Джефри Дивър
Колекционерът на кости (12)

11.

Съвременният криминолог е ренесансова личност.

С енциклопедични познания по ботаника, геология, балистика, медицина, химия, литература, инженерство. Ако знае достатъчно факти — че прах с високо съдържание на стронций може да идва от счупена крайпътна лампа, че faca е „нож“ на португалски, че етиопците не използват прибори, а се хранят само с дясната си ръка, че куршум със следи от цев с пет бразди и дясна резба със сигурност не е изстрелян от пистолет „Колт“, ако знае тези на пръв поглед непотребни подробности, детективът може да си направи такива изводи, които да го заведат до извършителя на престъплението.

Едно нещо, с което всички криминолози са запознати, е анатомията. И това със сигурност бе призванието на Линкълн Райм, който през последните три и половина години бе напълно повдигнат от ребуса на собствените си кости и нерви.

Погледна уликата от котелното помещение, найлоновото пликче, с която Джери Банкс държеше пред очите му, и заяви:

— Кост от крак. Не от човешки. Не е от следващата жертва.

Беше гладко отрязано парче от куха кост, около пет сантиметра в диаметър. Имаше следи от кръв и от триона.

— Животно със средни размери — продължи Райм. — Голямо куче, овца или коза. Костта е достатъчно дебела, за да издържи петдесет до седемдесеткилограмово тяло. Нека първо се уверим, че и кръвта е от животно. Има възможност да е и на жертвата.

Има случаи, когато убиецът пребива жертвата с кост. Самият Райм се беше занимавал с три такива убийства: оръжията бяха говеждо копито, кост от крак на елен и в един много объркан случай — собствената лакътна кост на жертвата.

Мел Купър започна гелдифузионно изследване на кръвта.

— Налага се да изчакаме малко за резултатите — обясни виновно той.

— Амелия — каза Райм, — помогни. Вземи лупа, огледай костта и кажи какво виждаш.

— Не е ли по-добре с микроскоп?

Райм си мислеше, че Сакс ще се възпротиви, но тя пристъпи към костта и я загледа любопитно.

— Не ни трябва чак такова увеличение — обясни Райм.

Сакс си сложи предпазните очила и се наведе над бялата емайлирана паничка. Купър й светна с настолна лампа.

— Виж следите от триона — каза Райм. — Криви ли са, или равни?

— Равни.

— Автоматичен трион.

„Дали животното е било живо, когато са рязали костта?“ — помисли си тя.

— Виждаш ли нещо необичайно?

Сакс погледа още малко костта, после промърмори:

— Не знам. Не мисля. Прилича на обикновен кокал.

Том хвърли поглед в паничката:

— Това ли ти е уликата? Смешно.

— Смешно… — сепна се Райм. — Смешно ли?

— Имаш ли някакво предположение — попита Селито.

— Никакви предположения — отвърна Том, наведе се и помириса костта. — Това е osso bucco.

— Какво?

— Телешки пищял. Готвих ти веднъж, Линкълн. Osso bucco. Задушено телешко. — Обърна се към Сакс и се усмихна. — Каза, че било безсолно.

— Дявол да го вземе! — възкликна Селито. — Купил го е от бакалницата!

— Ако имаме късмет — каза Райм, — може да го е купил от кварталната си месарница.

Купър потвърди, че тестът с имунопреципитация е показал отрицателен резултат за човешка кръв.

— Вероятно е говежда — каза той.

— Но какво се опитва да ни каже? — запита Банкс.

Райм нямаше ни най-малка представа.

— Хайде да продължаваме — каза той. — А, има ли нещо по веригата и ключалката на белезниците?

Купър погледна железата, поставени в намачкано найлоново пликче.

— Вече никой производител не оставя фирмения си знак върху белезниците. Така че тук сме в задънена улица. Ключалката е „Секюр про“, средно стар модел. Не е много здрава и в никакъв случай не е професионална. Колко време беше нужно, за да я счупите?

