Джефри Дивър
Колекционерът на кости (24)

23.

Спипа ги пред дома на Райм.

Бърз като змията, която Банкс носеше като някакъв сувенир от Санта Фе, Делрей заедно с двамата агенти изскочиха от една странична уличка.

— Имам новини, скъпи мои — обяви спокойно агентът. — Арестувани сте за кражба на веществени доказателства, поставени под съдебна възбрана.

Линкълн Райм бе сгрешил. Делрей не се беше върнал в управлението на ФБР, а бе останал да дебне помощниците му.

Банкс се ококори:

— По-спокойно, Делрей. Ние спасихме жертвата.

— И по-добре за вас, синко. Ако не го бяхте направили, щяхме да ви съдим и за убийство.

— Само че ние го спасихме — възрази Сакс. — Не вие.

— Благодаря за краткото разяснение, полицай. Дайте си ръцете.

— Това са глупости.

— Сложи белезниците на тази госпожичка — обърна се тържествено Делрей към набития агент до себе си.

— Намерихме още улики, агент Делрей — започна Сакс. — Убиецът е хванал нова жертва. Не знам с колко време разполагаме.

— А, ще поканим и този момък на купона.

Делрей кимна към Банкс. Младият детектив се обърна към жената — агент на ФБР, натоварена със задачата да го арестува, сякаш смяташе да се бори с нея.

— Не, не — каза весело Делрей. — Не си и помисляй да се съпротивляваш.

Банкс неохотно вдигна ръце.

Сакс се усмихна студено на агента.

— Как беше разходката до Морнингсайд Хайтс?

— Този мръсник е убил шофьора. Момчетата от отдела за разследване са плъзнали из къщата като мухи по мърша.

— И само това ще открият. Този престъпник разбира от криминология повече от нас двамата, взети заедно.

— Водете ги — нареди Делрей, като кимна към Сакс.

— Можем да спасим и следващата жертва, ако…

— Знаете ли какво ви остава, полицай? Можете ли да познаете? Остава ви правото да мълчите. Имате право да…

— Хайде, стига — изгърмя нечий глас зад тях.

Сакс се обърна и видя Джим Полинг, който идваше по улицата. Панталоните и тъмната му риза бяха намачкани. Изглеждаше, сякаш е спал с дрехите, въпреки че лицето му бе бледо, като че не бе мигвал с дни. Имаше еднодневна брада, а русата му коса бе невъобразимо разчорлена.

Делрей примигна объркано, но не присъствието на капитана го караше да се чувства неудобно, а високият силует на главния прокурор на Южния район, застанал зад Полинг. И главният специален агент Пъркинс.

— Хайде, Фред. Пускай ги — нареди прокурорът.

— Тя открадна веществени доказателства, сър. Тя… — започна Хамелеона с мелодичния глас на радиоводещ.

— Взех ги само за няколко изследвания — оправда се Сакс.

— Вижте… — започна Делрей.

— Не — отряза го Полинг, този път съвършено спокойно. — Няма какво да гледаме.

Обърна се към Сакс и излая:

— А вие не смейте да остроумничите.

— Слушам, сър. Извинявайте, сър.

Прокурорът се обърна към Делрей:

— Фред, ти допусна грешка и тръгна по лъжлива следа.

— Следата беше добра — възрази Делрей.

— Е, решихме да сменим насоката на разследването — продължи прокурорът. — Разговаряхме с началника и с Психологическия отдел — добави Пъркинс. — Решихме, че методът, по който работят детективите Райм и Селито, е правилният.

— Източникът ми съвсем ясно твърди, че нещо ще се случи на летището. Не би ме излъгал за такова нещо.

— Точно там е въпросът, Фред — каза студено прокурорът. — Каквото и да е решил този мръсник, жертвите бяха спасени от екипа на Райм.

Делрей несигурно сви юмрук, после пак разтвори длан:

— Признавам това, сър, но…

— Агент Делрей, решението вече е взето.

Лъскавото черно лице на агента — толкова самоуверен, когато командваше подчинените си — изведнъж посърна. Самонадеяността му се изпари за миг:

— Слушам, сър.

— Последната жертва щеше да загине, ако детектив Сакс не се беше намесила — каза прокурорът.

