Пеги Уеб
Хитрините на чичо Роско (5)

Пета глава

Рут преглътна сълзите си. Никога плановете й не бяха рухвали така изведнъж. Господи, защо й се случи именно на Коледа, празника, който чакаше цяла година…

— А сега какво да правя? — едва прошепна тя.

Очакванията й за щастлив ден бяха разбити на пух и прах. Чичо Роско си бе легнал, уморен от вълненията около тази невъзможна любов, в плевника Джон сигурно замисляше ново ужасно отмъщение, а тя, представете си — украсяваше елхата. Фантастично преживяване, няма що! Нищо подобно нямаше да се случи, ако си беше останала вкъщи. Щеше да звънне на Джон Дейвис, да му каже едно „Много съжалявам, за това, което ви наговорих“ и да прекара съботата в предпразнична суетня в уютния си апартамент. Щеше да опакова подаръци и може би щеше да изпече един голям шоколадов кейк, но… Ако не беше дошла, никога нямаше да разбере какво е да бъде в опияняващите прегръдки на Джон Дейвис.

Колко ли ще седи в този плевник?! Кога най-после щеше да се върне? А дали пак щеше да я прегърне? Затвори входната врата и огледа стаята. Седна пред елхичката, която очакваше своята украса, за да се превърне в истинско коледно дърво и се замисли.

„Рут Мобли — каза си с наставнически тон, — да желаеш нещо е едно, а да го получиш — съвсем, съвсем друго. Украси тази елха и си тръгни най-после!“

Свали една кутия от горния рафт на шкафа и започна да изважда играчките и гирляндите. Почувства се по-добре, все пак правеше нещо. Мисълта за Джон обаче не я напускаше. Какво толкова се бавеше в този плевник? Колко му трябва, за да разпрегне едно магаре? Както и да е, няма да мисли повече за това. Ще отиде в кухнята да си направи един силен чай и ще продължи да украсява елхата.

 

 

Джон разпрегна Хенри, изчетка го и го завърза до яслите. Не му отне много време — Рут сигурно още украсяваше елхата. Наистина, дали бе още там, самата тя прекрасна като коледното дръвче? Ето, пак тези мисли… Имаше само два начина да разбере — да отиде до къщата или да се качи в плевника и да погледне през прозорчето. Не че го беше страх, не. Просто за по-лесно ще се качи да погледне.

Колата на Рут бе още там. Седна, кръстосал крака в сламата и зачака. Бе топло и уютно. Доспа му се. Искаше да се зарови в сламата, да заспи, да забрави всичко — и хитрините на Рут Мобли, и щуротиите на чичо си.

Лежа така двадесетина минути, но колата на Рут си стоеше пред къщата. Скочи и изтупа сламата от дрехите си. Какво всъщност му ставаше? На какво се правеше?! В края на краищата, той бе известният в цял Сиатъл адвокат Джон Дейвис и въобще не му отиваше да се крие в плевника. Ако можеха само да го видят отнякъде колегите му, щяха да изпопадат от смях. Веднага се връща вкъщи и слага край на тази глупава история!

 

 

Като влезе в стаята, Рут още се ровеше в кутията с играчки. За миг трепна, но си спомни какво беше решил.

— Мислех, че си свършила.

Рут подскочи. Копринената й коса проблесна на светлината и лицето й пламна.

„Май по-добре да си бях останал в плевника“ — помисли Джон.

— Знаеш ли, не мога да намеря звездата — оплака се Рут.

— Моля? — Джон виждаше не една, а две звезди, блестящи в сините й очи. Бореше се с желанието да й повярва. Не трябваше да се оставя да бъде оплетен от привидната й невинност. Не трябваше да забравя урока, който му даде Сюзан Крамър.

— Тук трябва да е, сигурна съм.

Джон погледна елхата.

— Изглежда страхотно!

— Беше наистина прекрасна — разкошните гирлянди и лъскави играчки я правеха направо вълшебна. Изглежда, всичко, до което се докоснеше Рут, се превръщаше в приказка. — Не мисля, че й трябва звезда.

— Звезда трябва да има всяка елха. — Рут го погледна. Явно пак се е търкалял в плевника — по джинсите му имаше полепнала слама. Странни, опасни мисли се въртяха в главата й. Копнееше да го докосне.