— Цели три секунди — отвърна Селито.

— Ето. Нямат сериен номер и могат да се намерят във всяка железария.

— С ключ или с шифър? — попита Райм.

— Шифър.

— Обадете се на производителя. Попитайте дали, ако разшифроваме комбинацията, ще могат да ни кажат от коя партида са и къде са изпратени за продан.

Банкс подсвирна:

— Човече, това е къртовска работа.

Погледът на Райм го накара да се изчерви:

— А ентусиазмът в гласа ви, детективе, ми подсказва, че вие ще се заемете с нея.

— Слушам, сър — Банкс вдигна мобилния си телефон, като че да се защити, — веднага ще се заема.

— Има ли кръв по белезниците? — попита Райм.

— От един от нашите полицаи — отвърна Селито. — Поряза се, докато се опитваше да ги строши.

— Значи са замърсени.

— Опитал се е да я запази — обясни Сакс.

— Разбирам. Добре е направил. Но все пак белезниците са замърсени.

Райм хвърли отново поглед към масата.

— Има ли отпечатъци?

Купър отвърна, че е проверил и е намерил само тези на Селито.

— Добре. Да се заемем с парчето дърво. Провери го за отпечатъци.

— Аз вече го направих — обади се Сакс. — На местопрестъплението.

„Д. С. — помисли си Райм. — Не прилича на човек, който заслужава да го подценяват.“

— Нека използваме по-точните методи, за да сме сигурни — каза Райм и се обърна към Купър. — Изследвай го с ДФО или нинхидрин. След това го облъчи с нитала.

— С какво? — почуди се Банкс.

— Неодим-итриево-алуминиев лазер.

Техникът напръска дървото със съдържанието на едно пластмасово шишенце, после го облъчи с лазера. Постави си предпазни очила и внимателно го огледа:

— Нищо.

Спря лазера и заразглежда по-отблизо дървото. Беше дълго около петнадесет сантиметра, тъмно. Бе омазано с нещо черно, като катран, и окаляно. Купър го вдигна с пинсетите и каза:

— Знам, че Линкълн е привърженик на клечките, но аз предпочитам да ям с вилица.

— Може да нараниш клетките — изръмжа недоволно криминологът.

— Може, ама няма — възрази Купър.

— Какво е дървото? Ще направиш ли сподограма^[1]?

— Не, дъб е. Няма съмнение.

— Някакви следи от трион или нож?

Райм се наведе напред. Внезапно вратът му се скова, болката беше нетърпима. Опита се да си поеме въздух, затвори очи и завъртя глава. Том започна да разтрива врата му. Болката утихна.

— Линкълн? Добре ли си? — разтревожи се Селито.

Райм си пое дълбоко дъх.

— Добре съм. Нищо ми няма.

— Ето.

Купър се приближи до леглото и постави увеличаващите очила на очите на Райм.

Райм огледа предмета.

— Срязано е по дължината на жилките с ножовка. Резките са с различна големина. Така че предполагам, че е рязано преди повече от век. На парен банциг най-вероятно. Доближи го още, Мел. Искам да го помириша.

Купър тикна дървото под носа му.

— Креозот, остатъчен продукт от дестилацията на кокс. Използва се за импрегниране на дървото, преди да се подложи на пресоване. Кейове, докове, железопътни траверси.

— Може да е от траверса — предположи Селито. — Спомни си сутрешната жертва.

— Може — съгласи се Райм. — Провери за сплескване на клетките, Мел.

Техникът разгледа парчето дърво под микроскоп.

— Пресовано е. Но успоредно на влакната. Не перпендикулярно. Не е траверса. Това е от някаква подпора. Носеща греда.

„Кокал… Стар дървен стълб…“

— Покрито е с мръсотия. Каква по-точно?

