Хедър Греъм Позесъри
Фантазия в бяло (2)

Втора глава

Главоболие измъчваше Джейсън Макреди. Болката яростно пулсираше в тила му, докато шофираше към дома си.

Ясно съзнаваше, че е разочаровал Анджела с ранното тръгване от тържеството. Но наистина изпитваше нужда да се прибере вкъщи. Идеята за семейните коледни тържества бе на Сара. След смъртта й Джейсън продължаваше да ги организира всяка година. Стремеше се да отдаде на служителите си заслуженото внимание. Самият той не се беше родил богат. Списанието не беше наследство от баща му. Той го бе създал. Отлично знаеше какво значи да работиш къртовски, както и какво значи да мечтаеш…

Преди време той узна дори какво значи да държиш в ръцете си вълшебна пръчица. Тогава имаше Сара. Тя обичаше Коледа. Обичаше зимата, снега, свежия студен въздух. Обожаваше ярките светлини и празничната украса, дядоколедовците в магазините и по ъглите на улиците, коледните предавания по телевизията. Да поседи със Сара пред запаления огън означаваше за Джейсън повече от всичко друго на света…

Но това бе отдавна, преди декемврийската нощ, в която пиян шофьор връхлетя върху сребристата кола на Сара и я уби на място. Истинско чудо беше, че тя току-що бе оставила Анджела на детско тържество… Така Джейсън остана сам с малката си дъщеричка.

След смъртта на Сара, той остави Анджела на грижите на чужди хора… Отчаян, беше я лишил от двама родители вместо от един. Изминаха месеци, докато се съвземе достатъчно, за да може да се грижи за нея. Сега полагаше много усилия, за да поправи грешката си…

— Може ли, татко? — попита отново тя.

— Моля? Извинявай, миличко, не те чух. — Току-що навалелият сняг бе направил улиците хлъзгави и движението беше трудно.

— Питам те за Дани Адамс! Може ли да дойде с нас на ски? Той е много мил, татко. Той… Той постоянно ме разсмиваше. И разбра, че аз… — Анджела замълча.

— Какво разбра? — попита Джейсън заинтригуван.

— Нищо — промърмори уклончиво Анджела. — Той е… той е просто страхотен! Нека го поканим! Моля те!

— Миличко, неговата майка е моя служителка. Не знам дали мога да поискам това от нея. — Майката на момченцето не беше просто една от служителките ни Джейсън. Тя беше госпожа Кери Адамс и от известно време той се интересуваше от нея. Беше сигурен, че тя няма да се съгласи. Но Анджела беше на друго мнение.

— Майката на Дани е много добра! Сигурно ще го пусне! — упорстваше детето.

Защо пък да не опита да покани момченцето, за да си правят компания с Анджела? Джейсън внезапно почувства вина. Никога не се бе замислял, че дъщеричката му е самотна. Тя имаше всичко, освен другарчета. Но вече си бе намерила приятел. Беше луда по този Дани.

Момчето беше направило впечатление и на Джейсън. Имаше нещо особено в усмивката му. Приятна, открита, щедра усмивка. И Дани беше получил жесток удар от съдбата. Но бе успял да преживее всичко със страхотната си усмивка. Джейсън знаеше подробности за живота му, защото си бе направил труда да понаучи нещо за неговата майка. Направи го в деня, когато тя посети кабинета му и си тръгна оттам с гордо вдигната глава.

Кери Адамс беше дребничка, с нежен, мелодичен глас. Но в характера й имаше нещо стоманено. Беше много красива със своите свободно разпилени черни коси и лешникови очи под дългите мигли. Те искряха, когато беше недоволна или ядосана. Не, госпожа Адамс не беше фрапантна жена. Тя беше по-скоро изтънчена. Трудно беше да откъснеш поглед от нейната уверена елегантност…

Не външността на Кери привлече вниманието на Джейсън. В неговия свят почти всички жени бяха красиви. Направи му впечатление решителността, с която тя влезе тогава в кабинета му, и волята й да остане, след като той й отказа интервюто. Запомнил бе изражението на златистите й очи, когато му каза, че не само той е загубил близък човек…

Точно тогава Джейсън беше изпаднал в дълбоко самосъжаление. Кери не можеше да свали бремето от раменете му. Но след нейния гневен изблик, животът вече не му се струваше толкова лош… Тя го бе накарала да разбере, че трябва да се справи сам с мъката си. Това беше поводът Джейсън да се заинтересува от нея. Пет минути след като тя излезе, личното й досие беше върху бюрото му. Джейсън научи, че преди време мъжът й чул глас на дете от горяща сграда и влязъл, за да го спаси. И повече не го видели…

— Татенце, ще я помолиш ли?

