Джефри Дивър
Колекционерът на кости (22)

21.

— Побързай, Сакс! — извика Райм в радиостанцията.

Тя натисна газта; колата хвърчеше с включени червени светлини по Уестсайдската магистрала. С каменно спокойствие Сакс увеличи на сто и двадесет.

— Ухаа! — възкликна Джери Банкс.

Двадесет и трета, Двадесета, доковете на Четиридесета. Когато преминаваха през Гринуич Вилидж, един тир изскочи от някакво разклонение точно пред тях. Вместо да натисне спирачки, Сакс пресече осевата линия и навлезе в насрещното движение. Банкс загуби ума и дума от страх, а огромният камион наду клаксон и затанцува по платното.

— Уха! — възкликна Амелия Сакс и се върна отново в своето платно.

Заговори в микрофона:

— Повтори отново, Райм. Не чух какво каза.

— Знам само, че е в централен Манхатън. Ще ти кажа нещо повече, когато разберем какво означава листото.

— В Батъри Парк Сити сме.

— Двадесет минути до най-високата точка на прилива.

Може би хората на Делрей щяха да изкопчат от господин 823 точното местоположение на жертвата. Щяха да го понатиснат в някоя тъмна уличка. Ник й бе обяснил, че така убеждават престъпниците да „съдействат“ на полицията. Удрят ги в слабините с торба ябълки. Много е болезнено. Не остават белези. Като дете не беше подозирала, че полицаите вършат такива неща. Сега знаеше истината.

Банкс я потупа по рамото:

— Ето. Няколко стари кея.

Гнили, мръсни. Зловещи места.

Спряха, изскочиха от колата и се втурнаха към брега.

— Райм, чуваш ли ме?

— Казвай, Сакс. Къде си?

— При един кей на север от Батъри Парк Сити.

— Току-що ми се обади Лон от Ийстсайд. Нищо не е открил.

— Безнадеждно е. Тук има десетина кея. После по крайбрежната алея… При доковете на ферибота, пристана на Батъри Парк… Трябва ни цял отряд за бързо реагиране.

— Не можем да използваме СБР, Сакс. Вече не работят с нас.

Двадесет минути до максималното ниво на прилива.

Сакс се загледа във водата. Отпусна безпомощно рамене. С ръка върху кобура тя се втурна към реката. Джери Банкс не изоставаше.

* * *

— Кажи ми нещо за листа, Мел. Каквото и да е, предположи нещо.

Купър премести погледа си от микроскопа към монитора.

В Манхатън има осем хиляди вида растения.

— По клетките не прилича на нищо.

— Стар е. Колко стар?

Купър отново погледна листа:

— Мумифициран е. Бих казал, че е на стотина години, може би малко по-малко.

— Кое растение е изчезнало от града преди сто години?

— В такива екосистеми като Манхатън растенията никога не изчезват. Винаги се появяват отново.

Нещо просветна в ума на Райм. Нещо познато му се въртеше в главата. Чувството, че още малко и ще се сети за нещо, му бе колкото приятно, толкова и противно. Мисълта може би бавно щеше да се изясни в съзнанието му. А можеше и да изчезне безследно, оставяйки усещане за нещо загубено.

Шестнадесет минути до най-високата точка на прилива…

Какво му се въртеше в ума? Райм затвори очи.

„Кей. Жертвата е под някой кей. Какво се прави на кейовете? Мисли! Пристан… кораби… разтоварване… стоки. Разтоварване на стоки!“

Той отвори очи:

— Мел, това посевна култура ли е?

— О, по дяволите! Гледах страниците за градинските растения, не за посевните.

Купър започна да натиска клавишите; минутите се струваха като часове на Райм.

— Е?

— Чакай, чакай. Ето списъка: ечемик, овес, пшеница, ръж, синап, тютюн…

— Тютюн! Виж това.

Купър щракна два пъти с мишката и на монитора бавно се появи картинката на растението.

— Това е!