Купър разпъна един празен лист върху масата. Вдигна парчето дърво над него и изстърга малко кал. Погледна частиците върху листа — черни звезди на бяло небе.

— Имаш ли достатъчно за плътностен градиент? — попита Райм.

При изследването на плътностен градиент частичките се поставят в тръба, пълна с течност, разделена на слоеве с различна относителна плътност. Всяка песъчинка от почвата потъва до границата на своята плътност. Райм бе съставил много подробен каталог на плътностните профили на пръстта от всичките пет района на града. За жалост това изследване изискваше по-големи количества почва. Купър не смяташе, че имат достатъчно.

— Можем да опитаме — каза той, — но ще се наложи да използваме цялата проба. Ако не получим резултат, няма да ни остане за други изследвания.

Райм му нареди да огледа пръстта и да я подложи на газова хроматография.

Техникът събра частиците върху едно предметно стъкло. Огледа ги за няколко минути под микроскопа.

— Странно, Линкълн. Това е от повърхностния почвен слой. С необикновено високо съдържание на растителни остатъци. При това под много странна форма. Много силно разложени, много изгнили.

Купър вдигна поглед и забеляза тъмни отпечатъци около очите на Райм, от предпазните очила. След многочасова работа тези следи се отпечатват много ясно и криминологът трябва да си дава от време на време почивка.

— Изгори го — нареди Райм.

Купър вкара пробата в хроматографския апарат. Машината затрака и започна леко да съска.

— След минута-две ще е готово.

— Докато чакаме — каза Райм, — да се върнем на кокала… Не преставам да мисля за него. Огледай го под микроскопа, Мел.

Купър внимателно постави костта на предметната масичка на микроскопа. Огледа я внимателно.

— Я, тук има нещо.

— Какво?

— Много малко. Прозрачно. Подай ми кръвоспиращите щипци — нареди Купър на Сакс, като кимна към едни къси пинсети.

Тя му ги подаде и Купър внимателно опипа костния мозък. После вдигна нещо с щипците.

— Миниатюрно парче регенерирана целулоза.

— Целофан — определи Райм. — Опиши го по-подробно.

— Има драскотини. Бих казал, че не е оставено нарочно, не личи да е рязано. Не е изключено да е остатък от опаковката.

— Не е изключено ли? — изръмжа Райм. — Мразя тази уклончивост.

— Не мога да определя със сигурност, Линкълн.

— Използвай тогава „предполагам“. Знаеш колко мразя израза „не е изключено“.

— Много е гъвкав — продължи Купър. — Вероятно е да е груб опаковъчен целофан от някоя месарница или бакалия. В никакъв случай не е домакинско фолио.

Джери Банкс влезе в стаята:

— Лоши новини. В „Секюр про“ не водят отчет за комбинациите. Машината ги прави случайни.

— Така ли?

— Но има нещо интересно… казаха, че от полицията редовно им се обаждат за белезници, но за пръв път досега някой се интересува от комбинациите на шифъра.

— Как може да е „интересно“, след като не води до резултат — изръмжа Райм и се обърна отново към Мел Купър, който клатеше многозначително глава, докато разглеждаше резултатите от газовата хроматография. — Какво има?

— Получих резултатите от почвата. Но се опасявам, че машината се е сгрухала. Стойността на азота излиза от графиката. Ще се наложи да повторим анализа, този път с повече проба.

Райм му каза да продължава. Обърна очи отново към кокала:

— Мел, кога е било заколено животното?

Купър погледна няколко частички от костта под електронния микроскоп.

— Има съвсем малко бактерии. Сърничката наскоро е попаднала под ножа. Или кокалът е бил изваден от фризера преди не повече от осем часа.

— Значи убиецът го е купил съвсем наскоро.

— Или го е държал замразен в хладилника — предположи Селито.

— Не — отсече Купър. — Не е бил замразяван. Няма следи от нараняване на тъканта от ледени кристалчета. Няма следи и от обезводняване — в съвременните фризери продуктите губят вода.