Джейсън въздъхна. Красивата госпожа Адамс го критикуваше, но и тя имаше недостатъци. Беше сигурен, че ще му откаже. Винаги се наежваше като таралежка…

— Ще опитам, Анджела.

— Благодаря ти, татенце! — Тя се хвърли на врата му и го разцелува. Преливаше от щастие.

Джейсън едва не изпусна волана. Сви решително устни. Ще се опита да убеди някак си госпожа Адамс да пусне Дани на ски! Всеки таралеж има слабо място, въпреки бодлите си!

 

 

В понеделник повикаха Кери в кабинета на Макреди.

Тя разглеждаше снимките за специалния брой на списанието, посветен на празника на Свети Валентин, когато усети, че Джун е влязла в стаята и я наблюдава с вълнение и тревога.

— Търсят те! Трябва да отидеш при Макреди!

Сърцето на Кери се сви. Дали шефът смята наистина да я уволни? Защо й трябваше да сяда в скута на Джеръми…

Какво пък, и да я изгони, тя ще си намери работа. Талантлива е… Не, не е възможно да я уволни точно преди Коледа! Как ще купи компютър на Дани? Въпреки разкошните тържества, които прави, господин Макреди няма коледно настроение… Та нали точно на Коледа е загинала съпругата му…

Кери вирна глава, изправи рамене и тръгна към асансьора. Натисна копчето за мезонета. Ръцете й трепереха.

Посрещна я секретарката. Кери очакваше да види в очите й съчувствие. Но жената се усмихваше сърдечно.

— Чудесно, вече пристигнахте! — Тя понижи глас. — Шефът стана много нетърпелив! Вече си мислех, че ще хукне при вас… Влезте!

Кери нямаше избор. Секретарката я въведе в кабинета му и затвори вратата. Джейсън Макреди работеше, но щом видя Кери, скочи на крака, заобиколи бюрото и й подаде ръка.

— Госпожо Адамс, благодаря ви, че дойдохте веднага!

Пръстите му обхванаха дланта й и Кери усети как през тялото й сякаш премина електрически ток с огромна сила и невероятна топлина. Тя бързо изтегли ръката си.

— Моля, седнете, госпожо Адамс. — Той й поднесе стол.

Кери се отпусна на него и внезапно осъзна с цялото си тяло присъствието на Джейсън Макреди зад гърба си. Стисна облегалките на стола и пое дълбоко въздух. Струваше й се, че всеки момент ще скочи и ще закрещи…

— Искам да ви помоля за една услуга — Най-после Макреди застана пред нея със скръстени ръце.

Значи няма да я уволни! Кери спокойно издиша и срещнала погледа му, си наложи да изглежда спокойна.

— У-услуга ли?

— Да. Но искам веднага да подчертая, че вашето съгласие или несъгласие няма да се отрази на служебното ви положение.

Той отново се усмихваше и Кери усети, че се изчервява. Прибра колене и сведе очи като срамежлива ученичка.

— Не съм и помислила, че…

— О, разбира се, че сте си помислили! — За нейна изненада, Макреди се засмя. — Помислили сте си, че ще ви уволня, защото седяхте в скута на Дядо Коледа. Как можете да отнемате от удоволствието на децата! Не ви ли е срам, госпожо Адамс!

— Господин Макреди… — Унизена, тя поиска да стане от стола.

Но ръцете му се озоваха на раменете й и не й позволиха да се изправи. Смехът на Макреди беше весел и сърдечен.

— Доколкото знам, с Джеръми сте братовчеди…

— Да. — Кери прекара език по пресъхналите си устни. — Но ако вие…

— Госпожо Адамс, спомняте ли си нашия разговор, когато дойдохте в кабинета ми?

Нима би могла да забрави… Както изглежда, Макреди също го помнеше.

— Да — отвърна тя с достойнство.