— Полицай Сакс — поправи го тя. — И заслугата е главно на Линкълн Райм. Аз изпълнявах само ролята на негови крака, ако мога така да се изразя.

— Случаят се връща на градската полиция. Отделът за борба с тероризма към Бюрото ще продължи да следи информацията за терористични акции, но с намалено количество хора. Всичко, което открият, трябва незабавно да достигне до знанието на детективи Райм и Селито. Делрей, хората ти да бъдат на тяхно разположение за целите на разследването и за спасяването на жертвите. Или за каквото друго им потрябвате. Ясно ли е?

— Тъй вярно.

— Добре. Освободете сега тези полицаи от белезниците.

Делрей послушно отключи белезниците и ги пусна в джоба си. Оттегли се до големия микробус, паркиран наблизо. Сакс вдигна плика с уликите и погледна към агента. Той стоеше зад колата и разсеяно гладеше цигарата над ухото си. Сакс за миг почувства състрадание към него, после се втурна по стълбите, по две стъпала наведнъж, след Джери Банкс и змията му.

* * *

— Имам вече идея кое какво значи. Е, почти всичко.

Сакс тъкмо влизаше в стаята, когато Райм направи това изявление. Изглеждаше доста доволен от себе си.

— Всичко, с изключение на змията и мазнината по кибрита.

Сакс връчи новите улики на Мел Купър. Стаята отново се бе превърнала в лаборатория, масите бяха покрити с нови шишенца, колби, епруветки, апарати и кутии. Това не представляваше нищо в сравнение с видяното във ФБР, но Сакс го чувстваше много родно и мило.

— Кажи какво си открил — каза тя.

— Утре е неделя… пардон, днес е неделя. Той има намерение да запали някоя църква.

— Откъде си направи този извод?

— Датата.

— На листчето ли? Какво означава?

— Чувала ли си за анархистите?

— Дребни руснаци с шлифери, които мъкнат от онези бомби с вид на топки за боулинг — каза Банкс.

— Така си мислят онези, които четат комикси — каза сухо Райм. — Личи си, че редовно гледаш анимационните филмчета в събота сутрин, Банкс. Анархизмът е старо социално движение, което призовава за сваляне на властта. Един от тях, Енрико Малатеста, проповядвал за „пропаганда чрез дела“. В превод — убийства и побои. Един от последователите му, американец на име Юджийн Локуърти, живял в Ню Йорк. Една неделя, малко след началото на сутрешната молитва, заковал вратите на една църква в горен Ийстсайд и я подпалил. Осемнадесет вярващи изгорели живи.

— И това е станало на 20 май 1909, така ли? — попита Сакс.

— Да.

— Да те питам ли как си се сетил?

Райм вдигна рамене:

— Много ясно. Нашият човек си пада по историята, нали така? Оставя ни кибрит, значи планира да подпали нещо. Просто се замислих за най-известните пожари в града: в „Триангъл шъртуеър“, „Кристал палас“, увеселителното корабче „Дженерал Слокъм“… Проверих датите: на двадесети май е пожарът в Първа методистка църква.

— Къде ще бъде? — попита Сакс. — На същото място ли?

— Съмнявам се — каза Селито. — Сега на мястото се издига търговска сграда. Господин 823 не си пада по новите постройки. Изпратих двама души за всеки случай, но сме почти сигурни, че планира да изгори някоя църква.

— И смятаме — добави Райм, — че ще изчака службата да започне.

— Защо?

— По същата причина, поради която и Локуърти го е направил — продължи Селито. — Размислихме и върху думите на Тери Добинс: „увеличаване на залога“. За да убие повече хора.

— Значи имаме малко повече време. Докато започне службата.

Райм погледна тавана.

— Добре. Колко църкви има в Манхатън?

— Стотици.

— Въпросът ми беше реторичен, Банкс. Исках да кажа: „Хайде да се заемем с уликите.“

По стълбите отекнаха стъпки.

Отново бяха близнаците.

— Видяхме Фред Делрей навън.

— Не беше много радушен.

— Не изглеждаше щастлив.

— Уха! Я виж. — Сол (Райм бе забравил кой от двамата как се казва) кимна към змията. — Днес се нагледах на такива гадини.

— На змии ли? — попита Райм.