— Добра следа — установи Райм. — Да поработим още върху нея.

Сакс се изсмя:

— Да „поработим“ ли? Да не искаш да кажеш, че трябва да се обадим до всички бакалии в града, за да разберем кой е продавал телешки кокали вчера?

— Не — поправи я Райм. — През последните два дена.

— Да извикам ли братята Харди?

— Остави ги да си вършат работата. Обади се на Ема, ако още е на линия. Ако не я намериш, свържи се с останалите диспечерки и ги накарай да работят извънредно. Дай й списък на веригите за хранителни магазини в града. Сигурен съм, че нашият човек не пазарува за четиричленно семейство, така че нека Ема се ограничи само с клиентите, закупили не повече от пет неща.

— Няма ли да ни трябва прокурорска заповед? — изказа опасенията си Банкс.

— Ако някой вземе да недоволства, ще издействаме прокурорска заповед — отвърна Селито. — Нека пробваме без. Кой знае. Някои съвестни граждани може да окажат съдействие. Чувал съм, че има и такива случаи.

— Но откъде в бакалиите ще знаят кой е купил кокалите? — запита Сакс.

Вече не беше толкова незаинтересована от разговора. В гласа й се усещаше нотка на раздразнение. Райм се запита дали и тя не чувства това, което често гнетеше и самия него — тежкото бреме на уликите. Основният проблем на криминолога не е липсата на веществени доказателства, а твърде голямото им изобилие.

— По касовите бележки — отвърна Райм. — Записват всяка покупка на компютър. За рекламации и отчитане на продажбите. Давай, Банкс. Виждам, че имаш нещо наум. Говори смело. Този път няма да те заточа в Сибир.

— Ами, само в супермаркетите разполагат с компютри, сър. Има стотици частни магазинчета, в които не държат отчет за покупките.

— Добро възражение. Но аз не смятам, че нашият човек ще иде в малък магазин. За него най-важна е анонимността. Ще предпочете да пазарува в супермаркет. За да остане незабелязан сред тълпата.

Селито се обади в „Комуникации“ и обясни на Ема какво да прави.

Райм се обърна към Купър:

— Сега да осветим целофана с поляризирана светлина.

Техникът постави миниатюрното парченце под поляризиращия микроскоп, след това монтира фотоапарата „Полароид“ на окуляра и снима. Извади цветна снимка — дъга, пресечена от сиви линии. Райм я огледа. Тази картина сама за себе си не говореше нищо, но ако се сравнеше с други, получени от различни видове целофан, щеше да покаже дали парчето принадлежи към някой от тях.

Внезапно на Райм му дойде нещо на ум:

— Лон, извикай десетина полицаи от Силите за бързо реагиране. Веднага.

— Тук ли? — изненада се Селито.

— Трябва да свършим една малка работа.

— Сигурен ли си?

— Да! Да се явят веднага!

— Добре.

Селито кимна на Банкс, който веднага се обади на Хауман.

— Сега да видим последната улика — космите.

Купър разбута снопчето с една стъклена пръчица, после постави няколко под фазово-контрастния микроскоп. Този апарат изпраща към обекта на изследване два светлинни лъча, които се разминават по фаза. Така върху обекта се очертават светли и засенчени области.

— Не са човешки — отбеляза Купър, — веднага си личи. От някакво животно са.

— Какво? Куче?

— Или от теле? — предположи ентусиазирано Банкс.

— Огледай люспиците — каза Райм, като имаше предвид микроскопичните пластинки, които изграждат външния слой на косъма.

Купър натисна няколко клавиша и след секунди на монитора на компютъра му се появиха малки картинки на различни люспести пръчки.

— Това го имам благодарение на теб, Линкълн. Помниш ли, когато събираше пробите?

Като началник на ЦСО Райм бе събрал голям набор от микроснимки на различни косми.

