Джефри Дивър
Колекционерът на кости (21)

20.

Фазите на луната, листото, мокрото бельо, пръстта. Екипът отново се събра в спалнята на Райм — всички, с изключение на Полинг и Хауман; нямаше начин да въвлекат и капитаните в незаконната операция.

— Нали пусна течността от бельото в хроматографа, Мел?

— Налага се отново да го направя. Спряха ни, преди да получа резултата.

Купър изцеди една проба и я вкара със спринцовка в хроматографа. По монитора на апарата започнаха да се редуват върхове и падини. Като графика на промените на финансов индекс. Райм усети, че Сакс се е приближила към него. Явно се бе промъкнала, когато не я гледаше.

— Аз…

— Да?

— Бях по-груба, отколкото исках. Преди. Избухнах. Не знам защо, но бях ядосана.

— Права беше — каза Райм.

Очите им се срещнаха и той си спомни сериозните разговори с Блейн. Когато обсъждаха отношенията си, винаги спираха поглед върху някакъв предмет помежду им — някой от керамичните коне, които тя колекционираше, книга, празна бутилка вино.

— Аз обработвам сцените на престъпленията по-различно от повечето криминолози. Нужен ми беше някой непредубеден, който в същото време да има собствено мнение.

Противоречивите качества на идеалния любовник. Сила и уязвимост в еднакви количества.

— Когато разговарях с комисар Екерт — каза тя, — исках само да ме преместят. Нищо повече. Никога не съм си и помисляла, че така ще привлека федералните и ще ти отнемат случая.

— Знам.

— И все пак си изпуснах нервите. Извинявай.

— Не се отричай от думите си, Сакс. Трябва ми някой, който от време на време да ми напомня, че се държа отвратително. Том го прави. Затова го обичам.

— Стига сантименталности, Линкълн — обади се болногледачът от другия край на стаята.

— Никой друг не ми е казвал да вървя по дяволите — продължи Райм. — Всички се държат пред мен, сякаш стъпват в яйчени черупки. Мразя такова отношение.

— Не ми изглежда да са те посещавали много в последно време.

— Вярно е — отвърна той след кратко мълчание.

Графиката на монитора на масспектрометъра престана да се променя. Мел Купър натисна няколко клавиша и започна да оглежда резултата:

— Вода, машинно масло, фосфати, натриев хлорид, малки количества минерални соли… Нямам представа какво означава.

„Какво ли иска да ни каже? — замисли се Райм. — Самото бельо ли има значение? Или течността?“

— Да продължаваме — каза той. — Дай да видим пръстта.

Сакс му поднесе пликчето. Пясък с розов оттенък, смесен с парченца глина и камъчета.

— Смес от камъчета и пясък. Намира се непосредствено над основната скала на Манхатън. Съдържа ли натриев силикат?

Купър пусна проба на хроматографския апарат.

— Да, колкото искаш.

— Значи ще търсим нещо в централната част на града, на не повече от петдесет метра от водата… — Удивеният поглед на Сакс го развесели. — Не съм ясновидец, Амелия. Просто съм си научил урока, това е. Строителните компании смесват натриев силикат с пясъка, за да стабилизират почвата, когато копаят основи близо до брега в местата, където основната скала е на голяма дълбочина. Това означава, че мястото е някъде в централен Манхатън. Хайде сега да погледнем листото.

Сакс му подаде пликчето с уликата.

— Нямам представа от какво е — каза Райм. — Не си спомням да съм виждал такова растение. Поне не в Манхатън.

— Имам връзки към няколко Интернет страници за земеделие — каза Купър, като посочи монитора на компютъра си. — Ще се поровя малко из тях.

Райм също бе прекарал известна част от времето си в ровене из Интернет. Както книгите, филмите и постерите, това също му дотегна. Може би защото голяма част от собствения му свят бе виртуален, мрежата не можа да задържи вниманието на Линкълн Райм.

Мониторът на Купър започна да мига и да показва различни страници, изтеглени от електронната бездна.

— Зареждам няколко файла. Ще отнеме десет-двадесет минути.

