Джефри Дивър
Колекционерът на кости (23)

22.

— Как ги вършиш тия неща бе, Сакс?

Тя стоеше до смрадливата река Хъдсън с микрофон на ревера.

— На идване видях пристана на пожарните лодки в Батъри Парк. Извикаха двама водолази и пристигнаха на кея само за три минути. Човече, да беше видял само моторницата им! Трябва някой ден да покарам и такова нещо.

Райм й разказа за трупа на шофьора и липсващия му пръст.

— Мръсник! — възкликна тя. — Този негодник ни заблуди всички.

— Не всички.

— Значи, Делрей знае, че съм откраднала уликите. Търси ли ме?

— Каза, че се връща в управлението. Вероятно, да реши кого по-напред да арестува. Как е местопрестъплението, Сакс?

— Доста зле. Паркингът е покрит с чакъл…

— Значи никакви следи.

— Има нещо по-лошо. Водата е преляла през отточната тръба и мястото, където е била колата, е наводнено.

— Мамка му. Никакви следови улики, никакви отпечатъци, нищо. Как е жертвата?

— Немного добре. Прекарал е дълго време във водата, счупен пръст. Има проблеми със сърцето. Ще остане в болницата ден-два.

— Какво казва?

Сакс отиде при Банкс, който разпитваше Уилиам Евърет.

— Не беше едър — обясняваше спокойно пострадалият, като внимателно наблюдаваше как лекарят превързва пръста му. — А и не беше много як. Но се оказа по-силен от мен. Опитах се да се съпротивлявам, но той просто ми изви ръцете.

— Как изглеждаше? — попита Банкс.

Евърет спомена тъмните дрехи и маската за ски. Само това помнеше.

— Има нещо, което ми направи впечатление. — Евърет вдигна бинтованата си ръка. — Този човек е откачен. Хванах го, както вече ви казах. Не мислех, бях в паника. Но той се разяри. Затова ми счупи пръста.

— За назидание, а?

— Вероятно. Но не това е странното.

— А кое?

— Странното е, че той се заслуша.

Младият детектив спря да пише. Погледна Сакс.

— Вдигна ръката ми до ухото си, направо я допря, и изви пръста, докато се счупи. Като че слушаше какъв звук ще издаде. И това му харесваше.

— Чу ли, Райм?

— Да. Том го записа в таблицата. Нямам обаче представа какво означава. По-късно ще го обмислим. Има ли някакви подхвърлени улики?

— Още не съм забелязала.

— Обходи сцената, Сакс. А, и вземи от жертвата…

— Дрехите ли? Вече го помолих да ги съблече. И… Райм, добре ли си.

От другата страна се чу кашляне.

Връзката се разпадна. След малко отново се възстанови.

— Райм, чуваш ли? Добре ли си?

— Да — отвърна припряно той. — Хайде, започвай обхода.

Сакс огледа сцената в светлината на халогенния прожектор. Доста объркващо. Той е бил тук. Ходил е по чакъла. Но каквито и улики да е оставил след себе си, сега те са под водата. Тя тръгна бавно. Напред-назад.

— Не виждам нищо. Подхвърлените улики сигурно са отплували.

— Не, прекалено е умен, за да не вземе под внимание прилива. Скрил ги е някъде на сухо.

— Хрумна ми нещо — каза внезапно тя. — Ела тук.

— Какво?!

— Обходи сцената заедно с мен, Райм.

Той замълча.

— Райм, чуваш ли?

— На мен ли говориш?

— Приличаш ми на Де Ниро. Звучиш като Де Ниро. Помниш ли онази сцена от „Шофьор на такси“?

Райм се засмя:

— Репликата е „Мен ли гледаш?“, а не „На мен ли говориш?“

— Ела тук — настоя Сакс. — Огледай сцената заедно с мен.

— Ще долетя. Не, нещо по-добро — ще се телепортирам.

— Стига си ме иронизират. Говоря сериозно.

— Ама…

— Нужен си ми. Сама няма да намеря подхвърлените улики.

— Но те са там. Напрегни се малко.

— Обходих сцената два пъти.

— Значи си определила много малко пространство за оглед. Разшири го с няколко метра.

— Не сменяй темата. Ела да ми помогнеш.