— Спомням си, Мел. Но когато за последен път ги видях, бяха в папки. Как си ги вкарал в компютъра?

— Със скенер, естествено. В JPEG-формат.

„Джей-пи-джи ли? Какво е пък това? Колко е напреднала техниката за три години! Удивително…“

И докато Купър оглеждаше картинките, Линкълн Райм си зададе за пореден път въпроса, чийто отговор търсеше цял ден: „Защо са тези улики?“

Човекът е странно животно. Смеещо се животно, опасно, разумно, страхливо, но действията му винаги са породени от някаква цел — мотив, който се определя от желанията на звяра. Ученият Линкълн Райм не вярваше в случайността. Дори психопатите действат по своя си, изкривена логика. И Линкълн Райм бе сигурен, че Неизвестен извършител 823 си има причини, за да оставя тези закодирани послания.

— Ето — обяви Купър, — открих ги. От гризач са. Вероятно плъх. И са били обръснати.

— Ама че улика — измърмори недоволно Банкс. — В града има милиони плъхове. Това няма да ни подскаже нищо. Защо му е да ни оставя тези косми?

Селито затвори за миг очи и промърмори нещо под носа си. Сакс явно не разбираше. Погледна озадачено Райм. Той остана изненадан, че още не й е ясно посланието на убиеца. За момента реши да не споделя ужасното си предчувствие е останалите в стаята.

* * *

„Седмата жертва на Джеймс Шнайдер (или осма, ако броим невръстната Маги О’Конър) била съпругата на един отруден имигрант, обитаващ скромно жилище близо до «Хестър стрийт» в долен Ийстсайд.“

„Благодарение на смелата съпротива на тази злощастна женица полицията успяла да разкрие самоличността на убиеца. Хана Голдшмит произхождала от семейство на германски евреи и се ползвала с голямо уважение в сплотената общност, в която се движели тя, съпругът й и шестте им деца.“

Колекционера на кости караше бавно, въпреки че много добре знаеше, че нюйоркските полицаи няма да си направят труда да го спират за такова дребно нарушение като превишена скорост.

Спря на червен светофар и се вторачи в един плакат за конференцията на ООН. Взря се в приветливите, усмихнати лица — досущ като зловещите образи, изографисани по стените на бърлогата му, — после огледа града наоколо. С изненада установи колко масивни изглеждат постройките, колко високо са надвиснали каменните первази, колко лъскави са прозорците, колко блестят колите, колко са изтупани обитателите му. Градът, който той познаваше, бе мрачен, схлупен, задимен, смърдящ на пот и нечистотии. По паважа препускаха коне, бродеха разбойнически банди — някои от членовете на които бяха едва на десет-единадесет години… Такъв бе градът на Колекционера на кости.

Все пак и той понякога си представяше, че е обикновен, съвременен нюйоркчанин — караше сребрист „Форд Таурус“ XL по равния асфалт, слушаше новините по радиото и се дразнеше, че е изпуснал поредния зелен светофар, питайки се защо, по дяволите, градската управа не разреши да се прави десен завой на червено.

Колекционера наостри уши — от багажника се чуха няколко удара. Но уличният шум бе толкова силен, че никой нямаше да чуе сподавените стонове на Хана.

Светна зелено.

„Разбира се, дори в наше време, когато улиците са осветени, жена рядко би се осмелила да излезе сама през нощта. А в онези времена това ставало наистина само при извънредни обстоятелства. В зловещата нощ Хана нямала друг избор. Най-малкото й дете имало температура и тъй като съпругът й се молел предано на Бога в близката синагога, тя излязла в нощта, за да намери лек за болната си рожба. Когато излизала, заръчала на най-голямата си дъщеря: «Заключи добре. Скоро ще се върна».“

„Но за нещастие не могла да удържи на обещанието си. Защото само след минути злата съдба я срещнала с Джеймс Шнайдер.“

Колекционера на кости огледа очуканите улици. Този район, Хелс Кичън в Уестсайд (близо до мястото, където бе погребал първата си жертва), в миналото е бил свърталище на ирландски банди; сега все повече се изпълваше с рекламни агенции, фотографски студиа и луксозни ресторанти.