— Добре — каза Райм. — Сега да се заемем с останалите улики… Не подхвърлените, а другите. Може да ни подскажат къде е ходил. Хващай тайното ни оръжие, Мел.

— Тайно оръжие ли?

— Следовите улики.

* * *

Специален агент Фред Делрей започна акцията с десет човека. Два отряда плюс екип за претърсване и наблюдение. Въоръжените до зъби агенти чакаха, плувнали в пот, сред храстите. От другата страна на улицата, на горния етаж на една изоставена каменна постройка, екипът за подслушване бе поставил микрофон и инфрачервена видеокамера, насочени към къщата на престъпника.

Трима снайперисти, готови за стрелба, лежаха по покривите на околните сгради.

Делрей — облечен с полево яке и джинси вместо безупречния зелен костюм — говореше по радиостанцията.

— Отрядът за наблюдение до командния център. Следим постройката. Някой се движи в мазето.

— Какво прави? — попита Делрей.

— Не се вижда. Прозорците са много мръсни.

— Сам ли е? Има ли пленник?

Знаеше, че полицай Сакс вероятно е права: може би престъпникът вече беше отвлякъл някого.

— Не се вижда. Регистрираме само движение и топлинни вълни.

Делрей беше изпратил други агенти да обкръжат къщата. Сега дойде техният ред да докладват:

— Никой не се вижда на първия, нито на втория етаж. Гаражът е заключен.

— Снайперистите — подкани ги Делрей, — докладвайте.

— Стрелец едно до командния център. Наблюдавам входната врата. Край.

Другите държаха на прицел коридора и стаята на първия етаж.

— Готови за стрелба — докладваха и двамата.

Делрей извади големия си пистолет.

— Добре. Имаме разрешение — каза той, имайки предвид разрешението за обиск. Не им се налагаше да чукат. — Напред! Отряди едно и две, разгръщайте се.

Първият отряд се зае с разбиването на входната врата, докато вторият използва по-цивилизования начин, като счупи стъклото на задния вход и отключи вратата отвътре. Нахлуха в къщата, Делрей влезе с първия отряд. Вонята на мърша бе непоносима и дори главният агент, който не за пръв път присъстваше на местопрестъпление, преглътна, за да не повърне.

Вторият отряд претърси първия етаж, след което се качи на горния, към спалнята, докато членовете на първия отряд яростно изтропаха с ботуши надолу по старата дървена стълба към мазето.

Делрей също се затича натам, към усилващата се воня. Чу звука от избиването на врата с ритник някъде долу и викове:

— Не мърдай! ФБР. Не мърдай!

Когато обаче стигна подземието, чу същия агент да заеква много по-неуверено:

— Какво, по дяволите, е това? Господи!

— Мамка му! — изкрещя друг. — Това е прекалено.

— Лайна и помии! — възкликна Делрей, когато влезе в стаята. Едва дишаше в адската смрад.

Трупът изпускаше черна слуз. Гърлото бе прерязано. Мъртвите, помътнели очи гледаха втренчено тавана; гърдите като че мърдаха — надуваха се и се отпускаха. Делрей потрепери: никога не успяваше да преодолее отвращението си от червясалите трупове. Броят на буболечките и личинките показваше, че жертвата е мъртва поне от три дена.

— Откъде е дошъл положителният сигнал на инфрачервения детектор? — почуди се един агент.

Делрей посочи следите от плъши и миши зъби по надутия крак на трупа:

— Крият се някъде тук. Прекъснахме им вечерята.

— Какво ли е станало? Да не би някоя от жертвите да е успяла да го убие?

— Какви ги приказваш?

— Това не е ли той?

— Не, не е той — избухна Делрей, без да сваля очи от една особена рана на трупа.

Един от отряда се намръщи:

— Хайде, Делрей. Този е. Имаме снимки. Това е Питърс.

— Разбира се, че е скапаният Питърс. Но той не е убиецът. Не чаткате ли?

— Не? Какво искаш да кажеш?

Изведнъж един от агентите прозря:

— Мамка му!

Мобилният телефон на Делрей иззвъня и го накара да подскочи. Агентът изслуша обясненията на човека от другата страна на линията:

— Какво е направила? Само това ми липсваше… Не, не сме заловили проклетия убиец!

