Нейъми Хортън
Сбъдната приказка (8)

Седма глава

И наистина го направих, помисли си Катлийн и разтърка чело, за да прогони тъпата болка зад очите. Бижутата на майка й помогнаха да си върне свободата. Бяха се запазили само някои неща. Всичко останало беше разпродадено през годините, когато тя и баща й се опитваха да попречат на банкерите да им измъкнат ранчото.

Не й донесоха много пари, но бяха достатъчно. Събра някои вещи в една чанта и отиде на стоп до града, където си купи автобусен билет до Денвър. Нито веднъж не погледна назад, въпреки че плака през целия път. Сякаш нещо се откъсваше от сърцето й с всеки изминат километър, който я разделяше от единствения човек, когото беше обичала.

Той не я последва.

През първата седмица тя ту се молеше Гейдж да дойде, ту се страхуваше, че може наистина да тръгне да я търси. Накрая се увери в абсолютната му незаинтересованост по отношение на нея и опита да убеди сама себе си, че точно това беше искала.

— Кати? Има ли нещо ново? — Катлийн уморено вдигна очи и видя измъченото лице на Бет. Поклати глава, преглътна и опита да се усмихне. — Слизам долу за кафе. Искаш ли?

— Да, благодаря.

Бет стисна окуражително рамото й и тръгна към вратата. Катлийн зарея поглед към часовника. Защо се бавеха толкова? Сигурно е станало нещо лошо… Може би те просто не искаха да й го съобщят. Може би Гейдж беше починал преди няколко часа и…

Не. Тя стана и яростно закрачи из чакалнята. Гейдж няма да умре!

В същия миг вратата се отвори. Тя се обърна с примряло сърце, но не беше докторът. Декър я изгледа втренчено. Лицето му беше така бледо и изтерзано, че Катлийн го съжали.

— Лекарите казаха ли ти нещо ново? — попита тихо тя.

Старецът поклати глава. Изглеждаше съкрушен и безпомощен. Сякаш с последни сили той се добра до канапето, потъна сред възглавниците и уморено разтърка чело.

— Много дълго продължи — прошепна тревожно. — Защо продължи толкова дълго?

— Казаха, че ще им отнеме повече време.

Катлийн приближи до него и сложи ръка на рамото му. Той трепна, но изведнъж посегна и сграбчи пръстите й, без да каже нищо, дори без да я погледне.

— Обичам го! — каза Декър толкова тихо, че Катлийн се поколеба дали не й се е сторило. — Обичам момчето си.

— Знам. — Тя преглътна и преплете пръсти с неговите.

— Напускам ранчото. Ще си купя апартамент в града. Бащата не трябва да се намесва в живота на сина си.

Катлийн се изненада толкова силно, че не можа да каже нищо. Когато най-сетне проговори, запита къде са останалите.

— Изпратих ги по домовете. Проклети нехранимайковци! Единствен Гейдж има ум в главата и сега е… — Широките му рамене потръпнаха.

— Ще се оправи — прошепна Катлийн, сякаш произнасяше молитва. — Той ще се оправи.

Тя дори не чу, когато вратата се отвори и върху й падна нечия сянка. Едва тогава вдигна очи и видя доктор Хейнс. Лицето му беше посивяло от изтощение, а раменете му увиснали. Зелената хирургическа шапка беше напоена с пот. Когато очите им се срещнаха, на Катлийн й се стори, че земята под нея се продъни.

— Не — прошепна тя, потискайки желанието си да извика. — Не…

— Жив е. — Той изпъна рамене, свали уморено шапката и разтърка очи. — Мисля, че мина добре, но не можем да бъдем сигурни, преди да е дошъл в съзнание. Сега е в отделението за реанимация и жизнените му показатели са добри. Няма да ви лъжа, госпожо Рамзи. Състоянието му е много тежко и може да се влоши. Един-два пъти беше на косъм, но е здрав като бик и се бори за живот. Когато излезе от упойка, извика вашето име. Сигурно много държи на вас.