— Как? Как предлагаш да го направя?

— Един приятел имаше затруднения — започна тя. — И…

— Искаш да кажеш, че е бил инвалид — поправи я Райм. Спокойно, но твърдо.

— Всяка сутрин болногледачът му го слагаше на една страхотна инвалидна количка и той се разхождаше, където си поиска. На кино, на…

— Тези колички… Не ми вършат работа.

Сакс замълча, той продължи:

— Проблемът е в травмата ми. Опасно е да ме слагат на инвалидна количка. Може… — замълча за миг — нещата да се влошат.

— Извинявай. Не знаех.

Той замълча, след това каза:

— Няма нищо.

„Ама че неприятна ситуация…“

Райм обаче не изглеждаше ни най-малко разстроен. Продължи със спокоен, безстрастен глас:

— Слушай, трябва да продължиш търсенето. Нашият човек започва да ни поставя по-сложни задачи. Но не и невъзможни за решаване… Ето ти една идея. Той обича подземията, нали така? Може да ги е заровил.

Сакс се огледа.

„Може би там…“ — Видя купчина пръст и листа в туфа висока трева близо до чакъла. Не изглеждаше много естествено — купчината бе с твърде правилна форма.

Тя отиде там и започна да маха листата с моливите.

Погледна наляво и се намери очи в очи с поклащаща се глава с оголени отровни зъби…

— Боже Господи! — изкрещя Сакс, отскочи назад, падна тежко на задните си части, отчаяно се опита да извади пистолета си.

„Не!…“

— Добре ли си? — изкрещя Райм.

Тя насочи пистолета и се опита да спре треперенето на ръцете си. Джери Банкс притича с изваден „Глок“. Спря. Сакс се изправи, огледа по-внимателно това, което я бе уплашило.

— Уха! — възкликна Банкс.

— Змия е… скелет на змия — обясни тя на Райм. — Гърмяща змия. По дяволите! — Прибра пистолета в кобура. — Прикрепена е към дъска.

— Змия ли? Интересно.

— Да, наистина е интересно.

Сакс си сложи гумени ръкавици и вдигна експоната.

Обърна го.

— „Метаморфоза“.

— Какво?

— Така пише на етикета. Предполагам, името на магазина, от който е купена. На „Бродуей“ 604.

— Ще накарам Братята Харди да го проверят. Какво друго има? Какви са уликите?

Тя бяха под змията. В един плик.

— Кибрит — каза Сакс.

— Добре, може би замисля да подпали нещо. Пише ли нещо на кутийката?

— Не, но има нещо размазано. Като вазелин. Само че мирише.

— Добре, Сакс. Винаги помирисвай уликите, когато не знаещ от какво са. Само бъди по-точна.

Сакс доближи кутийката до носа си:

— Пфу!

— Това не е точност.

— На сяра може би.

— Да не е някакъв нитрат? Експлозив? Товекс? Синьо ли е?

— Не, бяло и прозрачно.

— Предполагам, че е вторичен експлозив. Те са стабилни. Има ли нещо друго?

— Парче хартия. Има нещо на него.

— Какво, Сакс? Името му, адреса, имейла му?

— Прилича на изрезка от списание. Има малка черно-бяла снимка. Прилича на сграда, но не се познава коя. И отдолу е написана дата: 20 май, 1906 г.

— Пет, двадесет, нула шест. Дали не е някакъв шифър? Или адрес. Ще помисля. Друго?

— Не.

Райм въздъхна:

— Добре, връщай се, Сакс. Колко е часът? Господи, почти един. Не съм стоял до толкова късно от години. Идвай и да видим какво ще измислим.

* * *

От всички манхатънски квартали долен Ийстсайд се е променил най-малко в историята на града.

Разбира се, много неща вече ги няма. Обширните пасища. Масивните колониални къщи на първите големци на града в Джон Ханкок. Де Колек, голямото езеро (холандското му име е изопачено на английски в „Дъ Колект^[1]“, което най-добре характеризира силно замърсения водоем). Знаменития Файф Пойнтс — най-голямата в света престъпност на единица площ в началото на деветнадесети век, — където само в една жилищна сграда като зловещата „Гейтс ъв хел^[2]“, на година се извършвали двеста-триста убийства.