— „Уърлд трейд тауърс“ — обяви Райм. — В миналото на север от тях са се простирали тютюневи насаждения. Том, дай ми книгата. Искам да видя картата от 1740 година. И съвременния план, който Бо Хауман използваше, за да означи местата, на които се извършва почистване от азбеста. Закачи ги една до друга на стената.

Болногледачът откри по-старата карта в папките на Райм. Закачи двата плана на стената до леглото. По-старата, грубо скицирана схема показваше северните райони на още съвсем младия град — група постройки в долната част на острова. Наоколо се простираха обработваеми земи. По реката, която тогава се е наричала не Хъдсън, а Уест Ривър, имаше три търговски пристанища. Райм погледна съвременния план на града. Нивите, разбира се, ги нямаше, както и пристанищата от основаването на града, но точно на мястото на старите докове, където се е търгувало с тютюн, се виждаше изоставен кей.

Райм проточи врат, опитвайки се да прочете името на най-близката улица. Тъкмо щеше да изкрещи нещо на Том, когато входната врата на къщата се отвори с трясък. Разнесе се звън от строшени стъкла.

Том се втурна надолу.

— Искам да го видя! — долетя яростен глас от коридора.

— Само… — започна болногледачът.

— Не. Никакво чакане, нито минутка. Веднага!

— Мел — прошепна Райм. — Прибери уликите, изключи компютъра.

— Ама…

— Бързо!

Райм разтърси силно глава, микрофонът падна на пода. По стълбите отекнаха стъпки.

Том направи всичко възможно да спре неканените гости, но това бяха трима федерални агенти, двама от тях — въоръжени. Избутаха го нагоре по стълбите.

За пет секунди Мел Купър успя да разглоби микроскопа и в момента, в който агентите нахлуха, старателно започна да прибира частите в куфарчето. Пликчетата с уликите бяха под масата. Върху тях бе хвърлил стари броеве на „Нешънъл джеографикс“.

— А, Делрей — каза Райм. — Хванахте ли убиеца?

— Защо не ни каза?

— Какво?

— Че отпечатъкът е фалшив.

— Никой не ме е питал.

— Фалшив ли? — попита удивено Купър.

— Е, отпечатъкът беше истински — каза Райм, сякаш говореше на малко дете. — Но не е на престъпника. На нашия човек му е било нужно такси, за да лови жертвите си. Затова се е срещнал с… как се казва?

— Виктор Питърс — промърмори Делрей и разказа накратко досието на шофьора.

— Добър удар — каза Райм с искрено възхищение. — Избрал е сърбин със съдебно досие и психични отклонения. Колко ли дълго е търсил подходящ човек? Както и да е, 823 е убил бедния господин Питърс и е взел таксито. Отрязал му е един пръст. Запазил го е в хладилника, за да ни заблуди, когато започнем много да затягаме примката. Май планът му проработи.

Райм погледна часовника: оставаха четиринадесет минути.

— Откъде разбра? — Делрей хвърли поглед на окачените карти, но за щастие не им обърна внимание.

— Отпечатъкът показва признаци на обезводняване и сбръчкване. Трупът сигурно е бил в ужасно състояние. В мазето ли го намерихте? Нашият човек обича да оставя жертвите си под земята.

Делрей отклони вниманието си от него и започна да обикаля из стаята като грамаден териер:

— Къде криете нашите улики?

— Улики ли? За какво говориш? Кажи, да не ми счупихте вратата? Предния път дойдохте, без да чукате. Сега направо влязохте с взлом.

— Виж какво, Линкълн, мислех да ти се извиня, преди да…

— Какъв жест, Фред!

— Но сега изгарям от желание да те арестувам.

Райм хвърли поглед към микрофона на пода. Представяше си как гласът на Сакс гърми в слушалките.

— Върни ми уликите, Райм. Не можеш да си представиш какви неприятности те чакат.

— Том — каза Райм, — агент Делрей ме стресна и си изпуснах слушалките на уокмена. Би ли ги закачил на леглото?

