото между нея и Рон; сети се за детето си, самичко в онова ужасно мазе, и започна да плаче.

„Пами, Мечо Пух, портмоне…“

За момент се отпусна на земята. Само за момент. Искаше й се никога да не беше напускала Чикаго.

„Не, стига с тези мисли! Стига си се самосъжалявала! Точно така трябваше да направиш. Заради Рон. Заради себе си. Той щеше да се гордее с теб.“ — Кейт й го беше повтаряла хиляди пъти и тя го вярваше.

Опита отново. Успя да приближи краката си по-близо до масата.

Беше изтощена, мислите й — замъглени.

Гърлото й бе пресъхнало, раздразнено от вонята на плесен.

Премести се малко по-напред и се отпусна на една страна, за да си поеме въздух. Не сваляше очи от масата. Задачата й изглеждаше неизпълнима. „Каква полза има?“ — помисли си тя.

Какво ли си мислеше Пами сега?

„Мръсник — помисли си Карол. — Ще те убия заради това, което ни причини.“

Присви очи, готова да продължи да пълзи, но загуби равновесие и се превъртя по гръб. Пое си дълбоко въздух; знаеше какво ще се случи. Не! Със силно изпукване китката й се счупи. Писъкът й бе заглушен от тиксото. Причерня й. Когато се съвзе след няколко минути, ужасно й се гадеше.

Не, не, не!… Ако повърне със запушена уста, ще се задуши.

„Овладей се! Овладей се. Хайде. Можеш. Ето…“

Стомахът й се сви. После пак.

„Не! Овладей се.“

Усети стомашните сокове в гърлото си.

„Овладей се… Овладей се…“

И успя. Като дишаше през носа, като мислеше за Кейт, за Еди, за Пами, за жълтата раница със скъпоценните си придобивки. Представи си я да се върти във въздуха под всякакви ъгли. Целият й живот бе там. Новият й живот.

„Рон, заради теб дойдох тук…“

Тя затвори очи.

„Дишай дълбоко.“

Накрая гаденето престана. След малко се почувства по-добре и въпреки че й потекоха сълзи от болка, продължи да пълзи към масата; още една педя. Две.

Главата й се блъсна в крака на масата. Успя само да го докосне, но можеше да се придвижи по-напред. Започна да мята глава и да удря силно дървото. Каната затрака, започна да се мести към ръба. Карол вдигна очи.

Краят на каната се показваше вече над ръба на масата. Карол с все сила ритна крака й.

Не! Избута я извън обсега си. Каната се поклати и остана отгоре. Карол се напрегна да пропълзи още, но въжето не й позволи.

„По дяволите. По дяволите!“

Докато гледаше безпомощно мътното стъкло, тя си даде сметка, че каната е пълна с течност и нещо плува в нея. Какво бе това?

Тя пропълзя малко назад и се вгледа в каната.

Вътре имаше нещо като електрическа крушка. Не, не цяла крушка, само жичката и фасонката. От фасонката тръгваше някаква жица, която излизаше от каната и бе свързана с един от онези часовникови механизми, които включват и изключват лампите вкъщи, когато собственикът е на почивка. Цялата система приличаше на…

На бомба! Сега Карол усети миризмата на бензин.

„Не, не…“

Тя запълзя с все сили по-далече от масата. До стената имаше шкаф. Той можеше да й предостави някаква защита. Карол повдигна крака. Това движение отново я изкара от равновесие и тя с ужас усети, че отново ще падне по гръб. „О, не, стига…“ Успя да запази нестабилното равновесие, олюля се, докато се опитваше да разпредели тежестта си, но после отново се наклони и се стовари върху счупената си китка. Проряза я жестока болка; после, за нейно щастие, изпадна в безсъзнание.