Хиляди стари сгради все още стояха — жилищни блокове от деветнадесети век, порутени къщи от колониалния период и федерални тухлени постройки от осемнадесети век, в стил барок. Някои като древноегипетски храмове. Обществени сгради, проекти, родени от извратения мозък на конгресмена Фернандо Уд. Някои бяха изоставени, обрасли с диви лози, с напукани стени. Но много от сградите все още се използваха: тук бе царството на публичните домове, уличните спекуланти и фабриките за робски труд, тук властваше прословутата Гомора — еврейската мафия. Квартал, който е дал началото на такива организации, не се разрушава лесно.

Точно тук Колекционера на кости докара крехката женица и малката й дъщеричка.

„Щом усетил, че полицията е по петите му, Джеймс Шнайдер отново се скрил като змия, търсейки подслон (както се предполага) из мазетата на жилищните кооперации. И така се спотаил за няколко месеца.“

Докато шофираше към къщата си, Колекционера на кости преминаваше не през Манхатън от деветдесетте години на двадесети век — покрай корейските ресторанти, спагетериите, магазините за порнографски видеокасети, празните бутици, — а покрай мъже с бомбета, жени с шумолящи кринолини, по улици, гъмжащи от карети и файтони, сред миризмата на метан, един път приятна, друг — отблъскваща.

„Но вътрешната зла сила, която го подтиквала да започне да събира колекцията си отново, била толкова силна, че скоро го подмамила да излезе от бърлогата си, за да се нахвърли отново върху почтените граждани. Този път върху един младеж, пристигнал неотдавна, за да учи в университета.“

Премина покрай известния Ейтинт Уорд, приютявал в миналото почти петдесет хиляди души, натъпкани в мизерни жилища. Като се замислят за деветнадесети век, много хора си представят черно — заради цвета на старите снимки. Грешат. Старият Манхатън е сиво-жълт. Резултат от задушливите промишлени пушеци, голите камъни на стените и оскъдното осветление.

„Шнайдер се промъкнал зад младежа и тъкмо щял да се хвърли отгоре му, когато, най-сетне, провидението се намесило. Двама полицаи случайно се появили наблизо. Веднага разпознали Шнайдер и го погнали. Убиецът побягнал на изток, през Манхатънския мост. Това чудо на техниката било завършено през 1909, две години преди описваните събития. Шнайдер спрял на средата на моста, тъй като откъм Бруклин се задавали още трима полицаи, привлечени от свирките и изстрелите на колегите си от Манхатън.

Престъпникът, по случайност невъоръжен, се прехвърлил през парапета. Изкрещял зловещи проклятия срещу полицаите, като ги обвинил, че са провалили живота му. Когато пазителите на закона се приближили, той скочил в реката. След седмица един моряк намерил тялото му на брега на Уелфеър Айлънд, близо до Хел Гейт. От плътта му не било останало много — раците и костенурките прилежно се били заели със задачата да очистят костите, които Шнайдер в лудостта си боготворял.“

Колекционера на кости зави по павираната улица, на която живееше — източна „Ван Бреворт стрийт“ — и спря пред къщата. Провери двете мръсни връвчици, които бе опънал под вратата, за да се увери, че никой не е влизал. Внезапен шум го стресна — гърленото ръмжене на кучетата с жълти очи, кафяви зъби, с тела, покрити с белези и струпеи. Хвана пистолета, но животните подвиха опашки и с лай се спуснаха след някоя котка или плъх по улицата.

По горещите тротоари не се виждаше никой и Колекционера на кости отвори катинара на хангара за файтони. Качи се в колата и я вкара в гаража до „Таурус“-а.

„След смъртта на злодея детективите се заели с разследване на деянията му. От дневника му личало, че е убил осем порядъчни граждани. Не се свенял да се гаври и с мъртвите; в дневника си бил записал (ако това, което твърди, е вярно), че е осквернил няколко гробища в града. Никоя от тези жертви не била заслужила такова оскърбление — не, повечето тленни останки били на достойни граждани, скромни и трудолюбиви. Извергът не чувствал никаква вина. Всъщност изглежда, че е действал с безумната мисъл, че върши услуга на жертвите.“

Колекционера спря и избърса потта от устните си. Лицето под маската го сърбеше. Измъкна жената и момиченцето от багажника и ги повлече през гаража. Жената беше силна и се съпротивляваше яростно, но Колекционера бе успял да й сложи белезниците.

