Джефри Дивър
Колекционерът на кости (11)

10.

Нещо в стаята се беше променило.

Линкълн Райм забеляза неувереността в очите й.

— Чакахме те, Амелия — каза той. — По някаква работа ли ходи?

Тя извърна поглед.

— Очевидно никой не си е направил труда да предупреди новия ми началник, че днес няма да се явя на работа. Реших, че съм длъжна да го уведомя.

— А, да.

Сакс продължи да оглежда стаята. Разбра какво е новото. Освен основните инструменти, които бе донесъл Мел Купър, сега имаше електронен микроскоп с рентгенова лампа, микроскоп с нагряване за изследване на стъкло, сравняващ микроскоп, тръба с плътностен градиент за изследване на почва и още стотина колби, шишета и епруветки с реактиви.

В средата на стаята се мъдреше гордостта на Купър — компютъризиран газхроматограф-масспектрометър. Заедно с втори компютър, свързан чрез мрежа с лабораторията му в ЦСО.

Сакс прескочи дебел сноп от кабели, идващи от долния етаж — битовото електроснабдяване вършеше работа, но амперажът беше твърде висок за един-единствен предпазител. Райм забеляза елегантното й движение и си даде сметка колко красива всъщност е Амелия. Със сигурност бе най-красивата жена, която бе виждал в редиците на полицията.

За един кратък миг тя му се стори безкрайно привлекателна. Хората казват, че мислите се управляват от секса, и Райм бе напълно съгласен с това. Парализата не спира половите желания. Спомни си с лек ужас една нощ, шест месеца след нещастието. Двамата с Блейн опитаха да се любят. Само за да видят какво ще стане. Един малък опит.

Но опитът съвсем не се оказа толкова безобиден. Сексът и без това не е нещо лесно, а като прибавиш катетрите и системите, човек се нуждае от доста повече сили и желание, от тези, с които Райм разполагаше. Но това, което най-бързо уби желанието му, бе лицето й. По изражението й личеше, че го прави само от съжаление, и това разби сърцето му. След две седмици подаде молба за развод. Блейн се възпротиви, но не й бяха нужни много убеждения, за да подпише.

Селито и Банкс бяха подредили уликите, събрани от Сакс. Тя ги огледа без особен интерес.

— Екипът за търсене на отпечатъци е намерил само осем, и принадлежат на хората от поддръжката на сградата — похвали я Райм.

— Така ли?

Той кимна енергично:

— Само осем!

— Това е похвала — обясни Том. — Наслаждавай й се. Това е най-големият комплимент, на който е способен.

— Нямам нужда от преводач, Том.

— Радвам се, че съм била полезна — отвърна тя. Разтапяше се от удоволствие.

„Добре де, какво означава това?“ — Райм почти очакваше Сакс да нахлуе в стаята и да тръсне пликчетата с улики върху леглото му. Може би дори триончето и ръцете на жертвата. Очакваше страхотен скандал, че безпомощното му положение няма да я спре. Беше си помислил, че изражението на очите й може би свидетелства за някакво сходство между характерите им.

Но не. Сега разбра, че греши. Амелия Сакс бе като всички останали — стараеше се да не го нагруби и бързаше да се измъкне от компанията му колкото се може по-скоро.

Изведнъж сърцето му се превърна в буца лед.

— Тъкмо разговаряхме за срока за следващото престъпление — каза той хладно. — Убиецът не е определил точен час.

— Смятаме — продължи Селито, — че каквото и да възнамерява този изверг, жертвата няма да умре изведнъж. Не се знае със сигурност кога ще настъпи смъртта. Линкълн смята, че е затворил някой нещастник на място без достатъчно кислород.

Сакс присви леко очи. Това не убягна на Райм.

Разговорът им бе прекъснат от влизането на двама мъже със сиви костюми, които нахлуха в стаята, сякаш си бяха вкъщи.

— Почукахме — оправда се единият.

— Звъняхме — добави другият.

— Никой не ни отвори — каза първият.

И двамата бяха на около четиридесет. Единият бе малко по-висок от другия, но и двамата имаха прошарени коси. Усмихваха се по еднакъв начин и преди протяжният бруклински акцент да развали впечатлението му, Райм си каза: „Селски момчета.“ Носът на единия бе изпъстрен с лунички.

— Добър ден, господа.

Селито представи Братята Харди: детективи Бединг и Сол, отрядът за вършене на черната работа. Бяха специалисти по разпитването на хора, живеещи в близост до местопрестъплението. За тази задача се изискваше истинско майсторство — нещо, което Райм никога не научи и не поиска да научи. Задоволяваше се да изнамира веществените доказателства и да ги дава на такива хора, които като детектори на лъжата бяха в състояние да оборят и най-желязното алиби. Никой от двамата явно не сметна за странно да докладва на прикован на легло цивилен.

Сол, по-високият, този с луничките, започна:

— Намерихме тридесет и шест…

— … и осем, ако броим двама наркомани. Които той не смята за надеждни. Аз ги смятам.

— … души. Разпитахме всичките. Не пожънахме големи успехи.