— Може ли да го видя?

Погледът на лекаря се насочи към Декър.

— Ще пусна един от вас за няколко минути.

— Катлийн трябва да бъде със съпруга си — рече твърдо старецът. — Мястото на жената е при мъжа й.

Въпреки че бе овладяла паниката си, Катлийн почувства пристъп на ужас, когато доктор Хейнс я поведе към малката, отделена със завеси стая. Гейдж лежеше като мъртвец. Обветреното му лице изглеждаше жълто на фона на снежнобялата възглавница. Няколко монитора проблясваха и бръмчаха от едната му страна. Тя проследи стабилната, равномерна крива на пулса му и вътрешно се зарадва на ритмичния звук.

Трябваше й известно време, за да се убеди, че мъжественото лице, скрито под превръзките и тръбичките, наистина е на Гейдж. Той беше прекалено тих и неподвижен. Катлийн усети, че е затаила дъх сякаш в очакване да я прониже синият му поглед, а устните му да се разтегнат в познатата усмивка.

Тя приближи, седна на стола до леглото и инстинктивно посегна към обгорялата му от слънцето ръка, отпусната върху чаршафа. Дланта му беше изненадващо топла и Катлийн преплете пръсти с неговите, като отчаяно се опитваше да спре сълзите си.

— Не можеш да умреш, Гейдж. Обичам те, по дяволите! Обичам те!

 

 

В съня си чу ридание. Намираше се в дълъг коридор. Беше тъмно, много студено и той се страхуваше. Шепотът беше изчезнал, а заедно с него и болката. Вече нямаше нищо. Нито усещания, нито гласове, никаква опорна точка с реалността.

Нищо освен студ, самота и страх.

Тогава я чу. Кати. Тя го викаше. Той се обърна тромаво в съня си и я видя на края на коридора. Излъчваше женственост и топлина. Очите й блестяха насълзени. Извика го отново и протегна ръце към него. И в същия миг страхът изчезна.

Трябваше да знае, че може да разчита на нея. Трябваше да знае, че тя ще го последва в това тъмно, студено място, ще го намери и ще го поведе към светлината.

 

 

Чувстваше се ужасно.

Гейдж се втренчи в тавана и експериментално пое дълбоко въздух. Болката се беше спотаила на границата с осъзнатото. Лекарствата го поддържаха на сантиметри от тази граница и слава богу, защото очевидно беше в тежко състояние.

Той поразмърда пръстите на ръцете и краката си и успокоен откри, че нищо важно не му липсва, а това, което се беше запазило, беше все още в изправност.

Зачуди се дали да не опита да седне, но се отказа. Ако се съдеше по броя на тръбичките, системите и бръмчащите машинарии, сигурно беше загазил сериозно. Знаеше от опит, че действието на болкоуспокояващите отслабва.

Но все пак обърна глава и се загледа в тъмнокосата жена, която седеше до него. Беше опряла ръце на леглото и отпуснала глава върху тях. Спеше. Бузите й бяха покрити с лека руменина, а между гъстите мигли проблясваха сълзи.

Беше плакала. За него.

Усети как гърлото му се стегна и внимателно премести ръка, за да я докосне. Само това, че я вижда отново, изпълни сърцето му с радост. Толкова много му беше липсвала през последните шест месеца. Жадуваше да я грабне в прегръдките си и да й признае колко глупав е бил, да й каже истината, която най-после бе осъзнал — че я обича и винаги я е обичал.

„Обичам те, Гейдж. Обичам те…“ Думите продължаваха да го изпълват с вълшебството си. Усещаше, че се е ухилил като шестнайсетгодишен хлапак. Затова го беше напуснала — не защото го мразеше, а защото го обичаше. Не е могла да си наложи да остане при мъж, който според нея не е бил способен да отвърне на чувствата й.