— Бяхме в „Метаморфоза“. Много…

— … зловещо място. Говорихме със собственика. Странна птица. Както може да се досети човек.

— С ееей такава брада. Искаше ми се да не бяхме ходили през нощта.

— Продават препарирани насекоми и прилепи. Няма да повярвате какви буболечки имат…

— По дванадесет сантиметра дълги.

— … и такива змии. — Сол кимна към скелета.

— И скорпиони. Пълно е със скорпиони.

— Та да си дойдем на думата. Магазинът е бил разбит преди месец и знаете ли какво са откраднали? Скелет на гърмяща змия.

— Обадили ли са се в полицията? — попита Райм.

— Да.

— Но стойността на откраднатото няма и сто долара. Така че полицията не си дала много зор.

— Кажи им.

Сол кимна:

— Змията не е единственото откраднато. Крадецът е взел още двадесетина кокала.

— Човешки ли? — попита Райм.

— Да. Собственикът каза, че било смешно. Защото някои от насекомите…

— Какви ти дванадесет, някои са дълги почти двадесет сантиметра.

— … струват по триста-четиристотин долара. Но крадците са взели само змията и няколко кокала.

— Какви по-точно? — поинтересува се Райм.

— Всякакви. Като за урок по анатомия.

— Така каза собственикът.

— Повечето били малки. От китката и стъпалото. Едно-две ребра.

— Собственикът не знаеше точно.

— Някой направил ли е оглед на местопрестъплението? — попита Райм.

— За няколко откраднати кокала ли? Амиии…

Братята Харди излязоха толкова бързо, колкото бяха дошли. Тръгнаха към мястото, където бе спасена последната жертва, за да разпитат живущите в района.

Райм се замисли за змията. Дали тя показваше мястото на следващото престъпление? Имаше ли нещо общо с пожара в Първа методистка църква? Дори гърмящите змии да са се срещали често по тези места, градската управа отдавна бе изпълнила мисията на свети Патрик да изчисти острова от тях. Дали убиецът имаше предвид думата „змия“, или „гърмяща“?

После Райм като че се сети:

— Змията е за нас.

Банкс се изсмя:

— За нас ли?

— Това е като плесница.

— И кого удря?

— Всички, които го преследват. Мисля, че това е шега.

— Не ми беше много смешно, като я намерих — каза Сакс.

— О, реакцията ти беше доста смешна — подразни я Банкс.

— Мисля, че сме по-добри, отколкото е очаквал, и това никак не го радва. Ядосан ни е. Том, запиши го в таблицата. Подиграва ни се.

Телефонът на Селито иззвъня.

— Здравей, Ема. Какво откри?

Селито кимна и започна да си води записки. После вдигна поглед и обяви:

— Кражби на коли от фирми за даване под наем: от „Авизо“ са откраднати две в Бронкс и една в Манхатън. Цветовете обаче не съответстват: червена, зелена и бяла. От „Херц“ — четири. Три в Манхатън — Ийстсайд, Среден Манхатън и горен Уестсайд. Двете са зелени, а едната (тази може да е нашата) — тъмносива. Четвъртата е изчезнала от Уайтплейнс — сребрист форд. Струва ми се, че тя най-вероятно е нашата.

— Съгласен съм — каза Райм. — Значи, Уайтплейнс.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Сакс. — Монеле каза, че може да е бежова или сребриста.

— Защото нашият човек действа из града — обясни Райм. — Ако е решил да краде нещо толкова голямо като кола, ще го направи колкото се може по-далеч от дома си. Форд ли казваш?

Селито попита нещо Ема, после вдигна поглед:

— „Таурус“. Последен модел. С тъмносива тапицерия. Номерата нямат значение.

Райм кимна:

— Първо тях е сменил. Благодари от мое име на Ема и й кажи да дремне малко. Само да не се отдалечава много от телефона.

— Открих нещо, Линкълн — обяви Купър.

— Какво?

— Това, с което е нацапан кибритът. Търся го в базата данни на химическите компании. Сравнявам… Я да видя… Най-вероятно да е „Кинкауей“. Евтин гел за изправяне на косата.

— Много полезно сведение. Това ни води към Харлем, не смяташ ли? Стеснява значително търсенето.

Банкс погледна списъка на църковните служби в трите главни вестника на града:

— Двадесет и две църкви.

