Джефри Дивър
Колекционерът на кости (17)

16.

— Внимавай! — изкрещя Райм.

— Специалист съм в тази дейност.

— Ново ли е, или старо?

— Шшшт.

— За Бога, Том. Ножчето старо ли е, или ново?

— Не дишай… Готово. Гладко като бебешко дупе.

Процедурата не бе криминологична, а козметична.

Първото бръснене на Райм за седмицата. Том бе измил и сресал и косата му.

Преди половин час, докато чакаха Сакс и новите улики, Райм отпрати Купър от стаята. Не искаше да присъства, докато Том завира катетъра в пикочния му мехур. След като свърши с процедурата, болногледачът огледа критично работодателя си.

— На нищо не приличаш. Даваш ли си сметка?

— И какво от това? Не ме интересува.

Но изведнъж си даде сметка, че го интересува.

— Какво ще кажеш за едно бръснене? — предложи младежът.

— Няма да има време.

Всъщност Райм се опасяваше, че ако доктор Бъргър го види така нагизден, няма да иска да му помогне в самоубийството. Разрошеният пациент бе по-подходящ.

— И да те измия.

— Не.

— Спретни се малко за пред хората, Линкълн.

Накрая Райм склони:

— Добре.

— И да сменим тази пижама, какво ще кажеш?

— Че какво й има?

Това също означаваше съгласие.

Сега, вчесан и обръснат, облечен с джинси и бяла риза, Райм се правеше, че не обръща внимание на образа си в огледалото, което болногледачът държеше пред него.

— Махни го.

— Забележително подобрение.

Линкълн Райм изпръхтя подигравателно.

— Ще се разходя, докато се върнат — обяви той и отпусна глава върху възглавницата.

Мел Купър го изгледа озадачено.

— В главата си — поясни Том.

— В главата ли?

— Представям си, че се разхождам — продължи Райм.

— Ама че фокус — възхити се Купър.

— Мога да се разходя из всеки квартал, без да рискувам да ме нападнат бандити. Да обиколя някоя планина, без да се уморя. Да изкача Еверест, ако поискам. Да погледам витрините по Пето авеню. Разбира се, не е задължително нещата, които видя, да са там в действителност. Но какво от това? Звездите също не са там, където ги виждаме.

* * *

— Става по-трудно — оплака се Селито.

— Не е сигурно — отвърна му Райм.

Селито, Банкс и Сакс току-що се бяха върнали от стария обор.

— Бельо, луната и листо — песимистично каза Банкс. — Не е като карта на пътищата.

— И пръст — напомни Райм за любимата си улика.

— Имаш ли някаква представа какво означават? — попита Селито.

— Още не.

— Къде е Полинг? — промърмори детективът. — Още не ми се е обадил.

— Не съм го виждал.

На вратата се появи нов силует.

— Ето ме, от плът и кръв — изпя новодошлият с мекия си баритон.

Райм кимна на високия слаб мъж да влезе. Изглеждаше мрачен, но по лицето му неочаквано се разля топла усмивка. Тед Добинс представляваше целия личен състав на Психологическия отдел на нюйоркската полиция. Беше преминал обучение в Куонтико заедно с бихейвиористите на ФБР и имаше дипломи по криминология и психология.

Обичаше да слуша опера и да гледа футбол. Когато излезе от кома след нещастния случай, Линкълн Райм бе заварил Добинс да слуша „Аида“ на уокмен до леглото му. През следващите три часа той проведе първата консултация на паралитика.

— Добре, я да си спомня какво пише в дебелите книги за хора, които не вдигат телефона, когато ги търсят.

— Прави ми психоанализа после, Тери. Чу ли за нашия убиец?

— Малко — отвърна Добинс и огледа Райм от глава до пети. Не беше завършил медицина, но имаше завидни познания по психология. — Добре ли си, Линкълн? Изглеждаш малко възбуден.

— Поработих малко повече от необходимото днес. А едно време дори не дремвах. Да знаеш какъв мързеливец съм станал.

— Да, прав си. Звънеше ми в три през нощта, за да ме питаш за някой престъпник, и недоумяваше как може още да съм в леглото. Какво има? Искаш да му съставя профил ли?

— Каквото и да ни кажеш, ще е от полза.

Селито набързо разказа на Добинс за убийствата. Психологът (доколкото Райм си спомняше) никога не си водеше записки. Как ли успяваше да побере всичко чуто в обраслата си с тъмночервена коса глава?

