Джефри Дивър
Колекционерът на кости (15)

14.

От кабинета, който се намираше в един небостъргач в централен Манхатън, се виждаше целият Ню Джърси. Поради замърсения въздух залезът изглеждаше неповторимо красив.

— Трябва да го направим.

— Не може.

— Трябва — повтори Фред Делрей и отпи от кафето си (още по-лошо от онова, което съвсем наскоро бе имал неудоволствието да опита в компанията на Мазния). — Вземи им случая. Ще го преживеят.

— Случаят е от компетенцията на местните органи на реда — възрази началникът на манхатънското управление на ФБР. Беше принципен мъж и никога не работеше под прикритие, защото отдалеч си личеше, че е агент на ФБР.

— Не е. Само го водят за местен случай. Но зад него стои нещо много по-голямо.

— Не ни достигат осемдесет души заради конференцията.

— Случаят е свързан с нея. Сигурен съм.

— Дай тогава да съобщим на охраната на ООН. Да предупредим… О, не ме гледай така.

— ООН? Охрана? Някой наричал ли те е досега „суперсмотаняк“?… Били, не виждаш ли какво става? Тазсутрешното убийство. Ръката с оглозган пръст, която се подава от земята. Това е дело на психопат.

— Полицията ни държи в течение. Могат да се обадят в Психологическия ни отдел, ако им потрябва съвет.

— О, Исусе Христе на кръста! „Да се обадят на психологическия“ ли? Ние трябва да заловим този касапин, Били. Да го заловим. Не да му правим психоанализа.

— Разкажи пак какво каза информаторът ти.

Делрей усети, че ледът се разтапя. Нямаше да позволи отново да се стегне. Побърза да каже на началника си за информацията, която имаше за Мазния и Джаки в Йоханесбург или Монровия. Намекна, че тази седмица се подготвя нещо на някое летище в Ню Йорк. Нещо, достатъчно сериозно, за да накара трафикантите на оръжие да отложат пратка.

— Това е той. Няма кой друг да е — заключи Делрей.

— Полицията е вдигнала силите за бързо реагиране.

— Не и тези за борба с тероризма. Проверих. Никой от „Борба с тероризма“ не е чул нищо. За полицията „броят на мъртвите туристи е равен на отрицателния отзвук в пресата“. Искам този случай, Били.

И Фред Делрей произнесе думата, която не беше казвал от осем години като таен агент:

— Моля те.

— На какво основание да ти прехвърля случая?

— О, що за въпрос? Я да видим. Имаме си нов хубав план за борба с тероризма. Но това не ти стига, искаш нещо по законен ред? Ето ти законност. Има извършено престъпление на международно летище. Отвличане. Този мръсник с таксито ще повлияе отрицателно на международната търговия. Защо да се занимаваме с такива глупости, Били?

— Ти май не ме слушаш, Делрей. Знам полицейския кодекс наизуст. И ако ще поемаме случая в свои ръце, искам да знам как да го обясня на хората и как да успокоя страстите. Защото запомни, че след залавянето и осъждането на престъпника ще продължим да работим заедно с полицията. Нямам никакво желание да се опълчвам срещу тях, дори да съм по-силен. Така или иначе, Лон Селито е достатъчно способен детектив.

— Та той е само лейтенант — изпухтя презрително Делрей.

Свали цигарата от ухото си и я помириса.

— Джим Полинг е наблюдател.

Делрей се отдръпна с престорен ужас на лицето:

— Полинг? Малкият Адолф? Този грубиян? Самият Полинг?

Началникът не отговори на тези нападки. Задоволи се само да каже:

— Селито е добър детектив. Работи наистина яко. Участвал съм с него в няколко акции срещу организираната престъпност.

— Убиецът сее трупове наляво и надясно, а ти си мислиш, че това детективче ще се справи само.

— Какво искаш да кажеш?

— В града гъмжи от сенатори. Конгресмени, държавни глави. Мисля, че тези хора, които отвлича сега, са само за упражнение.

— Това го кажи на Психологическия отдел, не на мен.

— Подушвам го. — Делрей докосна дългия си нос.