Натисна яростно бутона за изключване и посочи двама от агентите.

— Идвате с мен.

— Какво има, Делрей?

— Отиваме на гости. И знаете ли какво няма да правим? — Двамата го погледнаха с недоумение. Той сам си отговори:

— Изобщо няма да се държим учтиво.

* * *

Мел Купър изтръска съдържанието на пликчетата върху лист хартия. Огледа пръстта с лупа:

— Парченца от тухли. Има и някакъв друг камък. Вероятно мрамор.

Постави малка проба върху предметното стъкло и я разгледа под микроскопа.

— Да, мрамор. Розов.

— Имаше ли някакъв мрамор в обора, където намери немкинята?

— Не — отвърна Сакс.

Купър предположи, че може да е от общежитието на Монеле.

— Не, познавам сградата на „Дойче хаус“. Панелен блок в Гринуич Вилидж. Най-много да намериш полиран гранит. Може би е от скривалището му. Нещо интересно?

— Има следи от длето — каза Купър, без да откъсва очи от окуляра на микроскопа.

— А, много добре. Гладки ли са?

— Немного. Грапави.

— Значи от стара парна машина за рязане на каменни блокове.

— Да, възможно е.

— Пиши, Том. — Райм кимна към таблицата на стената. — В къщата му има мрамор. И е стара.

— Ама защо да си губим времето с къщата му? — попита с недоумение Банкс, като си погледна часовника. — Федералните трябва вече да са го пипнали.

— Информацията никога не е излишна, Банкс. Запомни го. Какво още има?

— Още едно парченце от ръкавица. Същата червена кожа. И какво е това? — попита Купър, като показа на Сакс пликче с парче дърво.

— Проба от афтършейва му. Където се е облегнал на стълба.

— Да го изследвам ли? — попита Купър.

— Дай първо да го помириша — отвърна Райм.

Сакс му занесе пликчето. Отвори го и Райм подуши дървото.

— „Брут“. Как не си го познала? Том, запиши, че използва евтин одеколон.

— Ето косъма — обяви Купър и постави уликата на микроскопа. — Много прилича на предишния, който намерихме. Вероятно е от същия източник. По дяволите, Линкълн, забравих: от същия източник е. Нали така трябваше да кажа? Кафяв.

— Отрязан ли е, или е паднал сам?

— Отрязан.

— Добре, ще си останем с цвета.

Том написа „кафяв“ в таблицата.

— Не го пиши! — каза Селито.

— Защо?

— Очевидно не е кафяв — продължи Райм.

— Помислих си…

— Косата му е всякакъв друг цвят, освен кафяв. Руса, черна, червена…

— Това е стар номер — обясни детективът. — Отиваш при кофите зад някой фризьорски салон, взимаш няколко косъма и ги подхвърляш на местопрестъплението.

— А! — Банкс запази място за тази информация в ентусиазирания си мозък.

— Добре — каза Райм. — Дай влакната.

Купър нагласи поляризационния микроскоп:

— Лъчепречупване — 0,053.

— Найлон 6 — измърмори Райм. — Как изглежда, Мел?

— Много грубо влакно. Прегънато в средата. Светлосиво.

— Килим.

— Точно така. Ще проверя в базата данни.

Купър затрака по клавиатурата. След малко вдигна поглед от компютъра и обяви:

— „Хамстед текстил“, влакно 118В.

Райм въздъхна разочаровано.

— Какво има? — попита Сакс.

— Това е най-често използваното влакно за автоматично тъкане на килими в САЩ. Използва се от над двеста различни производители през последните петнадесет години. Безнадеждно е… Мел, има ли нещо по нишката? Сложи я на електронния микроскоп.

Купър се зае със задачата. Апаратът се обля в зловещо синьо-зелено сияние. Тънката нишка изглеждаше като дебело корабно въже на монитора.

— Има нещо. Кристали. Много. Може да е титанов двуокис. Използват го за премахване на блясъка на изкуствените материи, от които са направени килимите.

— Пусни ги на газовата хроматография. Важно е.