Колекционера долови мирис на тор и изобщо не остана изненадан, когато пред колата му се изправи кон.

После си даде сметка, че животното не е видение от деветнадесети век, а е впрегнат за един от красивите файтони, които разхождат туристи из Сентрал Парк срещу съвсем съвременни суми. Конюшните им се намираха в този квартал.

Колекционера се изсмя на себе си.

„Никой не може да предполага какво се е случило, защото не е имало свидетели. Но можем ясно да си представим ужасната сцена. Извергът завлякъл съпротивляващата се жена в една уличка и я наръгал с нож, но не за да я убие, а само да я омаломощи. Но толкова силен бил духът на добрата госпожа Голдшмит (със сигурност окрилена от грижата за рожбите си в семейното гнездо), че се нахвърлила върху чудовището — ударила го няколко пъти в лицето и го оскубала.“

„Успяла да се освободи и от устата й се изтръгнал вик за помощ. Страхливецът Шнайдер я пробол още няколко пъти и побягнал.“

„Смелата жена успяла да се добере до главната улица и там издъхнала в ръцете на полицая, който притичал на помощ при виковете й.“

Тази история бе записана в една книга, която сега стоеше в джоба на Колекционера на кости, „Престъпност в стария Ню Йорк“. Не можеше да си обясни какво толкова го свързва с тази книга. Като че четеше собствения си живот. На седемдесет и пет години, а все още в такова завидно състояние — перла на книгоиздаването. Беше я открил в една малка квартална библиотека. Пъхна я под палтото си и излезе незабелязано — една от малкото кражби, които бе извършил в живота си.

Беше чел главата за Шнайдер стотици пъти. Знаеше я наизуст.

Продължи да кара бавно. Почти бяха стигнали.

„Когато бедният, облян в сълзи съпруг на Хана се навел над безжизненото тяло, за да я погледне за последен път (защото според еврейската религия мъртвецът трябва да бъде погребан колкото се може по скоро), забелязал върху восъчнобялата й буза странен отпечатък. Изображение на луна, обкръжена от по-дребни точки, най-вероятно звезди.“

„Полицаят предположил, че този отпечатък може да е направен от пръстена на убиеца, когато е удрял жертвата. Детективите повикали художник и той скицирал изображението на пръстена. Полицията обиколила бижутерийните магазини в града и съставила списък на хората, закупили подобно украшение в недалечното минало. Двама от господата, направили съответната покупка, били освободени от подозрение, тъй като били съответно дякон в една църква и изтъкнат професор в реномиран университет. Третият обаче дълго време бил подозиран от хората на реда в незаконни деяния. Джеймс Шнайдер.“

„Този човек имал връзки с няколко благотворителни организации в Манхатън, най-вече с «Консъмтив асистанс лиг» и «Пеншънърс уелфеър сосаяти». Привлякъл вниманието на полицията, след като неколцина възрастни подопечни на горепосочените организации изчезнали наскоро след посещенията на Шнайдер. Не се стигнало до съд, но скоро след приключване на следствието той изчезнал.“

„След смразяващото убийство на Хана Голдшмит полицията претърсила целия град, но не открила и следа от Шнайдер. Били разлепени обяви с описанието на изверга, но и това не помогнало за откриването му — истинска трагедия, като се има предвид клането, причинено много скоро от злодейските му ръце.“

Наоколо бе пусто. Колекционера на кости зави по малката уличка. Отвори склада и вкара колата през дървената рампа в тъмния тунел.