Началникът изпухтя раздразнено:

— Надежден ли е информаторът?

Делрей трудно можеше да си представи Мазния като надежден информатор.

— Той е нещастник. Но неговият човек, Джаки, го е научил от надежден източник.

— Виждам, че искаш случая, Делрей. Разбирам те.

Началникът произнесе последните думи с известна симпатия. Защото знаеше какво точно стои зад молбата на Делрей.

Още като бруклинско хлапе Делрей си бе мечтал да стане ченге. Без значение какво, стига да се занимава по двадесет и четири часа на ден с полицейска работа. Но скоро след като постъпи във ФБР, той откри истинското си призвание — агент под прикритие.

Поддържан от властния си покровител и ангел хранител Тоби Дулитъл, Делрей изпрати огромен брой престъпници зад решетките за доста дълго време — общата продължителност на присъдите наближаваше хиляда години. („Наричат ни екип «Хилядолетие», Тоби“ — се бе похвалил веднъж Делрей на покровителя си.) За причината за небивалия успех на Делрей можеше да се съди по прякора му: Хамелеона. В един и същи ден играеше ролята на оглупял наркоман в едно харлемско свърталище на наркопласьори и на хаитянски старейшина на официална вечеря в панамското консулство, където част от дегизировката му бе червена лента през гърдите и безупречен акцент.

Лошото в работата на тайния агент е, че колкото си по-способен, толкова по-бързо те пенсионират. Престъпниците стават по-предпазливи, особено големите шефове, тези, които си струва да преследваш. Дулитъл и Делрей работеха все по-малко и все повече ги използваха за вербуване на информатори и други тайни агенти. И въпреки че работата на улицата не бе първата му любов, той все още прекарваше извън кабинета си повече време от останалите специални агенти на Бюрото. На никого не бе му дошло наум да поиска преместването му.

Така стояха нещата допреди две години, до една топла априлска сутрин в Ню Йорк. Делрей тъкмо излизаше от кабинета си, за да хване някакъв самолет от „Лагуардиа“, когато му се обади началникът на Бюрото от Вашингтон. ФБР има строга йерархия, затова Делрей нямаше никаква представа защо ще му се обажда самият Началник. С опечален глас шефът му съобщи, че същата сутрин Тоби Дулитъл и един прокурор от Манхатън пристигнали в сградата в Оклахома Сити за заседанието, за което се канеше да отпътува и самият Делрей.

Телата им се върнаха в Ню Йорк на следващия ден.

Същия ден, в който Делрей подаде молба за преместване в Отдела за борба с тероризма.

За Фред Делрей най-жестокото престъпление си оставаха бомбените атентати. В свободното си време той жадно поглъщаше книги по философия и политология и не виждаше нищо антиамериканско в алчността или безскрупулния стремеж към целта (та тези качества се насърчават навсякъде, от „Уолстрийт“ до Капитолия). И когато хората, които трупат състояние от алчност и болни амбиции, преминаваха границата на законността, Делрей с удоволствие ги разобличаваше. Но да избиваш хора заради убежденията им, да убиваш деца още преди да са имали възможността да изберат в какво да вярват, по дяволите, това бе най-жестокият удар срещу страната му. Докато преживяваше загубата на Тоби, усамотен в двустайния си бруклински апартамент с оскъдна мебелировка, Делрей бе решил, че точно с този вид престъпност иска да се занимава.

Но за нещастие славата на Хамелеона го преследваше. Шефовете му не можеха просто така да го оставят да потъне в най-мрачния отдел на Бюрото и да престане да обучава агентите им и да издирва информатори. Делрей бе жива легенда, бе организирал най-успешните удари на ФБР през последните години. Ето защо молбата му бе отхвърлена.

Началникът на манхатънското управление много добре познаваше тази история, затова добави почти искрено:

— С удоволствие бих ти помогнал, ако можех, Фред. Съжалявам.