— Повечето както винаги са слепи, глухи, ни лук яли, ни лук мирисали.

— Никой не е виждал таксито. Претърсихме целия Уестсайд. Нищо.

— Кажи им добрата новина.

— Имаме свидетел.

— Свидетел ли? — възкликна Банкс. — Страхотно!

Райм остана доста по-скептичен:

— Продължавайте.

— Около мястото на сутрешното убийство, на железопътната линия.

— Видял някакъв мъж да върви по Единадесето авеню, да завива…

— „Внезапно“ да завива, както се изрази човекът.

— … и да тръгва по уличката, която излиза над линията. Спрял на ъгъла за момент…

— … като се оглеждал…

Това не се стори логично на Райм.

— Не изглежда да е нашият човек. Прекалено е хитър, за да рискува да го видят.

— Но… — продължи Сол, като вдигна пръст и погледна партньора си.

— … в целия квартал има само един прозорец, от който се вижда мястото.

— И точно от него гледал нашият свидетел.

— Станал рано, Господ да го поживи.

Без да се замисля, че й е сърдит, Райм се обърна към Сакс:

— Е, Амелия, какво мислиш?

— Моля? — тя се извърна от прозореца.

— За да сме точни, сутринта спря движението по Единадесето авеню, не по Тридесет и седма.

Сакс не успя веднага да му отговори и Райм се обърна отново към близнаците:

— Как е изглеждал?

— Свидетелят не е видял много.

— Бил е вече къркан.

— Каза, че бил дребен на ръст. Не си спомня цвета на косата. Раса…

— … вероятно бял.

— С какво е бил облечен? — попита Райм.

— С нещо тъмно, доколкото е видял свидетелят.

— И какво е правил? — заинтересува се Селито.

— Цитирам: „Просто си стоеше, гледаше надолу. Помислих, че се кани да скочи. Нали се сещате, под някой влак. Погледна си няколко пъти часовника.“

— После си тръгнал. Продължил да се оглежда. Като че се опасявал да не го видят.

„Какво е правил? — запита се Райм. — Гледал е как жертвата умира? Или е оглеждал терена, преди да я зарови?“

— Пеша или с кола? — попита Селито.

— Пеша. Проверихме всички паркинги…

— … и гаражи…

— … в района. Близо е до Конгресния център, така че наоколо е фрашкано с паркинги. Толкова са много, че пазачите излизат на улицата и размахват оранжеви флагчета, за да примамват колите.

— И заради експото в седем половината вече са били пълни. Направихме списък с повече от деветстотин регистрационни номера.

Селито поклати глава.

— Проверете ги.

— Вече го правим… — увери го Бединг.

— … но мога да се обзаложа, че нашият убиец не е от тези, дето си оставят колите по платени паркинги — довърши Сол.

Райм кимна в знак на съгласие и попита:

— А сградата на „Пърлстрийт“?

Единият (или и двамата) от близнаците каза:

— Това е следващата ни цел. Вече сме на път.

Сакс си погледна часовника. Райм нареди на Том да впише новите характеристики в досието на заподозрения на стената.

— Искате ли да разпитате лично този човек? — попита Банкс. — Свидетеля от квартала при линията?

— Не. Нямам вяра на свидетели — каза надуто Райм. — Да се връщаме на работа.

Обърна се към Мел Купър:

— Косми, кръв, кокал и парче дърво. Да започнем с кокала.

* * *

„Morgen^[1]…“

Младата Монеле Гегнер отвори очи и бавно се надигна в паянтовото си легло. През двете години в Гринуич Вилидж все още не можеше да свикне с ранното ставане.

Повдигна закръгленото си двадесет и една годишно тяло и един безмилостен лъч на августовското слънце опари сънените й очи.

„Mein Gott^[2]…“

Бе излязла от клуба в пет, прибра се вкъщи в шест, любиха се с Браян до седем…

„Колко е часът?“

Рано сутринта, сигурна беше.

Присви очи и се взря в часовника. О! Четири и половина следобед.

Не толкова ранен морген.

Кафе или пране?

В този час обикновено отиваше в „Доджо“ за някой вегетариански сандвич и три чаши силно кафе. Там срещаше познати, хора от клубовете, хора на изкуството.

Но напоследък много бе зарязала домакинската работа. Затова сега навлече две раздърпани фланелки (за да прикрие тлъстото си тяло) и дънки, окачи пет-шест гердана на врата си и грабна легена с прането, като хвърли вътре и праха за пране.

След това отключи вратата, вдигна легена и се запъти надолу по тъмното стълбище на общежитието. Преди да влезе в мазето, спря и се огледа.

„Irgendwas stimmt hier nicht.“ — Тук нещо не е наред.

Монеле се почувства притеснена. Огледа пустото стълбище, тъмния коридор.

Какво се е променило?

Светлината, точно така! Крушките в коридора са изгорели. Не, тя се вгледа, липсват. Проклетите деца крадат всичко. Беше се настанила тук, в „Дойче хаус“, защото се предполагаше, че това е дом на германски художници и музиканти. Оказа се като всички останали мръсни, суперскъпи жилищни блокове без асансьор в Ийст Вилидж. Единствената разлика беше, че можеше да псува собственика на родния си език.