— Кога е най-ранната служба?

— Три започват в осем. Шест — в девет. Една — в девет и половина. Останалите започват в десет или единадесет.

— Сигурно ще запали една от църквите с най-ранни служби. Вече ни е дал прекалено много време, за да я открием.

— Ще се обадя на Хауман пак да вдигне хората си — каза Селито.

— Какво ще кажеш за Делрей? — попита Сакс. Представи си как отчаяният агент чака нарежданията им на ъгъла на улицата.

— Какво Делрей? — измърмори Селито.

— Хайде да го включим. Да знаете само как иска да хване този убиец.

— Пъркинс му нареди да ни съдейства — допълни Банкс.

— Наистина ли искате да го използваме? — попита Селито.

Сакс кимна:

— Ами да.

— Добре — съгласи се Райм, — извикайте Отряда за претърсване и наблюдение. Да пратят хора във всички църкви. Но да не се набиват много на очи. Не искам да го подплашим. Може да успеем да го хванем на местопрестъплението.

Телефонът на Селито иззвъня. Детективът се обади. Вдигна очи и възкликна:

— Господи!

— Какво има? — попита Райм.

Детективът избърса челото си.

— Получен е сигнал от управителя на хотел „Мидтаун резидънс“. Една жена с резервация се обадила от „Лагуардия“, че пристига с дъщеря си, казала, че ще вземе такси. Досега не са се появили. При всички новини за отвличания управителят решил да ни се обади. Жената се казва Карол Ганц. От Чикаго.

— Мамка му — промърмори Банкс. — Сега и малко момиченце. Трябва да спрем всички таксита, докато не заловим този мръсник.

Райм бе капнал от умора. Главата го болеше. Спомни си едно разследване във фабрика за експлозиви. От една бомба, сложена върху креслото, което Райм изследваше за улики, бе изтекъл нитроглицерин. Веществото му беше причинило адско главоболие.

Мониторът на компютъра на Купър примигна.

— Имаме поща — обяви техникът. — Изследвали са всички проби от целофан, които им изпратихме. Смятат, че парчето, което намерихме върху кокала на „Пърлстрийт“, е от магазин на „Шопрайт“. Профилът му най-много прилича на този на техния целофан.

— Добре — каза Райм. Кимна към таблицата. — Задраскай всички магазини, освен ония на „Шопрайт“. Кои остават?

Том остави само четири магазина.

— „Бродуей“ и Осемдесет и втора, „Гринуич“ и „Банкстрийт“, Осмо авеню и Двадесет и четвърта, „Хюстън стрийт“ и „Лафайет скуеър“.

— Значи горен Уестсайд, Уест Вилидж, Челси и долен Ийстсайд.

— Да, но може да го е купил на друго място.

— Разбира се, Сакс. Може да го е купил в Уайтплейнс, докато е крал колата. Или в Кливланд, докато е гостувал на майка си. Виж, има един момент, в който престъпниците започват да се чувстват сигурни и престават да прикриват следите си. По-глупавите и мързеливите например хвърлят оръжието на убийството в контейнера зад дома си. По-умните го подхвърлят в някоя кофа в Хел Гейт. Блестящите престъпници се промъкват в някоя фабрика, за да разтопят пистолета при пет хиляди градуса в доменна пещ. Да, нашият убиец е умен. Но е и като всички останали. И той си има слабости. Сигурен съм, че си мисли, че няма да имаме време да се занимаваме с жилището му, защото ще се съсредоточим само върху подхвърлените улики. И, разбира се, страшно много греши. Точно така ще го разкрием. Хайде сега да погледнем по-отблизо бърлогата му. Мел, има ли някакви следи по дрехите на последната жертва?

Водата бе измила абсолютно всичко от дрехите на Уилиам Евърет.

— Каза, че са се били с жертвата, нали Сакс?

— Не е била кой знае каква борба. Евърет го е хванал за ризата.

Райм цъкна с език:

— Сигурно съм много уморен. Ако се бях сетил, щях да те накарам да изчегърташ калта под ноктите му. Дори да е бил под водата, там може да е останало…

— Ето — каза тя и извади две малки найлонови пликчета.

— Изчегъртала си му ноктите?

Тя кимна.

— А защо пликчетата са две?