Но в тези думи Делрей видя не отказ, а още по-голямо разтапяне на леда. И така, Хамелеона постави една от маските си и погледна шефа си. Жалко само, че не носеше изкуствения си златен зъб. Момчето от улицата Делрей умееше да гледа хората по особено подъл начин. Очите му придобиха изражение, което всеки разбираше еднакво: „Аз направих много неща за теб, сега е време да ми се отплатиш.“

След малко началникът промълви несигурно:

— Просто ни трябва нещо.

— Какво „нещо“?

— Нещо, за което да се хвана. Нямам повод.

Повод да отнеме разследването на полицията.

Политика, политика и пак политика.

Делрей наведе глава, без да изпуска началника си от немигащите си очи:

— Убиецът е обелил месото от пръста на сутрешната жертва, Бил. До кокал. После заровил човека жив.

Началникът потри ръце:

— Ето ти една идея. В полицията има един заместник-комисар. Казва се Екерт. Знаеш ли го? Той е мой човек.

* * *

Момичето лежеше по гръб на носилката, със затворени очи, в съзнание, но крайно изтощено. Все още мъртвешки бледо. Една игла вкарваше глюкоза във вената на ръката му.

Сега, когато се намираше вън от опасност, немкинята бе напълно адекватна и изненадващо спокойна.

Сакс излезе пред вратите на ада и се втренчи назад към черната дупка. Включи радиостанцията и извика Линкълн Райм. Този път той се обади:

— Как изглежда сцената на престъплението?

— Изкарахме я, ако те интересува — изсъска язвително Сакс.

— А, добре. Как е?

— Не е добре.

— Но е жива, нали?

— Едва.

— Ядосана си заради плъховете, нали, Амелия?

Тя не отговори.

— Защото не дадох на хората на Бо да я извадят веднага. Чуваш ли, Амелия?

— Чувам.

— Има пет фактора, които могат да повредят уликите — обясни Райм. Сакс отбеляза, че отново говори с ниския си, съблазнителен глас. — Времето, близките на жертвата, убиецът, търсачите на сувенири и последното — и най-лошото… можеш ли да познаеш?

— Кажи го ти.

— Другите ченгета. Ако бях пуснал хората от СБР, щяха да унищожат всички улики. Ти вече знаеш как да запазиш сцената непокътната. Сигурен съм, че си направила всичко както трябва.

— Не вярвам момичето да се отърси някога от този кошмар. Бяха я накачулили един куп плъхове.

— Да, представям си. Такъв им е нравът.

„Нравът!…“

— Но за пет или десет минути нищо нямаше да се промени. Тя…

Сакс изключи предавателя и отиде при лекаря.

— Искам да я разпитам. В състояние ли е?

— Все още да. Засега сме й дали само обезболяващи средства с локално действие, за да спре болката в раните. След около половин час ще й дадем демерол.

Сакс се усмихна и клекна до носилката:

— Здрасти, добре ли сте?

Момичето, пълно, но много хубаво, кимна.

— Ще ми отговорите ли на няколко въпроса?

— Да, разбира се. Искам да ви помогна да го хванете.

Селито дойде и се присламчи до тях. Усмихна се на момичето, което не му обърна никакво внимание. Показа й значката си и се представи, но тя остана все така незаинтересована от личността му.

— Добре ли сте, госпожице?

Момичето вдигна рамене.

Обилно изпотен под фуражката си, Селито кимна на Сакс да се отдръпне настрана:

— Полинг идвал ли е?

— Не съм го виждала. Може да е у Линкълн.

— Не е, преди малко звънях. Трябва да иде в кметството.

— Какво има?

Селито понижи глас, лицето му се изкриви:

— Подслушали са ни, честотата ни уж беше секретна. Но онези проклети репортери имат някакво подслушвателно устройство. Чули са, че сме се забавили, преди да я измъкнем.

Кимна към момичето.

— Ами това е самата истина — отвърна рязко Сакс. — Райм наредил на хората от СБР да ме изчакат.

Детективът примигна.

— Надявам се да нямаш тези думи на касетка. Трябва ни Полинг, за да опровергае обвиненията. Разпита ли я вече?

— Не. Тъкмо смятах да се заема.

С известно съжаление Сакс отново включи радиостанцията, за да чуе разтревожения глас на Райм:

— … чуваш ли? Тази проклетия не…

— Чувам те — каза Сакс със студен глас.