Катлийн трепна и се събуди. Объркана и изтощена, тя не можеше да разбере колко дълго е спала. Бе задрямала неволно. Просто опря глава на ръцете си за няколко минути и…

Ами ако нещо се беше случило с Гейдж през тези откраднати няколко минути? Ядосана от небрежността си, тя се изправи и огледа мониторите. Не знаеше точно какво гледа, но като видя зелените светлинки и ритмичните криви, се успокои.

Едва тогава разбра, че Гейдж е буден и в съзнание. Тъмносините му очи я гледаха насмешливо.

— Здравей, сладурче — дрезгаво прошепна той и се усмихна. — Май ти обърках Коледата, а?

Тя се разсмя.

— Гейдж! От колко време… Кога…

— Преди малко. — Той преглътна болезнено. — Просто лежах и се стараех да убедя сам себе си, че ти наистина си тук.

В този момент тя почувства огромно облекчение. Усещането беше толкова силно, че главата й се замая.

— По дяволите, Гейдж, изплаши ме до смърт! — По лицето й се стекоха сълзи. — Трябва да извикам някой да…

— Не. Не искам никой да идва. Само да те погледам малко…

Тя се разсмя през сълзи. Искаше й само да потъне в прегръдките му. Започна да рови из джобовете си за кърпичка, като продължаваше да хълца. Искаше да му каже, че съжалява задето не му призна любовта си, и че никога в живота си не е била толкова уплашена. Искаше да му каже толкова много неща.

— Лудост е било да излизаш с колата в такова време! Можеше да загинеш…

— Ти си най-красивото създание, което съм виждал, Кати. Липсваше ми.

— И ти ми липсваше.

— Какво се е случило с мен?

— Изгубил си контрол над пикапа и си се ударил челно в една цистерна. Полицаите казаха, че си оживял по чудо.

Той изсумтя.

— Много ли съм натрошен?

Тя се усмихна. Ето го предишния Гейдж.

— Доста. Цели пет часа те сглобяваха.

— Дано не са забравили някоя част. Не им вярвам на тия надути градски доктори.

— Може да ти прозвучи глупаво, но как се чувстваш?

— Като премазан от цистерна. Наистина беше лудост да излизам в такова време, но трябваше да те видя, Кат.

— Да ме видиш? Ти си искал да ме видиш?

— Естествено. Иначе защо да си рискувам главата? Бях ти приготвил коледен подарък, скъпа. Можех и да го изпратя, но исках да ти го дам лично. Предполагам, че е изчезнал. Ще трябва да…

— Тук е. — Катлийн се наведе и вдигна от пода металносинята кутия. — Полицаите са я намерили и са я докарали заедно с теб. И това… — Тя протегна ръка и му показа стъкленото ангелче. — Ти си го запазил.

Той сви рамене.

— Напомняше ми за теб, скъпа. — Докосна стъкленото крило и се усмихна. — Странно, преди малко сънувах ангели. По-точно този. Сънувах, че съм отново в ранчото с теб през онази Коледа, когато ти го подарих.

Катлийн го погледна и сърцето й подскочи. Той отново се усмихна. Този път подигравателно.

— Гладна кокошка просо сънува. Сънувах и онзи следобед на рекичката Файъруийд. Можех да се закълна, че сме отново там заедно. Толкова беше истинско. И когато си бях счупил крака, а ти ми донесе обяда. Аз се вбесих и накрая се любихме цял следобед.

Тръпки полазиха Катлийн. Беше невъзможно, разбира се. Просто съвпадение. И все пак…

— Странно, но и аз мислех за същите неща, докато беше в операционната. Беше като сън с отворени очи. Толкова ярко… Ами онзи следобед, когато приготвях курабиите, а ти ми помогна да ги намажа с глазура. Сякаш усещах вкуса й в устата си.

— И по-късно същата вечер пред камината… Могат ли хората да сънуват едни и същи неща?

— Може би, ако се постараят.

— Колко е часът?

— Часът? — Тя погледна намръщено часовника си. — Минава два. Защо?

— Коледа е. Можеш да отвориш подаръка си.