Тя взе всяко в отделна ръка:

— Лява и дясна ръка.

Мел Купър избухна в смях:

— Дори ти, Линкълн, не си се сетил да събереш поотделно калта от ноктите на двете ръце. Страхотно хрумване.

— Разделното остъргване под ноктите може и да има някакво криминологично значение… — промърмори Райм.

— Ха! — каза Купър през смях. — Значи, смята идеята ти за блестяща и съжалява, че не е хрумнала първо на него.

Техникът огледа материала от ноктите:

— Има частици от тухли.

— Около тръбата нямаше никакви тухли — каза Сакс.

— По частиците има нещо полепнало. Не мога да определя какво.

— Не може ли да са от обора? — попита Банкс. — Там беше пълно с тухли, нали така?

— Частиците от тухли да са резултат от действията на Ани Окли^[1]? — Райм посочи с глава Сакс. — Не, не забравяй, че когато тя е показвала уменията си, престъпникът вече не е бил там. Мел, искам да погледна по-добре тези частици. През микроскопа. Възможно ли е?

Купър погледна компютъра на Райм.

— Ще видя какво мога да направя.

Включи проводника в изхода за видеокамера на микроскопа и го свърза със своя компютър. После извади друг проводник, по-дълъг. Свърза двата компютъра и прехвърли някаква програма върху този на Райм. След пет минути Райм бе в състояние да гледа същото, което и Купър.

Криминологът разгледа частиците. Изсмя се високо:

— Сам се издаде. Виждате ли тези бели топченца по частиците от тухли?

— От какво са? — попита Селито.

— Прилича на лепило — предположи Купър.

— Точно това е. От четка за кучета. Престъпниците ги използват, за да почистват дрехите си от улики. Но има и обратен ефект. Парченца от лепилото са полепнали по дрехите му. Сега знаем, че частиците от тухли са от къщата му. Останали са полепнали по дрехите заедно с лепилото, докато Евърет не ги е остъргал с ноктите си.

— Тухлите говорят ли ти нещо? — попита Сакс.

— Стари са. И скъпи — евтините тухли са по-порести, защото глината се меси с машина. Предполагам, че къщата му е или бивша обществена постройка, или е принадлежала на някой богаташ. Поне на сто години е. Ако не и по-стара.

— А, ето — обади се Купър. — Прилича на парченце от ръкавица. Ако ръкавиците му продължат да се разпадат с такава скорост, скоро ще видим и отпечатъците от пръстите му.

Мониторът на Райм примигна и на него се появи миниатюрно парче кожа.

— Има нещо странно — отбеляза Купър.

— Не е червена — каза Райм — като предишните парченца. Тази кожа е черна. Пусни я на микроспектрофотометъра.

Купър проведе изследването и чукна по монитора си:

— Кожа е. Но боята е различна. Може би е избеляла.

Райм проточи глава напред, взря се в парченцата, но изведнъж разбра, че го е загазил. Много.

— Хей, какво ти е? — извика Сакс.

Райм не отговори. Вратът и долната му челюст започнаха да треперят. От безжизнения му гръбначен стълб към главата пропълзяха тръпки. После — като че някой внезапно бе включил печка — престана да му е студено и по лицето му рукна пот.

— Том! — прошепна той. — Том, зле ми е.

Едва си пое въздух, адска болка проряза черепа му. Стисна зъби, започна да мята глава, само и само жестоката криза да спре. Но нищо не помагаше. Притъмня му. Болката бе толкова силна, че му се щеше да избяга, да скочи на краката си, които не се бяха помръдвали от години, и да побегне.

— Линкълн! — изкрещя Селито.

— Вижте лицето му — промълви Сакс. — Колко е червено!

А ръцете му бяха бели като восък. Цялото му тяло, от магическия четвърти прешлен надолу, побледня. Кръвта на Райм, в отчаяния си опит да отиде там, където има нужда от нея, потече с пълна сила към тънките капиляри на мозъка му, разшири крехките кръвоносни съдове до спукване.

Заслепен от болката, Райм смътно видя как Том отмята завивките от леглото. Как Сакс се навежда над него с искрена тревога в ясносините си очи. Последното, което видя, бе соколът, който хвръкна от перваза, уплашен от внезапната суматоха в стаята.