След като се увери, че мястото е пусто, той отвори багажника и измъкна Хана навън. Беше месеста, тлъста, торба сланина. Той я повлече грубо по една странична галерия, отново го хвана яд. Над главите им се чуваше фученето на колите по Уестсайдската магистрала. Тя се задави и преди Колекционера на кости да посегне, за да разхлаби тиксото, потръпна и се отпусна безжизнено в ръцете му. Той не можа да издържи тежестта й и я пусна на пода. Свали тиксото от устата й. Тя дишаше слабо. „Сигурно само е припаднала.“ Заслуша се в сърцето й. Биеше съвсем нормално.

Той сряза въжето около глезените й, наведе се над нея и прошепна:

— Hanna, kommen Sie mit mir mit, Hanna Goldschmidt^[2]…

— Nein — промълви немощно тя.

Той се наведе още, леко я плесна по лицето.

— Хана, трябва да дойдете с мен.

— Mein Name ist nicht Hanna^[3]! — изкрещя тя и го ритна право в лицето.

Пред очите му блесна ярка светлина и той отскочи на около метър назад, като едва запази равновесие. Хана скочи на крака и побягна напосоки по един тъмен коридор. Но той бързо я настигна. Спъна я, преди да е успяла да пробяга и десет метра. Тя падна тежко, той също, чак му излезе въздухът.

Остана легнал около минута, в плен на болката, задъхан, вкопчен във фланелката й. Просната по гръб, със заключени с белезници ръце, жената използваше единственото си оръжие, краката. Вдигна единия и го стовари с все сила върху ръката на похитителя си. Адски го заболя, ръкавицата му отхвръкна. Немкинята отново вдигна крак и само това, че ударът й бе неточен, го спаси. Петата й се заби с такава сила в земята, че щеше да му счупи някоя кост, ако го беше улучила.

— So nicht^[4]! — изрева диво той, хвана я за гърлото с голи ръце и я стисна, докато не спря да рита и да скимти. Тялото й потрепери още няколко пъти и застина.

Колекционера на кости се заслуша в сърцето й: биеше много слабо. Този път не се преструваше. Той си сложи ръкавицата, после завлече жертвата до определеното място. Завърза отново краката и залепи ново тиксо на устата й. Когато Монеле дойде на себе си, похитителят галеше тялото й. Опита се да си поеме въздух и да се отдръпне. Той продължи да я гали: зад ухото, рамото, долната челюст. Нямаше много места, където да напипа костите й. Беше толкова тлъста… отвращаваше го.

Но все пак, под плътта… Хвана я здраво за крака. Бръкна в джоба си и извади ножчето. Очите й се разшириха от ужас. Без да се колебае, той заби острието чак до жълтеникавобялата кост. Жената започна да пищи през тиксото, да рита, но той я държеше здраво. „Така харесва ли ти, Хана?“ Момичето започна да хлипа и да мучи още по-силно. Наложи му се да наведе глава, за да чуе галещия ушите звук, който издаваше острието при стърженето по костта.

После хвана ръката й.

Погледна Хана за момент в очите, тя ужасено разтърси глава в мълчалива молитва. Той премести погледа си на тлъстата ръка. Отново заби дълбоко ножа. Тялото й се скова от болка. Нададе нов сподавен писък. Той отново наведе глава, заслуша се — като музикант — в скърцането на острието по раменната кост. Напред-назад… Едва след няколко минути си даде сметка, че момичето е припаднало.

Накрая той се откъсна от това блажено занимание и се върна при колата. Остави уликите. Взе метлата от багажника и внимателно измете следите си. Изкара колата по рампата, спря, без да гаси мотора, слезе за последен път и внимателно замете следите от гумите.

Изправи се и погледа към тунела. Към мястото, където я бе оставил. Внезапно по устните на Колекционера на кости заигра демонична усмивка. Първият от гостите вече се бе показал. Десет чифта мънички червени очички, двадесет, тридесет… Гледаха любопитно разкървавената плът на Хана… а може би гладно? А може би само си въобразяваше?