Тя тихо се засмя.

— Да седя тук и да разговарям с теб ми стига. Не ми трябва нищо друго.

— Отвори го.

От изражението му разбра, че всякакви възражения са безсмислени и отстъпи. Съзнаваше, че ако й бе останал поне капка здрав разум, трябва веднага да извика лекар, но се подчини на желанието му.

— Не мога да разбера защо просто не си ми го изпратил по пощата. Какво би могло да бъде чак толкова важно, че да рискуваш живота си…

 

 

— Бижутата на мама.

Същите, които беше заложила преди шест месеца, за да напусне „Тангълфут“.

— Малко неща остават скрити за мен, скъпа. Собственикът на заложната къща ми се обади в деня, когато си ги занесла. Скоро отидох и ги откупих. Знам колко много държиш на тях. Стори ми се някак несправедливо, че ти се е наложило да ги продадеш само за да се отървеш от мен.

— О, Гейдж!

Очите й отново се напълниха със сълзи. Тя ги преглътна с усилие.

— Аз сгреших, Кати. Отраснах с мисълта, че името Рамзи ми дава правото да получавам всичко, каквото пожелая. Не съм бил прав. Истинските неща трябва да се заслужат. Аз не те заслужавах.

— Гейдж, моля те…

— И още нещо. — Той посочи кутията. — На дъното има един плик.

С премрежен поглед Катлийн измъкна плика и го отвори. Вътре имаше няколко листа, скъсани наполовина.

— Нямам право да те обвързвам в брак, който е против волята ти. Искам те, Кат, но не така.

Катлийн онемя и недоумяващо се втренчи в документите. Почуди се каква ли е тази жестока шега. И внезапно осъзна, че той съвсем не се шегува.

— Брачното ни свидетелство — прошепна тя.

— Обичам те, Кати. Но не искам да те задържам насила.

— Но аз мислех…

— Че това е само бизнес? — Гейдж се усмихна тъжно. — По дяволите, никога не си била само бизнес за мен. Ти беше дъщерята на Бру Лангфорд. Знаех, че нямам шанс да се оженя за теб. Надявах се, че ако поживеем заедно, рано или късно ще ме обикнеш. Но не се получи. Тогава разбрах, че те обичам, но не можех да ти кажа, защото щях да наруша обещанието си.

— И аз се страхувах по същата причина.

— Всичко започна онзи следобед на рекичката Файъруийд. Ако имаше някакъв друг начин, щях да използвам него, Кати. Щеше ли да се омъжиш за мен, ако ти бях предложил открито?

Тя го погледна замислено.

— Не. Не и докато баща ми беше жив. Семейството ти също нямаше да се съгласи. Декър прие само заради „Хай Мейса“.

— Обичам те, Катлийн.

Тя се усмихна тъжно и погледна накъсаните документи в ръцете си.

— Изгубихме много време.

— Чу ли какво ти казах, Кати? Казах, че те обичам.

Нетърпението в гласа му я накара да се усмихне.

— Чух те.

— Е?

— Какво?

— Преди малко ти каза, че ме обичаш. Ще умреш ли, ако го повториш?

Катлийн се опита да сдържи усмивката си.

— Мислех, че умираш, Гейдж. Да не говорим, че беше в безсъзнание. Човек приказва какво ли не, когато някой е в такова състояние.

Очите му потъмняха застрашително.

— Кати…

Тя се засмя, наведе се и го целуна.

— Обичам те, Гейдж Рамзи.

— Достатъчно, за да се омъжиш за мен?

— Вече сме женени. Забрави ли?

Гейдж я погледна сериозно.

— Искам да кажа наистина, Кат. Без сделки и условия. Само ти и аз, завинаги. Така, както трябва да бъде. — Той се усмихна и я погали по бузата. — Кажи ми, че ще се омъжиш за мен, Кати. Отново.

— Да — отвърна тя и наведе устни към неговите.

Можеше да се закълне, че видя малкото стъклено ангелче да се усмихва.