Добинс се приближи до таблицата на стената. Поразгледа я, докато слушаше разказа на детектива. В един момент го прекъсна:

— Жертвите, жертвите… Всички са били под земята. Едната заровена, другите в мазе и в подземен обор.

— Точно така — потвърди Райм.

— Продължавай.

Селито продължи с подробностите около спасяването на Монеле Гегнер.

— Добре, добре — каза разсеяно Добинс.

Обърна се отново към стената. Протегна се и се загледа в оскъдните сведения за Извършител 823.

— Кажи още нещо за твоята идея, Линкълн. За това, че се увлича по старите неща.

— Не знам с какво може да ни послужи този факт. Засега всичките улики, които ни оставя, са свързани с историята на Ню Йорк. Строителни материали от началото на века, оборите, парната система…

Добинс внезапно пристъпи напред и посочи таблицата:

— Хана, кажи за Хана.

— Амелия — подкани я Райм.

Сакс разказа, че престъпникът нарекъл Монеле „Хана“.

— Жертвата каза, че името сякаш му харесвало. Освен това й говорил на немски.

— И е поел доста голям риск, за да я отвлече, нали? — отбеляза Добинс. — С таксито на летището е било съвсем безопасно за него. Но да се крие в пералното помещение… Изглежда, непременно е искал да отвлече немкиня.

Добинс заусуква един риж кичур от косата си и се тръсна в най-близкия празен стол.

— Добре, да опитаме. Подземията… това е ключът на загадката. Това ме кара да мисля, че нашият човек крие нещо, започвам да си мисля за истерия.

— Той не действа истерично — възрази Селито. — Напротив, доста е спокоен и обмисля действията си.

— Не в този смисъл на „истерия“. Това е понятие за цял ред душевни разстройства. Проявява се, когато в живота на пациента се е случило някакво нещастие, което го е травмирало дълбоко. Подсъзнателно тази травма се трансформира в нещо друго, нещо, с което организмът се опитва да се защити. При обичайните форми на истерията се наблюдават физиологични симптоми: гадене, болка, парализа. Но смятам, че в случая става дума за нещо друго. Наричаме го раздвояване на личността; когато травмата поразява психиката, а не физиологията. Хистерична амнезия, реакция на бягство от действителността. И разпадане на личността:

— Като Джекил и Хайд^[1] ли? — Мел Купър изпревари Банкс в ролята на наивника.

— Е, не вярвам наистина да страда от раздвояване на личността — продължи Добинс. — Такива случаи са много редки и класическият пациент с раздвояване на личността обикновено е по-млад и има по-нисък коефициент на интелигентност от нашия човек. — Кимна към таблицата. — Този е доста хитър. Очевидно много добре обмисля действията си. — Добинс погледна през прозореца за момент. — Интересно, Линкълн. Мисля, че вашият престъпник прибягва към второто си съзнание, когато му изнася, когато иска да убива, и това е много важно.

— Защо?

— Поради две причини. Първо, този факт говори за първичната му същност. Той е обучен — може би в професията си, — може би в детството — да помага на хората, не да им причинява зло. Свещеник, политик, социален работник. И второ, означава, че си е съставил пълен план за действие. Ако разгадаеш какъв, може би ще успееш да го откриеш.

— Какъв план?

— Може би от дълго време е искал да убива. Но не го е правил, защото си е търсил модел за подражание. Герой от книга или филм. Или някого, когото познава. Търсил е някого, с когото да може да се идентифицира, някого, чиито престъпления му дават право и той да убива. Влечението му към историята говори, че моделът му за подражание е личност от миналото.

— Реална ли?

— Не мога да кажа. Може да е литературен герой, може да не е. Хана, която и да е тя, е героиня от същата история. Германия — също. Или германските изселници в Америка.

— Някаква идея какво може да го накара да спре?

— Фройд е смятал, че истерията се причинява от конфликт на полово ниво (от какво друго?). В наши дни общото становище е, че такова поведение може да се предизвика от всяка травма. Не е задължително да е само едно събитие. Може да се дължи на общото протичане на живота — дълга поредица от лични и професионални неуспехи. Трудно е да се каже. — Очите на Добинс светнаха. — Но се надявам, Линкълн, да го хванете жив. Ще ми е любопитно да побеседвам с него за няколко часа.

— Том, записваш ли?

— Да, вожде.

— Имам един въпрос… — започна Райм.