— Мръсник! Не смей да докосваш дъщеря ми! Ако й сториш нещо, ще те убия!

Той я стисна през гърдите и й залепи устата. После направи същото с дъщерята.

„Плътта гние и е слаба — писал извергът с жестоката си, твърда десница, — костите са най-здравата част от тялото. Колкото и стара да е плътта, костите остават млади. Моето призвание е благородно и не разбирам защо никой не ме подкрепя. Аз правя добро на хората. Сега те са безсмъртни. Аз ги освободих. Изчистих костите им от мръсотията.“

Колекционера завлече двете в мазето и блъсна грубо жената на пода, после дъщерята. Завърза белезниците с въже за една скоба в стената. После се върна на горния етаж.

Извади жълтата раница от багажника и влезе в големия салон на къщата. Понечи да хвърли раницата в един ъгъл, но откри, че по някаква причина е ядосан точно на тези две пленнички. Седна пред един от стенописите — месар, спокойно хванал нож в едната си ръка, в другата — парче месо.

Погледна етикета на багажа. Карол Ганц. Карол с „е“ накрая. Защо ли е тази допълнителна буква? В куфара имаше само дрехи. Той отвори раницата. Намери парите — четири или пет хиляди. Върна ги отново.

Имаше десетина занимавки за детето: кукла, кутия с водни бои, пакет пластилин, „Чичко Косичко“. Скъп дискмен, пет-шест компактдиска, радиобудилник „Сони“.

Започна да разглежда снимките. Карол и момиченцето. На повечето жената беше много сериозна. На някои бе малко по-весела. Нямаше снимки на Карол със съпруга й, въпреки че носеше венчална халка. Имаше много фотографии на двете в компанията на някакво семейство — пълна жена със старомодна рокля и брадат, оплешивяващ мъж с фланелена риза.

Колекционера на кости дълго време не свали поглед от една снимка на момиченцето.

„Участта на бедната Маги О’Конър, едва осемгодишно момиченце, е особено тъжна. Полицията предполага, че по нещастна случайност тя се озовала на пътя на Джеймс Шнайдер, докато се е занимавал с една от жертвите си.“

„Момиченцето живеело в известния Хелс Кичън (Адската кухня) и излязло да събере косми от многобройните мъртви животни по улиците на този бедняшки квартал. Детето си плетяло пръстени и гривнички — единствените украшения за такива бедни създания.“

„Кожа и кости, кости и кожа.“

Колекционера постави снимката на полицата, до малката купчинка кости. Там бяха тези, които бе чистил сутринта, и няколко, откраднати от магазина, от който бе задигнал скелета на змията.

„Предполага се, че Шнайдер се е сблъскал с малката Маги близо до свърталището си, където го е видяла да убива една от жертвите си. Дали се е отървал от нея бързо, или бавно, никой не знае, но за разлика от другите жертви, чиито останки били открити впоследствие, от крехката къдрокоса Маги О’Конър не е намерена никаква следа.“

Колекционера на кости слезе в мазето.

Отлепи тиксото от устата на майката и жената си пое дълбоко дъх:

— Какво искате от нас? Какво?

Не бе слаба като Естер, но, слава Богу, не беше и тлъста като Хана Голдшмит. Толкова много от „душата“ й прозираше през плътта. Изящната долна челюст, ключицата. И през тънката синя пола — част от таза, образуван от свързването на илиум, исхиум и пубис^[3]. Имена като на древноримски богове.

Момиченцето заплака. Колекционера се наведе и постави ръка на главата му. Черепът не се състои от една-единствена кост, а от осем, които са свързани една с друга. Колекционера погали тилната, двете теменни. И две от любимите му крехки кости около очните кухини — клиновидната и решетъчната.

— Стига! — изкрещя Карол. — Не я докосвай.

— Шшшт — каза той, като постави показалеца си пред устните.

Момиченцето заплака още по-силно и се сгуши до майка си.

— Маги О’Конър — пошепна нежно той, като се наслаждаваше на хубавия й череп. — Малката ми Маги.