— Рут… — Тя не го погледна. Не смееше, още не… — Остави елхата, Рут. Вече е готова. — В ледения глас на Джон отекнаха заповеднически нотки.

Рут се обърна неохотно:

— Пак ли ме гониш?

— Мисли каквото си искаш.

Не, не беше в състояние да каже на Рут Мобли цялата истина. Истината защо не трябваше да бъде близо до него…

— Направих всичко, за да станем приятели, Джони! Извиних се… Направих и шоколадени курабийки, и закуска… Жертвах си съботата, дойдох да украсявам тази елха… А какво излезе?

— Не се тревожи, няма да си губиш повече времето. Аз ще се грижа за чичо.

— Казах ти вече, чичо Роско ми е приятел. Не смятам, че си губя времето.

— В такъв случай… Как гледаш на чек от петстотин долара, например?

— Петстотин долара! — Обля я студена пот. Причерня й пред очите. Никой не беше се отнасял така с нея. — Ти какво? Смяташ да ме купиш за петстотин долара?!

— Не ти ли стигат?

— Що за човек си, за бога! — пристъпи към него тя. Очите й мятаха мълнии.

— Животът ме е научил да бъда преди всичко практичен.

Рут продължаваше да се приближава все така решително. Трепереше цялата. Гневът й вдъхваше смелост. Джон изглеждаше недостъпен като каменен сфинкс. Единствено дъхът му показваше, че е човек от плът и кръв.

— Как смееш да ме гониш от тази къща, от дома на чичо Роско?! Как смееш да се отнасяш с мен все едно съм някаква използвачка! И като си помисля само, че ти направих шоколадени курабийки, а ти…

— На кого, на мен?!

— На чичо Роско — поправи се бързо Рут. Усети, че губи самообладание. Ръцете й искаха да го докоснат. Сърцето й заповядваше да го прегърне. Но разумът й се опитваше да разгадае намеренията му. — Прав сте, господин Дейвис, елхата може и без звезда. Тръгвам си.

— Приятен път тогава.

— Не си въобразявай обаче, че няма да се върна.

— Надявам се да не го сториш! Всъщност, ти какво, дуел ли ми обявяваш?! Предупреждавам те, Рут, не се захващай с мен, никога не губя!

— Интересно, какво си въобразяваш, Джони? Хенри ме интересува, не ти.

— Какво, магарето ли?

— Ами да! Ти не знаеш, разбира се, но всяка Коледа той е звездата на училищното празненство. Е, старичък е малко, но не мога да си представя представлението без него — усмихна се лъчезарно Рут. — До скоро, Джон Дейвис.

— Само през трупа ми… — промърмори Джон, след като вратата хлопна.

Чу я как запали мотора. Старата кола плавно се плъзна по чакъла.

Беше успял да я вбеси. Когато са ядосани, жените обикновено погрозняват, но гневът бе превърнал Рут в огнена красавица.

Чувстваше се някак отмалял. Цялата му енергия се беше изпарила. Усещаше пустота в сърцето. Отново се бе държал грубо. Защо, та той не беше такъв! Е, Рут каза, че утре ще се върне. За магарето, разбира се.

Изведнъж усети мирис на тютюн. Скочи и се запъти към стаята на чичо Роско. Завари го в леглото, настанил се сред възглавници като цар, да прави кръгчета дим с пурата си.

— Чичо, моля те, на твоите години, а и в твоето състояние не бива да пушиш!

— По дяволите, та човек не може и една пура да запали! На, вземи я.

Прекалено лесно се бе предал. Джон стана подозрителен.

— Я да видим, какво друго си направил? — каза той, докато гасеше пурата му в пепелника.

— Трябва ли да съм направил нещо?

— Изглеждаш ми гузен.

— Не сме в съда, Джони, не забравяй! — Старецът затвори очи. — Ти си говори, а аз може и да подремна.

Джон сви рамене и тръгна към вратата, но развитата в съдебните зали интуиция го накара да застане нащрек. Дръпна одеялото на чичо си и видя звездата, която Рут упорито търсеше.

— А това какво е, чичо?

— Ами трябваше да я взема. Отмъкнах я, когато Рут бе в кухнята — захили се старецът. — Иначе щеше да си отиде, още преди да се върнеш.

— Трябва да почиваш, не да се занимаваш с детинщини, чичо.

— Детинщините ме подмладяват. — Роско впери очи в племенника си. — Къде е Рут? Да не би да си е тръгнала вече? Вие какво, пак ли се дуелирахте?