— Бих казал Въпросът, Линкълн. Защо оставя уликите, които водят към следващите жертви?

— Да. Защо оставя уликите?

— Помисли какво прави той… Той ти говори. Не убива безцелно като сина на Сам или убиеца от „Зодиак“. Той не е шизофреник. Той говори, на вашия език, на езика на криминологията. Защо? — Добинс направи няколко крачки, отново погледна таблицата. — Идва ми само едно предположение: той иска да сподели вината с вас. Виж, на него му е трудно да убие човек. По-лесно му е, ако ние му станем съучастници. Ако не успеем да спасим жертвите, смъртта им се дължи отчасти на наша грешка.

— Но това е добре за нас, нали? Означава, че убиецът ще продължава да ни оставя улики, по които да можем да разгадаваме следващите му стъпки. Иначе, ако ни постави много трудни загадки, няма да споделим вината му.

— Ами в това има логика — отвърна Добинс. Усмивката му беше изчезнала. — Но има още нещо, за което трябва да помислим.

Селито даде отговора:

— Отвличанията зачестяват.

— Точно така — потвърди Добинс.

— Че може ли да върши отвличанията по-често? — промърмори Банкс. — Три часа не е ли достатъчно бързо?

— О, ще намери начин — продължи психологът. — Най-вероятно е да започне да застрашава повече жертви наведнъж. — Добинс погледна Райм — Добре ли си, Линкълн?

По челото на криминолога се бяха появили капки пот. Той започна силно да присвива очи.

— Само съм уморен. Прекалено много ми дойде възбудата.

— Още нещо. Престъпникът извършва серийни покушения. Жертвите са и от двата пола, с различна възраст и социално положение. Всичките са бели, но районите, в който върлува, са населени главно с бели. Засега нямаме представа защо се е спрял точно на тези хора. Ако успеем, може би ще получим по-добра представа за него.

— Благодаря, Тери — каза Райм. — Остани за малко.

— Разбира се, Линкълн. Щом искаш.

— Да започваме с уликите от обора — нареди Райм. — С какво да започнем първо? С бельото ли?

Мел Купър се приближи до пликовете, донесени от Сакс. Погледна онзи с бельото.

— Колекцията „Д’аморе“ на Катарина Фашън. Сто процента памук. Платът е произведен в САЩ. Скроени са и ушити в Тайван.

— Нима разбра всичко това от пръв поглед? — възхити се Сакс.

— Не, просто прочетох етикета.

— А!

Полицаите се изсмяха.

— Да не би да иска да ни каже, че ще отвлече пак жена? — попита Сакс.

— Вероятно — отвърна Райм.

Купър отвори плика:

— Не мога да определя от какво са мокри. Ще пусна течността на хроматография.

Райм каза на Том да вземе листчето с фазите на луната. Огледа го внимателно. Листчето беше чудесна улика. Можеше да се допълни към листа, от който е откъснато, и двете да съвпаднат като отпечатъци от пръсти. Разбира се, първо трябваше да открият оригиналния лист. Дали някога щяха да го намерят? Престъпникът можеше да го е унищожил веднага щом е откъснал парчето, което му е трябвало. Все пак на Линкълн Райм му се щеше да не е така. Искаше му се да си мисли, че вестникът, от който е парчето, все още се въргаля някъде и ги чака да го намерят. Така си представяше източниците на улики: колата, от която е било обелено парче боя; пръстът, от който е бил отрязан нокът; пистолетът, който е изстрелял куршума, намерен в тялото на убития.

„Фазите на луната…“

Райм попита Добинс дали престъпникът не е решил да действа само при определена фаза на луната.

— Не. Сега луната не е в ясна фаза. Четири дена след новолуние.

— Значи означава нещо друго.

— Може дори да няма предвид самата луна — предположи Сакс, доволна от заключението си.

— Добра мисъл, Амелия — похвали я Райм. — Може би има предвид кръгове. Или нещо, свързано с мастилото, хартията. Или с геометрията. С планетариума…

Райм си даде сметка, че Сакс го наблюдава. Може би едва сега забелязваше, че е обръснат, измит, сресан и преоблечен.

„Какво ли си мисли сега? — питаше се той. — Още ли ми е сърдита, или й е безразлично?“

Не му беше ясно. В момента Сакс му бе толкова непозната, колкото Извършител 823.

Факсът издаде пронизителен сигнал. Том излезе и след няколко минути се върна с два листа в ръка.