— Няма достатъчно, Линкълн. Ще се наложи да изгоря цялото влакно.

— Изгори го тогава.

— Да вземеш назаем веществени доказателства от ФБР е едно — напомни тактично Селито. — Но да ги унищожиш… Не знам, Линкълн. Ако има процес…

— Налага се.

— О, хайде — каза Банкс.

Селито кимна неохотно и Купър постави уликата в апарата. Машината изсъска. След малко на монитора се появи графика.

— Ето, това е дълговерижната молекула на полимера. Найлон. А тази малка вълничка на графиката е нещо друго. Хлорид, детергент… Това е перилен препарат.

— Помните ли? — каза Райм, — немкинята каза, че колата миришела на чисто. Я провери какъв е препаратът.

Купър въведе данните в каталога на фирмите за химикали.

— Произвежда се от „Пфицер кемикалс“. Продава се под търговското наименование „Тиди клийн“ в магазините на „Баер аутомотив продъктс“ в Тетърбъро.

— Чудесно! — възкликна Линкълн Райм. — Познавам фирмата. Продават на едро. Главно на компании за коли под наем. Значи убиецът кара кола под наем.

— Не може да е толкова луд, че да върши престъпления с кола под наем — възрази Банкс.

— Откраднал я е — промърмори раздразнено Райм, като че младежът го бе попитал колко прави две и две. — И номерата сигурно също са крадени. Ема още ли работи за нас?

— Сигурно вече се е прибрала.

— Събуди я и я накарай да разпита в „Херц“, „Авис“, „Нешънъл“ и „Бъджет“ за кражби.

— Дадено — отвърна Селито, макар и несигурно. Във въздуха като че ли още се носеше миризмата на изгорените веществени доказателства.

— А стъпките? — напомни Сакс.

Райм погледна снимката, която му показваше.

— Необичайно износване на подметките. Виж как са изтъркани от външната част.

— Да не е дюстабан? — предположи Том.

— Възможно е, но петата не е износена по съответния начин. — Райм погледна внимателно отпечатъците. — Да не би да чете много?

— Да чете ли?

— Седни на онзи стол — каза Райм на Сакс — и се наведи над масата, като че четеш.

Тя седна и го погледна:

— И какво?

— Прави се, че прелистваш.

Тя се направи, че прелиства няколко пъти, после отново вдигна глава.

— Продължавай. Представи си, че четеш „Война и мир“.

Сакс продължи да прелиства с наведена глава. След минута, без да осъзнава, кръстоса крака. Единствената част на подметките, която се допираше до пода, бе външната.

Райм каза:

— Запиши го в таблицата, Том. Но с въпросителна.

— Хайде сега да се заемем с отпечатъците от пръстите.

Сакс каза, че ясният отпечатък, по който са установили самоличността на убиеца, не е при нея:

— Във ФБР е.

Този отпечатък обаче не интересуваше ни най-малко Райм. Искаше да погледне онзи, който Сакс бе свалила от врата на немкинята.

— Не може да се сканира — каза Купър. — Дори не е от C-качество. Нищо не може да се види.

— Нямам намерение да го сравнявам с базите данни — каза Райм. — Интересува ме тази чертичка.

Показа малка резка по средата на отпечатъка.

— Какво е това? — поинтересува се Сакс.

— Белег, доколкото виждам — отвърна Купър. — Старо порязване. Било е доста дълбоко. Като че острието е стигнало до самата кост.

Райм се замисли за други белези и дефекти по кожата, с които се бе срещал през годините. В дните, преди хората да започнат да се занимават главно с книжа и компютри, беше много по-лесно да се определи професията на човек по пръстите му: изкривявания от пишещите машини, убождания от игли, следи от мастило, порязвания от хартия и машини, мазоли от различни видове ръчен труд…

Този белег обаче не му говореше нищо.

Поне засега. Не и докато не заловят някой заподозрян.

— Какво още има? Отпечатъкът от коляно. И той е хубав. Ще ни подскаже с какво е обут. Дай го, Сакс. По-високо! Широки панталони. Гънките личат много добре, значи естествена материя. В тази жега трябва да е памук. Не вълна. В наши дни няма много копринени панталони.

