Джефри Дивър
Колекционерът на кости (10)

9.

Събота, 16:00–22:15

— Имам една молба, сър.

Мъжът от другата страна на бюрото изглеждаше точно както във филмите биха представили някой заместник-комисар на полицейско управление в голям град. Какъвто всъщност беше. Бяла коса, издадена брадичка, очила с позлатени рамки, завидно обществено положение.

— Какъв е проблемът, полицай?

Заместник-комисарят Рандолф Екерт погледна Сакс над дългия си нос, с което й даде да разбере, че няма да прояви по-голямо снизхождение към жена полицай, отколкото към мъж.

— Искам да подам оплакване, сър — каза тя сухо. — Нали знаете за случая с отвлечените в таксито?

Той кимна:

— Да, целият град е в паника.

Сакс бе на мнение, че случаят само се раздухва от медиите, но не се осмели да противоречи на заместник-комисар на полицейско управление.

— Тази проклета конференция — продължи той, — целият свят ни гледа. Не е честно. Никой не говори за престъпността във Вашингтон. Нито в Детройт. Е, за Детройт говорят. Да кажем, Чикаго. Никога. Не, занимават се само с Ню Йорк. Миналата година в Ричмънд имаха повече убийства на глава от населението от нас. Лично го проверих. По-скоро ще се спусна с парашут и невъоръжен в центъра на Харлем, отколкото да мина с кола през югоизточната част на федералния окръг.

— Тъй вярно.

— Разбрах, че са намерили момичето мъртво. По всички медии съобщиха.

„Тия репортери!…“ — помисли си той.

— В централен Манхатън. Преди един час.

— Колко жалко.

— Тъй вярно.

— Значи са я убили? Просто така? Без искане за откуп?

— Не знам да са предявили искания.

— От какво искате да се оплачете?

— Бях първият полицай, пристигнал на мястото на едно свързано с това убийство, тази сутрин.

— Патрул ли сте?

— Бях патрул. Днес трябваше да се явя във „Връзки с обществеността“. За инструктаж. — Сакс вдигна ръцете си, облепени с лейкопласт, после ги постави на скута си. — Но ме провалиха.

— Кои?

— Детектив Лон Селито, сър. И капитан Хауман. И Линкълн Райм.

— Райм ли?

— Тъй вярно.

— Този, дето командваше ЦСО преди няколко години?

— Тъй вярно. Същият.

— Мислех го за мъртъв.

„Такова самолюбие трудно умира.“

— Жив е, сър.

Заместник-комисарят погледна през прозореца.

— Той не е вече в полицията. Какво общо има със случая?

— Използват го за консултант, доколкото разбрах. Случаят се води от Лон Селито. Капитан Полинг е наблюдаващ. Чакам това преместване от осем месеца. А те ме накараха да обработвам сцената на убийството. Никога не съм се занимавала с такава работа. Нямаше никаква причина да ме натоварват с дейност, за която не съм подготвена, и честно казано, тя не ми достави никакво удоволствие.

— Сцената на убийството ли?

— Райм ме накара да обработя цялата сцена. Сама.

Екерт не разбираше. Ушите му отказваха да възприемат чутото.

— От къде на къде цивилен ще заповядва каквото и да било на полицай?

— Това надмина всички граници. — Сакс заложи въдицата. — Искам да кажа, с удоволствие бих им помогнала до някаква степен. Но не съм готова да обезобразявам трупове.

— Какво?

Сакс примигна, като че беше учудена, че още не е разбрал. Обясни му за белезниците.

— Боже Господи, какво по дяволите си въобразяват? Извинете за израза. Не си ли дават сметка, че цялата страна ги гледа? Цял ден го въртят по Си Ен Ен това отвличане. Да й отрежете ръцете? Кажете, вие да не сте дъщерята на Херман Сакс?

— Точно така.

— Добър полицай беше. Отличен полицай. Лично съм му изказвал служебна похвала. Точно такъв, какъвто трябва да бъде един районен полицай. Южен Манхатън, нали?

— Хелс Кичън. Моят район.

„Бившият ми район“ — помисли си тя.

— Херман Сакс е предотвратил може би повече престъпления, отколкото целият детективски отдел разкрива за година. Умееше да успокоява страстите.

— Такъв беше, да.

— Да й отрежете ръцете! — изръмжа Екерт. — Роднините на момичето ще ни изправят на съд. Веднага щом научат. Напоследък ни съдят за всичко. Един изнасилвач възбуди дело срещу полицай, който го прострелял в крака, докато престъпникът го нападал с нож. Адвокатът му нарича това „действия, поставили в опасност живота“ на клиента му. Вместо да ги стреляме, може би трябва да ги галим с перце. Или да ги молим учтиво да се предадат. Ще уведомя началника и кмета по случая. Ще проведа няколко разговора, полицай. — Екерт погледна стенния часовник. Минаваше четири. — Смяната ви за деня свършила ли е?

— Трябва да докладвам на Линкълн Райм. У дома му, там работи. — Спомни си за триона. — Спалнята му, това е командният ни център.

— Спалнята на един цивилен е командният ви център?

— Ще съм ви много задължена, ако ми помогнете, сър. Много дълго чакам това преместване.

— Да й отрежат ръцете, Господи!

Сакс стана, излезе и тръгна по един от коридорите на бъдещата си служба. Не получи облекчението, което бе очаквала.