— Не се дуелирам, чичо, само отстоявам мнението си. Нищо особено, просто едно недоразумение.

— Хм… Какво недоразумение?

Джон се замисли. Какво му ставаше? Той, страшилището в съда, оставяше Рут и чичо му да си правят с него, каквото им скимне. Сега усилията му да ги обуздае му се виждаха направо смешни. Всъщност, цялата тази история изглежда ужасно смешна и глупава.

Засмя се. Без да разбира защо, чичо Роско се присъедини към смеха му. Смяха се дълго и от сърце. Накрая, през сълзи, старецът попита:

— Ама ти на какво се смееш?

— На Рут Мобли. Въобразява си, че може да се изпречи насреща ми и да спечели.

— Да спечели? Какво да спечели?

— Представи си, иска да вземе Хенри за коледното представление в училище.

— И ти какво й каза?

— Отказах й, разбира се. Човек в твоето състояние не бива да се безпокои с такива работи. Мисля, че нямаш нищо против.

— Аз не, но Хенри ще побеснее. Та той обожава тези коледни представления!

— Извини ме, чичо Роско, но магаретата нямат склонност към абстрактно мислене и не разбират какво е Коледа.

— Опитай се да го обясниш на Хенри и ще видиш какво ще ти се случи.

— Ще се справя с него, не се бой! — закани се Джон. — Сега отивам да приготвя обяда. След това ще се занимая с твоите делови въпроси, не искам да се тревожиш за нищо.

 

 

Роско се размечта. Видя Рут и Джон у дома. Заедно. И внучета наоколо — пълзящи, тичащи, смеещи се. Май трябваше да направи нещо. Тези зайци можеха да почакат някоя и друга годинка. Или само му се е сторило, че е чул песента им… Стар е все пак, слухът му не е като едно време.

Свирукайки си, Джон извади сандвичи от хладилника. А той не си подсвиркваше често. Причината е Рут, чичо Роско бе готов да се обзаложи.

Докато се хранеха, старецът обмисляше плана си. Когато свършиха с обяда и Джон предложи да идат при адвоката, планът беше готов.

— Какво си се разбързал, все едно вече съм пътник. Това ме потиска. Да оставим адвоката за по-нататък, а?

— Извинявай, чичо. Днес няма да те занимавам с тези неща.

Лицето на стареца грейна. Джон не бе успял да разгадае плана му.

— Ще ми се, Джони, да направиш коледните покупки. Ето ти списък на хората, за които искам да купиш подаръци.

Нямаше накъде, Джон се съгласи. Въздъхна и се качи горе да се преоблече. Прегледа списъка и се качи в колата.

Старецът се запъти към плевника. Хенри се притисна към него и Роско го почеса зад ушите.

— Трябва да си поговорим за хиляди неща, приятелю. И моля те, не се дръж грубо с мен.

 

 

Рут беше във вихъра на коледните покупки, носеше се от магазин на магазин. В един от най-луксозните, пред щанда за парфюмерия, забеляза Джон. Първата й мисъл бе да се скрие някъде и после да избяга. Не можеше да забрави така лесно тежките му обиди. Реши обаче, че не е малодушна, а и времето не й стигаше. Започна да избира любимите марки козметика за приятелките си. От време на време поглеждаше към Джон. Беше обграден от шишенца парфюми. Отваряше ту едно, ту друго, помирисваше го и го оставяше безпомощно. Приличаше й на изгубено дете.

Стига глупости! Защо да излага на показ най-съкровените си чувства пред такъв циник като Джон Дейвис? Извърна поглед и плати. Но и с гръб към него усещаше присъствието му. Краката й омекнаха. Не можеше да контролира тялото си. Ами сега!

— Весела Коледа, госпожице Мобли! Желая ви много щастие — обърна се към нея продавачката и й върна с усмивка кредитната карта.

— Весела Коледа и на вас! — Рут също се усмихна и тръгна към изхода.

Насред пътя разбра, че не беше в състояние да излезе, докато Джон Дейвис е още там. Постъпваше като глупачка, като слабохарактерна романтичка… Но мъжът, прегръщал я така страстно, бе само на една крачка.

Тръгна към щанда за парфюмерия. Джон не я забеляза, залисан да избира парфюм.

— Здравей, Джони!