— Какво стана?

— Смущение във връзката, предполагам. При жертвата съм.

Момичето примигна при тази размяна на реплики. Сакс й се усмихна:

— Не си говоря сама. — Показа микрофона. — Това е главното управление. Как се казвате?

— Монеле. Монеле Гегнер.

Момичето погледна нахапаната си ръка, отмести една превръзка и се загледа в раната.

— Разпитай я по-бързо — настоя Райм, — после се заеми със сцената.

Сакс закри микрофона с ръка и прошепна на Селито:

— Този човек е отвратителен, сър.

— Не му обръщайте внимание, полицай.

— Амелия! — излая Райм. — Отговори ми!

— Нали я разпитваме!

— Бихте ли ни описали какво се случи? — попита Селито. Монеле започна да разказва, несвързано, как била в пералното помещение на общежитието в Ийст Вилидж. Как той се криел, дебнел я.

— Какво общежитие? — попита Селито.

— „Дойче хаус“. Там живеят най-вече имигранти от Германия и студенти.

— Какво стана после?

Сакс отбеляза, че Селито, макар и по-рязък и недодялан от Райм, бе по-състрадателен.

— Напъха ме в багажника на някаква кола и ме докара тук.

— Успяхте ли да видите лицето му?

Момичето затвори очи. Сакс повтори въпроса и Монеле каза, че не го е видяла; носел, както предполагаше Райм, тъмносиня маска за ски.

— Und ръкавици.

— Опишете ги.

Били тъмни, не помнеше цвета.

— Нещо необичайно? В престъпника.

— Не. Беше бял. Това видях със сигурност.

— Видяхте ли номера на таксито? — попита Селито.

— Was^[1]?

— Видяхте ли…

— Das Nummernschild — извика на немски Райм.

Сакс подскочи. „Откъде знае и немски?“ Повтори думата на момичето, но то поклати глава.

— Това го разбирам. Но защо казахте „такси“?

— Похитителят не караше ли жълто такси?

— Такси ли? Nein. Не. Караше обикновена кола.

— Чуваш ли, Линкълн?

— Да. Нашият човек си е намерил ново возило. И я е затворил в багажника, значи не е комби.

Сакс повтори думите му. Момичето кимна:

— Седан.

— Помните ли цвета? — продължи Селито.

— Светла, струва ми се. Може би сребриста или сива. Или такава, нали знаете, как се казва? Светлокафява.

— Бежова?

Тя кимна.

— Може би бежова — повтори Сакс в микрофона.

— Имаше ли нещо в багажника? — попита Селито. — Каквото и да е. Инструменти, дрехи, чанти?

Монеле каза, че бил празен.

— На какво миришеше? — обади се Райм. — В багажника.

Сакс предаде въпроса.

— Не знам.

— На бензин, на масло?

— Не. Миришеше… на чисто.

— Значи може би е нова кола — заключи Райм.

Монеле за момент избухна в сълзи. После тръсна глава.

Сакс я хвана за ръката. Момичето продължи:

— Пътувахме дълго време. Стори ми се дълго.

— Всичко е наред — успокои я Сакс.

Гласът на Райм я стресна:

— Накарай я да се съблече.

— Какво?

— Да си свали дрехите.

— Няма.

— Накарай лекаря да й даде болничен халат. Трябват ни дрехите й, Амелия!

— Но — прошепна Сакс, — тя плаче.

— Моля те. Много е важно.

Селито кимна и Сакс със свито сърце обясни на момичето за дрехите. Остана изненадана, когато Монеле кимна. Оказа се, че и тя иска час по-скоро да се отърве от кървавите парцали. Селито дискретно се оттегли, за да поговори с Бо Хауман. Монеле облече болничната дреха, а един от полицаите я загърна със сакото си. Сакс прибра дънките и фланелките в пликове.

— Готово — докладва по радиото.

— Накарай я да обходи местопрестъплението заедно с теб.

— Какво?

— Но не я пускай пред себе си, за да не унищожи някоя улика.