Прислужникът веднага разбра. Вдигна микрофона и го скри зад главата на Райм, далеч от очите на Делрей.

— Благодаря, Том. Знаеш ли, май днес не си ме къпал. Не е ли време вече?

— Тъкмо мислех да ти го предложа — отвърна Том с глас на професионален актьор.

* * *

— Хайде, Райм, за Бога! Къде си?

После чу глас в слушалката. На Том. Звучеше надуто, престорено. Нещо не беше наред.

— Купих нова гъба — каза болногледачът.

— Изглежда добра — отвърна Райм.

— Райм! — изкрещя Сакс. — Какво става?

— Струва седемнадесет долара. Не може да не е добра. Дай да те завъртя.

В слушалката се чуха и други гласове, но Сакс не разбираше какво говорят.

Тя и Банкс тичаха покрай брега и оглеждаха сивкаво-кафявите води на река Хъдсън под всеки кей. Даде знак на Банкс да спре, приви се от болката в гърдите, плю в реката. Опита се да си поеме дъх.

— … Няма да ни отнеме много време. Извинете, господа — прозвуча в слушалката.

— … Ще изчакаме, ако нямаш нищо против.

— Имам против — каза Райм. — Не може ли човек да остане малко на спокойствие?

— Райм, чуваш ли? — изкрещя отчаяно Сакс. „Какво прави, по дяволите?“

— Не. Никакво спокойствие за тези, които крадат веществени доказателства.

„Делрей! У Райм е. Значи край. Жертвата е обречена.“

— Върни ми уликите — излая агентът.

— Мога да ти представя само възможността да ме видиш гол, Делрей.

Банкс понечи да заговори, но Сакс му махна да мълчи.

Някакъв шепот, който не успя да разбере.

Гневни реплики.

После Райм продължи спокойно:

— … Знаеш ли, Делрей, едно време обичах да плувам. Плувах всеки ден.

— Остават по-малко от десет минути — прошепна Сакс.

Водата спокойно плискаше брега. Две лодки бавно пореха вълните.

Делрей измърмори нещо.

— Плувах в река Хъдсън. Тогава водата беше много по-чиста.

Микрофонът изпращя.

— … стар кей. Беше ми любимият, но вече го няма. Бил е свърталище на „Бъстър дъстърс“. Бандата, чувал ли си за нея? През 1890 година. На север от Батъри Парк Сити. Да не те отегчавам? Не е много приятно да гледаш отпуснатия задник на паралитик. Е, щом ти харесва… Кеят беше между „Мурстрийт“ и „Чамбърс“. Гмурках се, плувах около кейовете…

— „Мурстрийт“ и „Чамбърс“! — изкрещя Сакс.

Бяха го изпуснали, защото отидоха много на юг. Намираше се на около четвърт километър от мястото, където бяха сега. Сакс виждаше кафявата дървена конструкция и отточната тръба, която сега се пълнеше от прилива. Колко ли време им оставаше? Сигурно немного. Нямаше да го спасят.

Сакс смъкна слушалките и се втурна към колата. Банкс я следваше по петите.

— Можеш ли да плуваш? — попита тя.

— Аз ли? Ходил съм няколко пъти на басейн.

Нямаше да успеят.

Сакс спря внезапно, завъртя се рязко и погледна пустите улици.

* * *

Водата стигаше почти до носа му.

Една вълничка плисна лицето на Уилиам Евърет точно когато вдишваше, и гърлото му се изпълни с вонящата солена течност. Задави се. Започна да повръща. В дробовете му навлезе вода. Изпусна подпората и потъна под повърхността, отново изплува, после пак потъна.

„Господи, не ме изоставяй… моля те, не ме…“

Дръпна белезниците, започна да рита. Като че можеше да се случи чудо и слабите му мускули да скъсат металната верига.

Издуха водата от носа си, отчаяно започна да мята глава. Дробовете му се прочистиха за момент. От извиване на главата нагоре в отчаяни опити да намери глътка въздух вратът му гореше от болка — толкова силна, колкото и тази от счупения пръст.