— Тънък плат, не е дънков — каза Купър.

— Спортно облекло — заключи Райм. — Запиши го в таблицата, Том.

Купър се обърна към компютъра и отново затрака по клавишите:

— Нямаме късмет с листото. Не съвпада с нищо от каталога на Смитсоновия институт.

Райм отпусна глава на възглавницата. Колко ли време им оставаше? Час? Два?

Луната. Пръст. Солена вода…

Райм погледна Сакс, която стоеше сама в ъгъла. Бе навела глава и дългата й червена коса висеше драматично към пода. Намръщена, потънала в мисли, гледаше някакво пликче с улика. Колко ли време бе прекарал самият Райм в тази поза, опитвайки се да…

— Това е вестник! — възкликна Сакс. — Дайте един вестник. — Отчаяно зашари с поглед по масата. — Днешния.

— Какво има, Сакс?

Тя грабна „Ню Йорк таймс“ от ръцете на Джери Банкс и започна бързо да го прелиства.

— Тази течност… от бельото, да не е солена вода?

— Солена вода ли? — Купър се наведе над графиката от хроматографията. — Разбира се! Вода, натриев хлорид и други соли. Маслото, фосфатите. Замърсена морска вода.

Очите на Сакс и Райм се срещнаха и двамата възкликнаха едновременно:

— Прилива!

Сакс отвори вестника на метеорологичната прогноза. Там имаше схема на фазите на луната, еднаква с намерената на сцената на престъплението. Отдолу бе напечатана графика на приливите и отливите.

— Най-високата точка на прилива е след четиридесет минути.

Райм се намръщи с отвращение. Никога не се беше ядосвал толкова на себе си.

— Убиецът ще удави жертвата. Завързал я е под някой кей в центъра. — Хвърли отчаян поглед на картата на Манхатън с многокилометровата му брегова ивица. — Сакс, време е пак да си поиграеш на автомобилен състезател. Двамата с Банкс отидете на запад. Лон, поеми Ийстсайд. Около пристана на „Саутстрийт“. Мел, какво, по дяволите, е това листо?

* * *

Една вълна плисна замаяната му глава.

Уилиам Евърет отвори очи и издуха щипещата вода от носа си. Беше му студено. Немощното му сърце с мъка изпомпваше топлата кръв до кръвоносните съдове.

Замалко отново да изгуби съзнание. Отново си спомни за бившата си жена и — по неизвестни причини — за пътуванията им. Бяха ходили в Гиза, Гватемала, Непал, Техеран (една седмица преди скъсването на дипломатическите отношения). Единият двигател на самолета им се развали на час полет от Пекин. Евелин наведе глава, готова да посрещне смъртта, и зачете някаква статия в бордното списание. В нея се предупреждаваше, че пиенето на горещ чай след хранене било опасно за здравето. Разказа му го после, в бар „Рафълс“ в Сингапур, и двамата избухнаха в истеричен смях, от който им потекоха сълзи.

Замисли се за студените очи на похитителя. Зъбите му, дебелите ръкавици.

Сега, в ужасния мокър гроб, по ръката му запълзя непоносима болка и достигна чак до брадичката му.

„Дали е от счупения пръст, или е инфаркт?“ — зачуди се той.

Може би по малко и от двете.

Евърет затвори очи, докато болката отмина. После се огледа. Бе завързан за един прогнил кей. На около педя над водата висеше счупена дъска. Светлините от преминаващи кораби и от лампите на Ню Джърси се отразяваха на повърхността. Водата му стигаше до врата и въпреки че платформата на кея бе на метър и нещо над главата му, белезниците не му позволяваха да се качи по-нависоко.

Болката от счупения пръст пак го преряза и Евърет загуби за миг съзнание, отпускайки глава във водата. Носът му се напълни с течност, която го задави и свести.

Луната се вдигна малко по-високо. Под кея стана тъмно. Наоколо се носеше само шумът на вълните и собствените му стенания.

Той съзнаваше, че ще умре, че ще успее да задържи главата си над повърхността само още няколко минути. Затвори очи и допря буза до лигавата, гнила подпора.