Немкинята влезе в помещението за изгаряне на отпадъци, което бе толкова тъмно, че й се наложи да се ориентира пипнешком, за да не се спъне в някой боклук. Отвори друга врата и се озова в коридора, който водеше към пералнята. Тук също нямаше крушки.

Долови някакъв шум.

Обърна се бързо, но не забеляза нищо, освен неподвижни сенки. Чуваше се само шумът на тръбите, стенанията на една стара, стара постройка.

Започна да се промъква в тъмнината. Покрай купчини кашони и строшени маси и столове. Под кабели, покрити с мазна прах. Продължи към пералнята. Усети нещо, което не й се беше случвало от години… Сигурно е била на пет или на шест годинки. Вървяха с баща й по една тясна уличка около „Ланге щрасе“, близо до моста „Обермайн“, към зоологическата градина. Баща й внезапно я хвана за рамото, показа й моста и каза, че отдолу живее гладно чудовище. Когато се връщаха вкъщи, той я предупреди, че трябва да преминат бързо. Сега в съзнанието й се събуждаше подобен страх, който караше късоподстриганата й коса да настръхне.

„Глупости! Чудовища…“

Монеле продължи по тъмния коридор, заслушана в бръмченето на електромерите. Отдалеч долитаха звуците на една песен на „Оейзис“.

В пералното помещение бе тъмно.

Остава и тези крушки да липсват. Край на търпението й, ще се качи при хер Найшен и ще блъска по вратата му, докато негодникът не изскочи на бегом. Лошо му се пише и заради счупените ключалки на входните врати на блока. И заради ония хлапаци, дето смучат необезпокоявано бира всяка вечер пред главния вход. И заради крушките.

Монеле се пресегна и натисна ключа.

Ярка бяла светлина. Три огромни крушки грееха като слънца в мръсното помещение. Монеле пристъпи към четирите перални машини и напъха в едната бельото, в другата цветното пране. Извади няколко четвъртдоларови монети, пусна ги в машините и натисна копчетата.

Нищо.

Тя фрасна копчето. Ритна машината. Никаква реакция.

„Мамка му! Gottverdammt, проклета сграда.“

После забеляза кабела. Някой идиот бе изключил машините от контакта. Много добре знаеше кой. Найшен имаше дванадесетгодишно синче, което бе виновник за повечето бели в блока. Когато преди година се оплака за нещо на баща му, малкият негодник се опита да я изрита по задника.

Монеле вдигна щепсела и протегна ръка зад машината, за да напипа контакта. Включи го.

И усети нечий дъх във врата си.

„Nein!“

Беше се скрил между пералнята и стената. Монеле изпищя. Нападателят носеше скиорска маска и тъмни дрехи. Стисна я за ръката като с клещи. Тя не беше в добро равновесие и непознатият лесно я повали. Стовари се на пода и удари лицето си в твърдия бетон.

Той се хвърли върху нея, притисна ръцете й към пода и бързо лепна широка лента тиксо на устата й.

„Hilfe! Nein, bitte nicht. Bitte nicht!^[3]“.

Не беше едър, но бе силен. Лесно я обърна по корем и белезниците щракнаха около китките й.

Непознатият се изправи. За известно време, което й се стори цяла вечност, в мазето се чуваше само капенето на вода, нейното учестено дишане и далечното тиктакане на електромери.

Очакваше ръцете му да я сграбчат, да разкъсат дрехите й. Непознатият отиде до вратата, за да се увери, че са сами.

О, със сигурност бяха сами. Монеле беше от малкото наематели, които ползваха пералнята. Повечето избягваха да слизат в мазето, защото бе пусто, прекалено близо до задния вход и твърде далеч, за да ти се притече някой на помощ, ако се наложи.

Непознатият се върна и я обърна отново по гръб. Прошепна. Нещо неразбрано. После:

— Хана.

„Хана ли? Има някаква грешка! Мисли ме за друга.“

Монеле заклати енергично глава, за да разсее заблуждението му.

После погледна очите му и спря. Дори през маската се виждаше, че нещо не е наред. Той изглеждаше разочарован. Огледа тялото й, поклати глава. Опипа дебелите й ръце. Натисна пълните й рамене, щипна малко тлъстина. Монеле потрепери от ужас.

Точно това се четеше в погледа му: разочарование. Похити я, а сега сякаш не беше сигурен, че я иска.

Непознатият пъхна ръка в джоба си. После бавно измъкна блестящо ножче. Монеле започна да хленчи.

„Nein, nein, nein!“

Съскане се процеди през зъбите, като полъх на вятъра през сухи клони. Наведе се над нея:

— Хана, какво ще правим сега?

После изведнъж непознатият взе някакво решение. Прибра ножчето, вдигна Монеле на крака и я поведе по коридора, през задната врата — онази със счупената ключалка, заради която немкинята от седмици се караше с хер Найшен.