За малко успя да покаже носа си над повърхността.

После — нова вълна, малко по-висока.

Това бе краят.

Не можеше повече да се бори. Време е да се откаже. Да отиде при Евелин, да се сбогува с живота…

И Уилиам Евърет се отказа. Потъна в мръсната вода, пълна с гнили сламки и водорасли.

После се сепна ужасен. „Не, не!…“

Той се бе върнал. Похитителят! Беше тук.

Евърет започна да рита отчаяно, глътна още вода в опитите си да изплува. Похитителят го заслепи с фенер и насочи ножа си към него.

„Не, не!…“

Не му ли стигаше да го удави, ами искаше и да го накълца на парчета! Евърет го изрита с все сила. Похитителят се потопи под водата и после… щрак!, ръцете на Евърет се освободиха.

Старецът забрави примирението си към смъртта и зарита бясно, за да изскочи на повърхността; вдиша влажния въздух, смъкна тиксото от устата си. Задави се, започна да плюе вонящата вода. Главата му се удари в една греда на кея.

— О, Господи, Господи!… — ликуваше той.

Пред него се появи друга глава… Също с качулка, с ярък фенер и емблема на нюйоркския полицейски департамент. Непознатите държаха не ножове, а клещи за рязане на метал. Единият от тях пъхна лигава тръба между зъбите на Евърет и той вдиша дълбоко, до замайване. Кислород!

Водолазът го обгърна с ръка и двамата заплуваха към отточната тръба в основата на кея.

— Поемете си дълбоко въздух, след минутка излизаме.

Евърет напълни отново белите си дробове до пръсване, затвори очи, гмурна се заедно с водолаза под водата, зловещо осветена от фенера. Плуването бе кратко, но мъчително — рязко надолу, после отново нагоре през мътната вода. За момент старецът се изплъзна от ръцете на водолаза и двамата се разделиха. Но това ни най-малко не разтревожи Уилиам Евърет. След преживяното, малко плуване в река Хъдсън бе като детска игра.

* * *

Нямаше намерение да взима такси. И с автобуса беше добре.

Пами обаче не бе спала достатъчно (бяха станали в пет) и започваше да нервничи. Дъщеричката й трябваше вече да е под шареното си одеяло, гушнала бутилка „Хауаян пънч“. А и самата Карол изгаряше от нетърпение да види Манхатън. Идваше от централния Запад и не беше стъпвала по на изток от Охайо за четиридесет и една години живот.

Тя си взе багажа и се запъти към изхода. Провери отново дали у нея е всичко, което носеше на излизане от къщата на Кейт и Еди следобед.

„Пами, Мечо Пух, портмоне, одеяло, куфар, раница.“

Всичко бе тук.

Приятелите й я бяха предупредили да внимава в града.

— Ще те дебнат — каза Еди. — Обирджии, джебчии.

— И недей да се хващаш на ония комарджийски игри по улиците — майчински добави Кейт.

— Че аз и вкъщи не играя на карти — напомни й с усмивка Карол. — От къде на къде ще започна да играя комар точно по улиците на Манхатън?

Все пак оценяваше загрижеността им. И ето я — вдовица с тригодишно хлапе — в най-престъпния град на планетата за конференцията на ООН. Господи! Повече чужденци, повече хора, отколкото някога бе виждала.

Карол намери телефон с монети и се обади в хотела, за да провери резервацията. От рецепцията я увериха, че стаята е готова. Каза им да ги очакват след около четиридесет и пет минути.

Майката и дъщеричката излязоха и лятната жега като че се опита да ги смачка. Карол спря и се огледа. Хвана здраво Пами с една ръка, с другата — износения куфар. Тежката жълта раница висеше на рамото й.

Наредиха се на опашката пред стоянката на такситата.

Карол хвърли поглед на огромното табло от другата страна на магистралата. „Добре дошли, делегати на ООН!“ Дизайнът бе ужасен, но тя впери очи в таблото: един от мъжете на снимката приличаше на Рони.