* * *

Той стоеше до прозореца и наблюдаваше глутница бездомни кучета, които се разхождаха из едно пустеещо място от другата страна на улицата.

Намираше се на първия етаж на стара сграда, облицована с мрамор общинска постройка от началото на деветнадесети век. Бе обградена от празни парцели и жилищни блокове, някои изоставени, други населени с наематели и незаконно настанили се бездомници. Тази стара сграда бе празна от години.

Колекционера на кости взе ново парче шкурка и продължи да стърже. Погледна произведението си. После отново се загледа през прозореца.

Ръцете му извършваха добре премерени кръгови движения. Шкурката нашепваше: шшш, шшш. Като майка, която приспива детето си.

Преди десет години, в дните на разцвета на Ню Йорк, някакъв откачен художник се настанил тук. Натъпкал влажната двуетажна къща с потрошени и ръждясали антики. Решетки от ковано желязо, парчета от гипсови орнаменти и матови стъкла. Някои от произведенията на художника още стояха по стените. Недовършени стенописи върху старата мазилка. Работници, деца, любовни двойки. Кръгли, безизразни лица, специалитетът на художника, гледаха с празни очи, като че душите им бяха отлетели от хилавите тела.

Художникът никога в живота си не постигнал големи финансови успехи и банката отчуждила къщата.

Шшш… стържеше шкурката.

Колекционера на кости се бе натъкнал на къщата предната година и незабавно я направи свой дом. Пустият квартал, разбира се, беше добре дошъл. Бе много практичен. Но в къщата имаше и нещо друго, нещо много лично, в празния парцел на отсрещната страна на улицата. По време на изкопни работи преди няколко години багерът бе изровил човешки кости. Оказа се, че тук се намирало едно от гробищата на града. Журналистите предположиха, че гробовете може да съдържат не само останки на жители на Ню Йорк от колониалния период и след обявяването на независимостта, но и на индианци от племената манате и ланапе.

Колекционера остави настрана предмета, който изглаждаше — кост от дланта — и взе китката, която бе отделил внимателно от лъчевата и лакътната кост точно преди да потегли за летище „Кенеди“ миналата нощ, за да вземе първите жертви. Ръката съхнеше повече от седмица и повечето месо се беше разложило, но костите все още трудно се отделяха една от друга заради сухожилията.

О, тези полицаи, оказаха се по-добри, отколкото бе предполагал. Беше ги наблюдавал, докато претърсваха „Пърлстрийт“, и се чудеше дали вече са се досетили къде е скрил жената от летището. Остана много изненадан, когато внезапно всички се втурнаха към мястото. Отначало си мислеше, че ще са им нужни две или три жертви, докато се досетят за уликите. Не успяха да я спасят, разбира се. Но имаха такава възможност. Ако бяха реагирали с няколко минути по-бързо.

Както често става в живота.

Навикуларе, лунатум, хаматум, капитатум^[1]… костите, сплетени като в древен ребус, се разделиха една от друга между пръстите му. Колекционера ги почисти от парченцата месо и сухожилия. После избра голямата многоъгълна кост, с чиято основа някога е бил свързан палецът, и започна да я глади с шкурката: шшш, шшшш.

Колекционера на кости погледна през прозореца. Напрегна очи: привидял му се бе човек, застанал пред един от старите гробове. Сигурно беше привидение, защото човекът носеше бомбе и дълго тъмножълто наметало. Остави няколко тъмни рози до надгробната плоча, после се обърна и с горда походка се отправи, покрай коне и файтони, към изящния мост над канала, който излизаше от „Колект понд“, на „Канал стрийт“. На чий гроб бе дошъл? На родителите си? На брат си? Роднина, починал от туберкулоза или при някоя от жестоките грипни епидемии, опустошили наскоро града…

„Наскоро ли?“

Не, не наскоро, разбира се. Преди сто години, това имаше предвид.

Колекционера отново присви очи. Нито следа от файтони или коне. Нито от мъжа с бомбето. Въпреки че преди миг изглеждаха съвсем реални.

„Те са реални.“

Шшш, шшшш.

Миналото отново се връщаше. Привиждаха му се неща, който се бяха случили преди, бяха се случили тогава. Можеше да прогони тези видения. Сигурен беше, че може.

Но докато гледаше през прозореца, той си даде сметка, че няма „преди“ и „след“. Не и за него. Той пътуваше из времето: един ден, пет години, век, два века; като сух лист, който се носи по вятъра.

Погледна часовника си. Време беше да върви.

Постави костта върху камината, изми си грижливо ръцете, като хирург. После изчетка дрехите си, за да свали всички следи от костен прах и косми, които биха насочили полицията към него.

Запъти се към гаража покрай недовършената картина на месар с кръгло лице и кървава бяла престилка. Колекционера на кости понечи да се качи на таксито, но промени решението си. Непредвидимостта е най-добрата защита. Този път щеше да вземе файтона… колата, форда. Запали двигателя, изкара я на улицата, затвори и заключи вратата след себе си.

„Няма «преди» и «след»…“

Премина покрай гробището. Кучетата вдигнаха глави да погледнат форда, после отново се заеха да тършуват из буренака, да търсят плъхове и някоя локвичка вода в непоносимата жега.

„Няма «тогава», няма «сега»…“

Извади маската за ски и ръкавиците от джоба си, постави ги на седалката до себе си и даде газ по пустите улици.

Колекционера на кости излизаше на лов.