Джефри Дивър
Колекционерът на кости (16)

15.

Трите крушки на халогенния прожектор обляха мрачния тунел в призрачна бяла светлина.

Сама на местопрестъплението, Сакс задържа погледа си върху пода. Нещо се беше променило. Какво ли?

Отново извади пистолета и се сниши до земята. Прокрадна се до един близък стълб.

— Той е тук — прошепна в микрофона.

— Какво?!

— Върнал се е. Бях убила няколко плъха. Изчезнали са.

От слушалките долетя смехът на Райм.

— Какво толкова смешно има?

— Не, Амелия. Събратята им са отмъкнали труповете.

— Събратята им ли?

— Имах един такъв случай в Харлем. Обезобразен, полуразложен труп, много от костите бяха скрити на голямо разстояние от тялото. Черепът беше в един варел, пръстите на краката — под купчина листа… Това взриви общественото мнение. Пресата започна да говори за сатанински секти, за серийни убийци. Познай кой се оказа извършителят.

— Нямам представа.

— Самата жертва. Беше се самоубил. Миещите мечки, плъховете и съселите си направили запаси от останките. Взели си трофеи. Никой не знае защо, но те обичат да събират такива играчки. Кажи сега къде се намираш.

— В основата на рампата.

— Какво виждаш?

— Широк тунел. Два странични, по-тесни. Плосък таван, подпрян с дървени стълбове. Стълбовете са олющени и нацепени. Подът е стар, бетонен, покрит с пръст.

— И тор?

— Така изглежда. Стълбът, за който беше завързана, се намира точно пред мен, в средата.

— Има ли прозорци?

— Не. Нито врати.

Сакс погледна към края на тунела, подът се губеше в черното нищо, като че отдалечен на светлинни години в пространството. Отчаянието започна да я гнети.

— Прекалено е голям! Няма да успея да го обходя.

— Успокой се, Амелия.

— Няма да успея да намеря нищо тук.

— Знам, че ти се струва огромен, но не забравяй, че ние търсим само три вида улики. Предмети, телесни течности и отпечатъци. Нищо друго. Ако го погледнеш от тази страна, не изглежда толкова непосилно.

„Лесно ти е да го кажеш.“

— Освен това местопрестъплението не е толкова голямо, колкото изглежда. Съсредоточи се само над местата, откъдето е минал. Отиди до стълба.

Сакс се приближи до стълба с поглед, забит в земята.

Светлината от фенера бе ярка и сенките бяха много дълбоки. Струваше й се, че има десетки места, където може да се скрие убиецът. Полазиха я тръпки.

„Не се отдалечавай, Линкълн — помисли си неволно тя. — Сърдита съм ти, но искам да те чувам. Дори само дъха ти.“

Спря, насочи „Полилайт“-а към земята.

— Изметено ли е? — попита Райм.

— Да, както при предишните убийства.

Бронираната жилетка стискаше гърдите й и въпреки че бе леко облечена, жегата бе непоносима. Кожата я сърбеше и тя изпитваше непреодолимо желание да се почеше.

— При стълба съм.

— Изсмучи района за следови улики.

Сакс включи малката прахосмукачка „Дъстбъстър“. Шумът бе отвратителен. От него нямаше да чуе, ако някой се приближи, нито свалянето на предпазител или отварянето на автоматичен нож. Сакс неволно се огледа веднъж, два пъти. Едва не изпусна прахосмукачката, за да извади пистолета си.

Погледна следите в прахта на мястото, където бе лежала Монеле.

„Аз съм убиецът. Влача я. Тя ме рита. Спъвам се…“

Монеле е била в състояние да рита само в една посока, от рампата към изхода. Престъпникът не бил паднал, бе казало момичето. Това означаваше, че най-вероятно се е опрял на колене. Сакс провери още един-два метра в мрака.

— Бинго! — възкликна.

— Какво има? Кажи.

— Следи от обувки. Пропуснал е да ги замете.

— Не са ли нейни?

— Не, тя носеше маратонки. Тези са без грайфери. Два хубави отпечатъка. Сега ще знаем какъв номер носи.

— Не, не можем да си вадим такъв извод. Подметките може да са по-малки или по-големи от стъпалото. Но все пак ще са ни от полза. В куфара има електростатичен принтер. Малка кутия с пръчка. До нея има и няколко листа с ацетатна хартия. Постави един лист върху следата и търколи пръчката отгоре, като точилка.

Сакс намери уреда и направи две копия на отпечатъците. Внимателно ги прибра в едно хартиено пликче. Върна се до стълба:

— А тук има няколко сламки от метлата.

— От кое?…

— Извинявай. Не знаем откъде са. Има няколко сламки. Вдигнах ги и ги прибрах.

„Я, колко сръчна съм станала с тези моливи. Линкълн, нещастнико, знаеш ли как ще отпразнувам пенсионирането си от криминологията? Ще отида на китайски ресторант.“

Фенерът не осветяваше добре страничния тунел, в който бе избягала Монеле. Сакс спря за момент на границата с мрака, после навлезе в сенките.

— Кажи какво правиш, Амелия.

— В страничния тунел няма много неща. Измел е след нея. Господи, този човек мисли за всичко.

— Какво виждаш?

— Само следите от метлата.