Известно време след смъртта му — преди две години — всичко я караше да си спомня красивия си късо подстриган съпруг, когото бе загубила. Минаваше покрай „Макдоналдс“ и се сещаше, че той обичаше „Биг Мак“. Артист в някой филм, който нямаше никаква прилика с него, й се струваше, че кима, както го правеше той. Виждаше обява за продажба на електрическа косачка и си спомняше колко обичаше той да коси малката им ливада в Арлингтън Хайтс.

Избухваше в сълзи и гълташе успокоителни. Прекара цяла седмица в леглото. Неохотно се съгласи на предложението на Кейт да остане у тях за една нощ. Или за седмица. Или за месец.

Сега вече не плачеше. Беше дошла, за да започне нов живот. Край на скръбта.

Карол тръсна гъстата си руса коса, побутна Пами и подритна куфара, тъй като опашката се бе придвижила с няколко човека. Огледа се наоколо, опитвайки се да зърне някой от небостъргачите на Манхатън, но виждаше само коли, опашки на самолети и море от хора. От отдушниците на летището се вдигаха облаци пара, а по черното нощно небе плуваха жълти сияния.

Е, скоро щеше да види града. Надяваше се Пами да е достатъчно голяма, за да запомни впечатленията си.

— Харесва ли ти приключението ни, слънчице?

— Обичам приключенията. Може ли да ми дадеш малко „Уаян пънч“? Моля те, моля те!

„Моля“… Това беше нещо ново. Момиченцето вече научаваше вълшебните думички. Карол се усмихна:

— Съвсем скоро, миличка.

Най-сетне дойде и техният ред. Багажникът на таксито се отвори автоматично и Карол вкара багажа. Затръшна капака и двете се настаниха на задната седалка.

„Пами, Мечо Пух, портмоне…“

— Накъде? — попита шофьорът.

Карол извика адреса на хотел „Мидтаун резидънс“ през плексигласовата преграда.

Таксито потегли. Тя се облегна и постави Пами в скута си.

— Ще минем ли покрай сградата на ООН? — попита.

Вниманието на шофьора бе изцяло насочено към платното, така че не я чу.

— Тук съм за конференцията — обясни тя. — За ООН.

Пак никакъв отговор.

Дали пък нямаше проблеми с английския? Кейт я беше предупредила, че повечето шофьори на таксита в Ню Йорк са чужденци. („Взимат хляба на американците“ — бе изръмжал Еди.) Не виждаше добре шофьора през мръсния плексиглас.

„Може би просто не му се говори.“

Завиха по друга магистрала и изведнъж… пред тях изникнаха небостъргачите. Като кристалите, които Еди и Кейт колекционираха. Група синкави, златисти и сребристи постройки по средата на острова и друга, вляво от първата. По-огромни от всичко, което бе виждала. За миг островът й заприлича на гигантски кораб.

— Виж, Пами, виж къде отиваме. Красиво е, нали?

След няколко минути гледката изчезна. Шофьорът бе завил в едно разклонение. Таксито полетя по нажежени, пусти улици, покрай мрачни тухлени постройки.

Карол се наведе напред:

— Оттук ли се минава за центъра?

Пак никакъв отговор.

Карол потропа по плексигласа:

— Да не сте объркали пътя? Отговорете. Отговорете!

— Мамо, какво има? — попита Пами и започна да плаче.

— Къде ни карате?! — изкрещя Карол.

Шофьорът не им обърна внимание — продължи да си кара спокойно, да спира на всички червени светофари, без да превишава скоростта. И когато отби в пустия паркинг зад тъмната изоставена фабрика, даде мигач точно според правилника за движение.

„О, не!… Не!“

Шофьорът нахлузи маска за ски и слезе. Отиде до задната врата и протегна ръка, но се подвоуми и не отвори веднага. Наведе се и потропа по стъклото. Веднъж, два, три пъти. Като че да привлече вниманието на гущерите в зоологическата градина. Дълго време гледа майката и дъщерята; после отвори.