— От Ема Ролинс са — обяви той и ги вдигна пред Райм. — От проверката на бакалиите. Единадесет магазина в Манхатън са продавали телешко на клиенти, закупили по-малко от пет продукта. Да запиша ли в таблицата имената на магазините?

— Разбира се. Ще са ни нужни за справка по-късно.

Том записа в таблицата:

„Бродуей“ и 82-ра — „Шопрайт“

„Бродуей“ и 96-та — „Андерсън фудс“

„Гринуич“ и „Банк“ — „Шопрайт“

2-ро авеню и 72-ра, 73-та — „Гросъри уърлд“

Батъри парк сити — „Джей и Джи“

2-ро авеню 1709 — „Андерсън фудс“

34-та и „Лексингтън“ — „Фуд уеърхаус“

8-мо авеню и 24-та — „Шопрайт“

„Хюстън“ и „Лафайет“ — „Шопрайт“

6-то авеню и „Хюстън“ — „Джей и Джи“

„Гринуич“ и „Франклин“ — „Гросъри уърлд“

— Това стеснява търсенето — отбеляза саркастично Сакс. — До целия град.

— Имай търпение — каза Райм.

Мел Купър започна да оглежда сламките, намерени от Сакс.

— Нищо особено.

Той ги хвърли настрани.

— Нови ли са? — попита Райм.

Ако бяха, щяха да проверят в магазините дали не са продавали и метли заедно с телешкото.

Но Купър отвърна:

— Мислих си го. От преди поне шест месеца е.

Изтърси следовите улики от облеклото на немкинята върху един лист.

— Тук има няколко неща. Първо — пръст.

— Достатъчно ли е за плътностен градиент?

— Не. Обикновена пръст. Вероятно от сцената на престъплението.

Купър огледа останалите неща, които бе изчеткал от оцапаните с кръв дрехи.

— Прах от тухли. Откъде толкова много?

— От плъховете, които застрелях. Стените бяха тухлени.

— Застреляла си ги? На местопрестъплението! — възмути се Райм.

— Ами да — оправда се Сакс. — Бяха я накачулили.

Райм се ядоса, но не каза нищо. Само добави:

— Значи да очакваме всякакви замърсители в резултат от стрелбата: олово, арсен, сажди, сребро.

— Я… още едно парче от червеникав велур. От ръкавицата. И… ново влакно, различно.

Криминолозите умират за влакна. Това беше тънко, сиво, едва видимо с просто око.

— Чудесно — възкликна Райм. — Какво още?

— Ето снимките с отпечатъците — каза Сакс. — Единия от гърлото й и другия от земята.

— Добре — каза Райм и ги огледа внимателно.

По лицето му премина едва сдържана усмивка на триумф. Сякаш се боеше да се радва прибързано, защото не е професионално.

Той още оглеждаше снимките, когато в стаята влезе Джим Полинг. Заобиколи парализирания и се приближи към Селито.

— Идвам от местопрестъплението — заяви той. — Спасили сте жертвата. Чудесна работа, момчета. — Кимна към Сакс, за да й покаже, че има предвид и нея. — Мръсникът да не е отвлякъл нова жертва?

— Ако не е, скоро ще го направи — промърмори Райм.

— Тъкмо работим по уликите.

— Джим, скъсах се да те търся. Звънях дори при кмета — каза Селито.

— Бях при началника. Наложи се да го моля за подкрепления. Още петдесет от хората ми бяха прехвърлени към охраната на ООН-то.

— Капитане, трябва да обсъдим нещо. Имаме проблем. Нещо се случи на последната сцена.

— Проблем ли? — изгърмя неочакван глас от вратата. — Кой има проблеми? Какви проблеми?

На вратата стоеше висок слаб мъж. Беше черен като катран и носеше смешен зелен костюм, обувките му блестяха като слънца. Сърцето на Райм се сви:

— Делрей!

— Здравейте, Линкълн Райм. Най-великият в Ню Йорк. Здрасти, Лон. И Джим Полинг, как е, друже?

Зад Делрей чакаха петима мъже и една жена. Райм веднага разбра какво правят тук федералните агенти. Делрей огледа присъстващите в стаята, задържа очи за миг върху Сакс, после ги отмести.

— Какво искаш? — изсъска Полинг.

— Не можеш ли още да познаеш, смешнико? Вече сте вън от играта. Взимаме ви случая. Да, точно така. Направо от ръчичките.