„Хващам я, повалям я. Ядосан съм. Бесен. Започвам да я душа.“

Сакс се вгледа в земята.

— Тук има нещо, отпечатъци от колене! Когато я е душил, сигурно е стиснал кръста й между краката си. Оставил е отпечатъци от лявото си коляно и е пропуснал да ги замете.

— Прекопирай ги.

Тя изпълни нареждането, този път по-бързо. Вече свикваше с инструментите. Тъкмо прибираше листата в един плик, когато нещо друго привлече вниманието й.

„Какво е това?“

— Линкълн… тук има едно място… като че тук ръкавицата му е паднала, когато са се борили.

Направи снимка с фотоапарата. Не вярваше на очите си.

— Отпечатък, отпечатък от пръст!

— Какво? — попита недоверчиво Райм. — Да не е от жертвата?

— Не, няма начин. Нали видях пръстта около мястото, където е лежала. Ръцете й са били през цялото време вързани с белезници. Тук се е навел да си вземе ръкавицата. Вероятно го е пропуснал при метенето. Голям, ясен, красив отпечатък!

— Посипи го с пудра за отпечатъци, освети го и го снимай.

Фотоапаратът трепереше в ръцете й. Чувстваше се, сякаш бе намерила стодоларова банкнота на улицата.

— Изсмучи прахта в района, после се върни при стълба и обходи сцената.

Тя тръгна бавно, напред и назад. По една стъпка във всяка посока.

— Не забравяй да погледнеш нагоре — напомни й Райм. — Веднъж разкрих един убиец благодарение на един-единствен косъм, закачен на тавана. Изстрелял куршум с калибър 0.357 — от пистолет 0.38 и изпреварващите газове лепнали един косъм от ръката му върху плесента на тавана.

— Гледам. Таванът е с плочки. Мръсен. Нищо интересно. Няма цепки. Нито някакви отвори или капандури.

— Къде са подхвърлените улики?

— Не ги виждам.

Напред и назад. Пет минути. Шест, седем.

— Може този път да не е оставил — предположи Сакс. — Може Монеле да е последната жертва.

— Не — заяви убедено Райм.

Очите й се спряха на една отразена светлинка зад един от стълбовете.

— В този ъгъл има нещо… Да, те са.

— Снимай ги, преди да ги пипнеш.

Сакс направи снимка, после вдигна парче бял плат с моливите.

— Женско бельо. Мокро.

— Има ли сперма?

— Не знам — отвърна тя. Чудеше се дали няма да я накара да го помирише.

— Освети го с „Полилайт“-а. Белтъците флуоресцират.

Сакс включи апарата и освети плата. Нищо не светна.

— Не.

— Прибери го, в найлон. Какво още има?

— Листо. Дълго, тънко, с остър връх.

Беше откъснато отдавна — изсъхнало и кафяво.

Райм въздъхна:

— В Манхатън има около осем хиляди растителни вида. Няма да ни е много полезно. Какво има под листото?

„Защо мисли, че има още нещо?“

Действително имаше. Парченце хартия. Чисто от едната страна. От другата бяха напечатани фазите на луната.

— Луната ли? — промърмори Райм. — Някакви отпечатъци? Напръскай го с нинхидрин и го освети.

„Полилайт“-ът не показа нищо.

— Няма друго.

Райм се замисли за момент, после попита:

— Върху какво бяха поставени уликите?

— О, не знам.

— А трябва да знаеш.

— Ами на земята — отвърна инатливо тя. — Пръст. На какво друго да стоят?

— Като останалата пръст наоколо ли е?

— Да.

После я погледна по-внимателно. По дяволите, беше различна.

— Е, не съвсем, с различен цвят е.

„Как винаги познава?“

— Събери я, в хартиен плик.

Сакс се зае със задачата.

— Амелия?

— Да?

— Той не е там — увери я Райм.

— Предполагам.

— Долових безпокойство в гласа ти.

— Нищо ми няма. Душа въздуха. Мирише на кръв, плесен и афтършейв.

— Същият ли?

— Да.

— Откъде идва миризмата?

Сакс задуши въздуха, започна да обикаля, все същата игра около майското дърво. Миризмата я заведе до един друг стълб.

— Тук, тук е най-силна.

— Къде е това „тук“, Амелия? Ти си моите крака и очи, не забравяй.

— При един от дървените стълбове. Като онзи, за който бе завързана жертвата. На около пет метра от него.

— Значи може да е стоял до него. Има ли някакви отпечатъци?

Сакс го напръска с нинхидрин и го освети.

— Не, но мирише много силно.

— Откърти парченце от стълба, оттам, където миризмата е най-силна. Има един инструмент в куфара. Черен. Портативна бормашина. Вземи бургията за събиране на проби — прилича на обикновените, но е куха — и я монтирай. Има едно ключе…

— Знам, работила съм с бормашина.

— Я виж ти!

Сакс откърти парченце от стълба с бормашината. Избърса потта от челото си.

— В найлон ли да го прибера?

Райм отговори утвърдително.

На Сакс започна да й прилошава, наведе глава и си пое дълбоко въздух. „Много е задушно тук.“

— Има ли нещо друго? — осведоми се Райм.

— Не виждам друго.

— Браво, Амелия! Идвай и донеси съкровищата си.