— Тогава вие ми направихте една забележка от личен характер. Напомнихте ми, че не съм единственият, който е загубил свой близък…

Кери почувства, че се задушава. Единственото й желание в този миг беше да напусне кабинета му…

— Съжалявам — надигна се отново от стола тя. — Нямах право…

— Но вие си позволихте да ми го кажете! Седнете спокойно!

Приседнал нехайно на края на бюрото, този път той не бързаше да свали ръце от раменете й. Кери вдигна очи и отново почувства, че тялото й пламва. Не, в присъствието на нито един мъж не се бе вълнувала толкова. Тя не знаеше какво да предприеме. Загорелите му ръце не помръдваха от раменете й. Той беше съвсем близо и тялото му сякаш излъчваше невидимо електричество.

— Смятам, че аз също имам право да ви направя забележка от личен характер — рече той. — Вие сте чувствителна, госпожо Адамс. Много сте докачлива. Не съм виждал друг човек да заема отбранителни позиции така бързо. Отпуснете се, моля! Вие работите много добре и аз ви уважавам.

— Тогава… — Тя се взираше с удивление в очите му.

— Бих искал да ми дадете за малко вашия син.

— Синът ми?!

— Само за една седмица. Можете да ми откажете… Но знайте, че аз ще се грижа за него като за мое дете!

— Не разбирам за какво говорите?

— Следващата седмица отивам на ски. Отчасти делово пътуване, отчасти — за удоволствие. Дъщеричката ми идва с мен. Тя беше очарована от вашия Дани на коледното тържество.

— О, това ли било? — Кери се отпусна. Значи повикването й при Макреди нямаше нищо общо е нейната работа. В очите му се четеше вълнение. Изглежда, все пак имаше нещо, което даваше смисъл на неговия живот след смъртта на жена му. Това бе Анджела. Кери беше поразена от обичта му към детето.

— Синът ви ще се чувства чудесно, госпожо Адамс. Както ви казах, аз лично ще се грижа за него. Разбирам, може би не съм ви много симпатичен. Но Анджела не е била никога толкова възторжена, откакто… Е, от доста дълго време. След смъртта на майка й тя не се е вълнувала за нищо така силно! Аз може да съм ви огорчил с нещо, но моля ви, помислете колко ще се зарадват децата…

— Не, не става въпрос за моето отношение към вас — поклати глава Кери. — Дани е диабетик. Сам си поставя инжекциите, но все още е твърде малък… Когато не съм до него, може да се заиграе и да забрави… Бих се радвала той и Анджела да прекарат няколко дни заедно. Тя е прекрасно дете! Но не мога да го пусна. — Кери усети, че Макреди се трогна от думите й. Докато му говореше, си бе позволила да сложи ръката си върху неговата, за да подчертае своята искреност. — Съжалявам… — отдръпна тя ръката си.

— Ако това е истинската причина, няма проблеми! — заяви той след кратък размисъл. — Можете да дойдете с него!

— О, не, не мога!

— Защо?

— Имам работа в списанието…

— Ще я свършите там.

— Може да ми потрябват някои допълнителни материали…

— Ще ги получите с експресна поща или по факса.

За Джейсън Макреди всичко беше много просто. Достатъчно бе да помръдне малкия си пръст и всичко ставаше на часа. Но не и в този случай, ядоса се Кери.

— Съжалявам.

— О — промърмори той. — Може би вие си имате някой и…

— Не, не — запротестира буйно тя и се вбеси на себе си. Как можа да признае пред Макреди, че в живота й няма друг мъж! — Нещата са много по-сложни. Вие сякаш не живеете в реалния свят! Никой не може да щракне с пръсти и да получи каквото си пожелае!

— Живея в реалния свят, госпожо. — Джейсън я гледаше с тъжна усмивка. — Някога молех Бог да ми вземе всичко само за да видя Сара отново оживяла, да ми заговори… Е, това не се случи. Много добре зная, че никой не може да прави каквото си поиска. Две неща ми помогнаха да се съвзема след удара. Едното е моята работа. Тя дава хляб на десетки хора. Втората причина е дъщеря ми. Не ме гледайте, сякаш съм извършил престъпление! Каня ви заедно с вашия син да дойдете с нас на ски в планината за една седмица! Разбира се, ако решите за малко да забравите за вашата непреклонност и пожелаете наистина да се насладите на почивката с Дани!