Сакс погледна младата жена, свита върху носилката между две коли на „Бърза помощ“.

— Не е в състояние. Той я е намушкал с нож. До кокал. За да привлече плъховете с кръвта.

— Може ли да се движи?

— Вероятно. Но нали знаеш какво е преживяла?

— Ще ти покаже откъде са минали. Ще ти каже къде е стоял.

— Трябва да я откарат в спешното отделение. Загубила е много кръв.

Райм се замисли. После каза спокойно:

— Помоли я все пак.

Но безгрижието му беше престорено, личеше му, че е готов да избухне. Сакс разбра, че Райм не е свикнал да се съобразява с хората. Преследваше само своето.

Той настоя:

— Само да влезете заедно.

„Майната ти, Линкълн Райм!“

— Виж…

— Знам, важно е.

Райм не каза нищо.

Сакс погледна Монеле. После чу нечий глас, не, своя глас, да казва:

— Ще вляза вътре да потърся улики. Бихте ли дошли с мен?

Очите на момичето се свиха като цепки. Рукнаха сълзи.

— Не, не, не! Не искам. Bitte nicht, oh, bitte nicht…

Сакс кимна, стисна момичето за ръката. Понечи да заговори в микрофона, готова за реакцията на Райм, но остана изненадана, като го чу да казва:

— Добре, Амелия. Зарежи това. Попитай я какво е станало, като са дошли.

Момичето обясни как го е ритнала и е избягала в един съседен тунел.

— Ритнах го отново — каза тя е леко задоволство. — Изритах му ръкавицата. Той се ядоса и почна да ме души. Той…

— Без ръкавица ли? — изкрещя Райм.

Сакс повтори въпроса.

— Да — отвърна Монеле.

— Отпечатъци, чудесно! — изкрещя развълнувано Райм. — Кога е станало? Преди колко време?

Монеле смяташе, че преди час и половина.

— По дяволите — измърмори Райм. — Отпечатъците върху жива кожа се задържат един час, в най-добрия случай деветдесет минути. Умееш ли да сваляш отпечатъци от кожа, Амелия?

— Никога не съм го правила.

— Добре, сега ще го направиш. Побързай! В куфара има пакет с надпис „Кромкот“. Извади едно листче.

Сакс намери пакет еластични листчета с размер 12 на 18 сантиметра, подобни на фотографска хартия.

— Намерих ги. Да поръся ли врата й с прах за отпечатъци?

— Не. Само долепи листчето с лъскавата страна към кожата, там, където смята, че я е стискал. Задръж така три секунди.

Сакс го направи, докато Монеле стоически гледаше в небето. После, по нареждане на Райм, поръси листчето с фина металическа пудра.

— Е? — попита нетърпеливо Райм.

— Не е добър. Виждат се очертанията на пръст, но не и ивиците. Да го хвърля ли?

— Никога не хвърляй нищо от местопрестъплението, Сакс — каза строго Райм. — Ще ми го донесеш. Искам да го видя.

— Още нещо, което щях да забравя — каза Монеле. — Той ме опипа.

— Искате да кажете, че ви е насилил? — попита внимателно Сакс. — Изнасили ли ви?

— Не, не. Не в сексуалния смисъл. Опипа рамото ми, лицето, зад ухото. Лакътя. Стискаше. Не знам защо.

— Чу ли, Линкълн? Опипал я. Но не изглежда да е искал да я изнасилва.

— Да.

— Und… И още нещо. Знаеше немски. Немного добре. Като че само го е учил в училище. И ме нарече Хана.

— Как я нарекъл?

— Хана — повтори Сакс в микрофона. — Знаете ли защо?

— Не. Но само така ме наричаше. Като че името му харесваше.

— Чу ли това, Линкълн?

— Да. Сега да се заемем със сцената. Няма време.

Когато Сакс стана, Монеле внезапно протегна ръка и я хвана за китката.

— Госпожице… Закс. Немкиня ли сте?

Сакс се усмихна:

— Някой от прадедите ми…

Монеле кимна. Притисна дланта на Сакс към бузата си:

— Vielen Dank. Много благодаря, госпожице Закс. Danke schun.