Жената го погледна озадачено.

— Ти се оказа на неподходящо място в неподходящо време, дете мое. Какво ме видя да правя?

„Костите остават млади.“

— Какви ги говорите? — прошепна Карол.

Колекционера насочи вниманието си към нея. Винаги се беше чудил какво е станало с майката на Маги О’Конър.

— Къде е съпругът ви?

— Мъртъв е — изсъска тя. После погледна нежно момиченцето. — Беше убит преди две години. Вижте какво, пуснете дъщеря ми. Тя няма да каже на никого за вас. Слушате ли ме?… Какво правите?

Той я хвана за ръцете и ги вдигна.

Опипа костите на дланта, фалангите на тънките пръсти. Изви ги.

— Не, недейте. Боли. Моля ви! — закрещя тя в паника.

Той усети, че губи самообладание — това чувство ни най-малко не му се нравеше. Ако планът му с тази жертва успееше, щеше да се наложи да се бори срещу лудостта, която все повече го обладаваше, която го теглеше все повече към миналото, обърквайки представите му за настоящето.

„Преди и след…“

Нужно му бе да мобилизира целия си ум, за да завърши започнатото.

„И все пак… все пак…“

Тя бе толкова фина, толкова крехка. Колекционера затвори очи и си представи как ножът стърже по пищяла й, като лък по струните на стара цигулка.

Дишането му се учести, по тялото му рукна пот.

Отвори очи и погледна сандалите й. Нямаше много хубави кости от стъпалото в колекцията си. Бездомниците, които ловеше през последните месеци, страдаха от рахит и остеопороза, пръстите им бяха деформирани от неудобни обувки.

— Нека се споразумеем — каза той.

Тя погледна дъщеря си. Допря се по-силно до нея.

— Да се споразумеем. Ще ви пусна, ако ми позволите да направя нещо.

— Какво? — прошепна Карол.

— Да ви одера.

Тя примигна в недоумение.

— Позволете ми, моля ви. Само единия крак. Под глезена. Ако ми позволите, ще ви пусна.

— Какво?!

— До кокал.

Тя го погледна с ужас. Преглътна тежко.

„Какво й струва? — помисли си той. — Тя и без това е само кожа и кости. Да, това е различното в нея. Различното от другите жертви.“

Той остави пистолета и извади ножа. Отвори го.

Жената не помръдна. Откъсна очи от дъщеря си и погледна похитителя.

— Ще ни пуснете ли?

Той кимна:

— Не сте видели лицето ми. Не знаете къде се намираме.

Тя се замисли. Огледа се. Промълви някаква дума. Име.

Рон или Роб.

Протегна крака към него и изрита десния си сандал.

Той хвана пръстите й. Погали крехките фаланги.

Тя се изпъна, сухожилията на врата й изящно изпъкнаха. Затвори очи. Той погали кожата й с острието.

Стисна ножа.

Тя затвори очи, издиша.

— Започвай — промълви.

Закри очите на момиченцето, допря се силно до него.

Колекционера на кости си я представи с дрехи от викторианската епоха, кринолин и черни дантели. Представи си как тримата седят в „Делмонико“ или се разхождат по Пето авеню. Представи си малката Маги, с дантелено костюмче, да търкаля колело с пръчка по „Канал Бридж“.

„Преди и сега…“

Той допря ръждивото острие в свода на стъпалото й.

— Мамо! — изпищя момиченцето.

Нещо в него се пропука. За момент го обхвана чувство на отвращение от собствените му дела. Отвращение от самия себе си.

Не! Не можеше да го направи. Не и с нея. С Естер или Хана — да. Или със следващата. Но не и с нея.

Колекционера на кости поклати тъжно глава и погали слепоочната й кост. Залепи отново устата й и сряза въжето около краката й.

— Ела — промълви той.

Тя започна да се съпротивлява яростно, но той стисна носа й, докато жената не изпадна в безсъзнание. После я метна на гръб и се заизкачва по стълбите, като междувременно взе и един плик, който бе оставил там. Много внимателно, за да не изпадне нещо. Докато се качваше, спря веднъж, за да погледа малката къдрокоса Маги О’Конър, която седеше в прахта, насочила отчаян поглед към него.