Кери не можеше да обясни какво точно я тревожи. Скочи от стола.

— Съжалявам, не мога… — промълви и излезе от кабинета му.

Джун я чакаше, изпълнена с любопитство. Но Кери не пожела да разговаря с нея. Кимна й с полуобещание в погледа, че ще й разкаже всичко по-късно.

Останала сама в стаята си, Кери се вгледа в ръцете си. Те отново трепереха. Какво толкова лошо й беше сторил Макреди, наистина? Той само покани нея и Дани на ски в планината… Би трябвало да му е благодарна и да отиде с радост. Навярно по това време на годината там е прекрасно! Всичко е покрито със сняг, хижите са се сгушили в коледните си премени…

Кери стисна очи. Много добре знаеше причината за своя отказ. Тя не желаеше да ходи в никакви прекрасни хижи… Още по-малко с Джейсън Макреди! Защото той се оказа доста интересна личност. Кери го беше харесала, когато се държеше студено и на разстояние от нея. Какво ли би станало, ако го опознае…

Тя все по-ясно осъзнаваше, че мисли за Джейсън Макреди като за мъж…

Телефонът й звънеше, явно от доста време. Тя вдигна слушалката.

— На телефона Кери Адамс.

— Моля ви! — Гласът беше нисък, дълбок, чувствен. Кери се изненада от собствената си усмивка.

— Не, не е възможно — опита да откаже тя. — По това време хотелите са пълни. Няма да намеря стая…

— Госпожо Адамс, хотелът е мой…

— О? — Кери стана предпазлива.

— Е, ще дойдете ли?

— Аз… — Тя отново се двоумеше как да постъпи. Ако отидат на ски, Дани ще е луд от радост. Ще доставят удоволствие и на Анджела, която е много мила… Единствената причина Кери да откаже, оставаше Джейсън Макреди. Но той никога не й беше правил намеци или открити предложения, напомни си Кери. Въпреки това, имаше нещо, което…

— Госпожо Адамс?

— Добре, ще дойдем.

— Ще ви взема от дома ви в неделя. В девет сутринта. Имате ли нещо против?

— Не. — Дланите на Кери бяха потни. Господи, какво направих, питаше се тя.

 

 

Беше неделя сутрин и Кери очакваше с нетърпение да стане девет часа.

— Радваш ли се, мамо? — попита Дани. За него беше съвсем естествено нейният шеф да ги покани на ски в планината. Благословена детска невинност!

Изглежда само Кери виждаше нещо нередно в предложението на Макреди. Джун беше изпаднала почти в екстаз, когато й съобщи.

— Той те харесва, малката! Наистина те харесва! При това Макреди е точно висок, тъмнокос и красив!

— Той е отшелник… Влюбен е в духа на починалата си съпруга — отбеляза Кери.

— Ти също си влюбена в духа на твоя мъртъв мъж. Двамата сте си лика-прилика!

— Изобщо не сме един за друг! Сигурна съм, че той вече си е уредил прекарването там… ъ-ъ… в някои отношения. Аз отивам като…

— Бавачка? — подсказа й Джун.

— Точно така!

— Но нали ти го поръчахме висок, тъмнокос, красив и богат… За Коледа…

— Аз не съм! Ти го поръча! — напомни й Кери.

— О, как забравих, Джеръми каза, че за теб трябва да потърсим някой, на когото гащите да не му се подават от колана…

— Разкарай се оттук! — изръмжа Кери и изгони Джун от стаята си…

С наближаването на заминаването, Кери ставаше все по-нервна. Да, Макреди я покани заради Дани, но това не означава, че я е наел за бавачка. Но не я е поканил и като гостенка. Тогава къде е мястото й?

Тя облегна глава на прозореца и усети студа през стъклото. От притеснение стомахът й бе свит на топка.

До бордюра спря джип и Кери учудено съзря Джейсън, който излизаше от вратата на шофьора. Беше с джинси и кожено яке. Гологлав, въпреки студа. Черната му коса беше разрошена и падаше върху челото. Очите му блестяха.

Той вдигна поглед и я видя. Усмихна й се и махна с ръка. И Кери отново усети неустоимия му чар…

— Той дойде! — крещеше щастливо Дани.