Той се обърна. В очите му проблеснаха искри, но се овладя и я погледна с хладно безразличие.

— Не очаквах да те видя тук.

— Аз също.

Рут чувстваше, че той отново не й вярва. „О, Джони, повярвай ми, моля те“. Сърцето й биеше бясно.

Той се усмихна. Усмихнат, беше прекрасен. Лицето му придоби дяволитото изражение на десетгодишно момче.

— Сега, като сме на неутрален терен, мисля, че поне трябва да се държим любезно един с друг, нали?

— Поне?! — Рут се усмихна и се приближи още малко. Докосна го. Нямаше какво да крие от себе си — не беше случайно. Затаи дъх, очаквайки, че той ще се отдръпне, но Джон не го стори. Рут бе благодарна и на това. Животът отново бе станал хубав.

— Парфюм ли ще купуваш, Джони?

— Уви, да — усмихна се той.

— Сигурно ще мога да ти помогна. За някой с по-изискан вкус ли?

Джон впи поглед в нея. Рут се изчерви. Тези негови очи… Винаги я караха да се чувства смутена.

— Ами… Ти избери — рече той.

Рут усети, че настроението й се изпарява. И през ум не й бе минало, че Джон сигурно си има приятелка. Такъв красив и преуспяващ мъж — навярно си има по една на всеки ъгъл!

— Добре. — Опита се гласът й да звучи закачливо. — Ако ми я опишеш, сигурно ще мога да ти помогна.

— Хм… Понякога прилича на лятна буря, помитаща всичко по пътя си, мятаща сини мълнии. Друг път е като цвете, скрито в горската дъбрава, мила, нежна, плаха…

Рут го гледаше с широко отворени очи и едва дишаше.

— Сигурно много я обичаш, Джони — промълви тя.

„Господи, какво ми става? — помисли си Джон. — Нима съм се влюбил в тази жена?“ Това беше невъзможно! Любовта е за глупаците, а той може да е всичко, но не и глупак.

Джон се отдръпна и взе първото попаднало му шишенце парфюм. Тонът му стана рязък:

— Е… Какво ще ми препоръчаш, Рут?

— За такава жена… Определено нещо с аромат на диви летни цветя.

О, Господи! Лято… Аромат на орлови нокти! Отговорът беше толкова близо до ума, че Джон се чудеше как досега не се е сетил. Та Рут използваше парфюм с аромат на орлови нокти! Даже сега, в големия магазин, се чувстваше нежното му ухание. Как можа да го забрави? Когато беше в прегръдките му, то се носеше от косата й, от кожата й.

Отстъпи и се освободи от сладката топлина на ръката, допряна до неговата.

— Благодаря. Беше много любезно от твоя страна.

Рут разбра, че за пореден път я отпращат, но не възрази. Ако не друго, поне беше свикнала Джон да я отпраща като досадница.

— Радвам се, ако съм ти помогнала — каза тя, отдалечавайки се.

Остави го на щанда за парфюмерия да избира парфюм. За друга жена! За жена, която беше описал така поетично!

Господи, как ли щеше да й се скара майка й, ако беше жива? „Не ми казвай само, че си влюбена в мъж, който обича друга, Рути! За бога, как е възможно? Бъди по-твърда, имай поне малко гордост.“

Майка й обаче не беше срещала мъж като Джон Дейвис. Рут забрави и обидата, и гордостта си. Скри се при вратовръзките, шпионирайки мъжа, в когото вече знаеше, че е влюбена. Никой не може да й забрани да го гледа, дори да принадлежи на друга!

— Мога ли да ви помогна, госпожице? — Рут подскочи. Погледна объркано продавача, който изникна иззад щанда. — Харесвате ли някоя от вратовръзките ни? Те са наистина чудесен коледен подарък.

— Да… Добре. Ще взема тази. — Подаде на продавача първата, която й попадна.

По пътя към касата Рут си мислеше: „Не, това е невъзможно. Не може чак толкова бързо да се влюбя в Джон Дейвис. Сигурно това не е любов, може би е от сезона или пък някакви хормони, кой знае.“

Продавачът й подаде вратовръзката. Тя я прибра в чантата при другите коледни покупки и погледна към щанда за парфюмерия.

Джон Дейвис си беше тръгнал. Не-е, нямаше и намерение да му подари вратовръзката. Просто щеше да го удуши с нея затова, че обичаше друга!