— Да, пристигна! Вземай чантата си! И недей да викаш така, защото ще ни изпратят обратно още на втория ден! — скара се тя на момчето.

Но Дани беше неудържим. Очите му грееха от щастие. Грабна сака и се запъти към вратата. Отвори я в момента, когато Джейсън Макреди се появи на прага.

— Исках да видя дали сте готови — каза той на Дани. — Както изглежда, можем да тръгваме.

— Да, господине! Много ви благодаря! Това е направо страхотно! Разбирате ли, страхотно… О, аз дали не забравих да ви благодаря?

— Благодари ми вече, Дани. — На Джейсън явно му беше забавно. — Аз също ти благодаря, че идваш с нас. Анджела е много щастлива. Тя е в колата. Искаш ли да отидеш при нея? Аз ще донеса чантата на майка ти.

Дани изтича навън. Кери се намери лице в лице с Джейсън Макреди. Облиза устни, уплашена, че ще проличи нервността й. Погледите им се срещнаха и й мина през ума, че би останала така цял живот…

— Само тази чанта ли вземате? — попита той.

— Моля? Да, това е всичко — промърмори тя.

— Не се страхувайте! Не отивате в бърлогата на звяра…

Тя вдигна вежди и настръхна. Мъжът се усмихна още по-широко. Кери дори не предполагаше, че в този миг той се забавлява, като наблюдава как неговата малка таралежка пуска бодлите си…

Тя побърза да излезе през вратата. И не забеляза, че когато профуча край Джейсън, той вдъхна уханието на косите й, магията на парфюма й…

Самата Кери беше много чувствителна към неговото присъствие в дома й. Той бе огромен, прекалено висок за вратата. Широките му рамене изглеждаха невероятно в коженото яке…

Кери си помисли, че не би отказала, ако такъв мъж й предложи среща. Да, гащите на Джейсън Макреди не се подаваха от колана. Видът му беше безупречен. Кери съзнаваше, че отношението й към него няма нищо общо с външността му. За гащите тя се шегуваше, разбира се. Познаваше и други интересни мъже… Чарът на Макреди беше в очите му, в бръчиците около тях, в чувствения глас и в прекрасната усмивка. Кери въздъхна. За съжаление, той не й бе определил среща. Тя щеше да придружава сина си в планинския хотел на Макреди. С пламнали страни, Кери забърза надолу по стълбите. Едва на улицата успя да възвърне самообладанието си.

Децата се бяха настанили на задната седалка и си говореха. Анджела моментално се хвърли на шията на Кери, доверчива и любвеобилна.

— Благодаря ви, че идвате с нас! Татко казваше, че може да не пуснете Дани, но аз си знаех, че ще дойдете…

Джейсън Макреди седна зад волана и умело подкара по тесните улички към извънградската магистрала.

— Карате ли ски? — обърна се той към Кери. Тя само поклати глава. — Е, този проблем ще го разрешим за една седмица.

— Не се чувствайте задължен да ми търсите забавления! — дръпна се Кери. — Аз… идвам заради Дани! Не се притеснявайте за мен! — Тя подскочи като ужилена, когато докосна рамото й.

— Успокойте се, госпожо Адамс. Отиваме в зимен курорт. Там хората се учат да карат ски. С Дани сте мои гости. Най-искрено се надявам да прекарате добре.

С нея ставаше нещо невероятно. В очите й напираха сълзи. Цялото й същество искаше да се доближи до Джейсън Макреди. Да сложи глава на рамото му и да се отпусне…

Ръката му се отдръпна и Кери премига стреснато.

— Благодаря ви, господин Макреди — успя да каже тя.

— Татко се казва Джейсън! — обади се Анджела.

— Знам — каза Кери.

— А името на мама е Кери — включи се Дани.

— Известно ми е, моето момче. Благодаря ти, все пак. — Макреди се усмихна на Кери в огледалото.

— Защо си викате господин и госпожа, щом си знаете имената? — попита Анджела.

— Аз бих се справил с Кери, ако вас не ви притеснява Джейсън — предложи Макреди.

— Името ви е само от две срички. Няма да ме затрудни — обеща тя.

Странно, помисли си Кери, работеше за Джейсън Макреди от три години, а почти не го познаваше. А сега само за четвърт час вече си говореха на малки имена. Беше й топло, много топло, въпреки зимния студ…