Пеги Уеб
Хитрините на чичо Роско (8)

Осма глава

Когато Джон надникна в стаята, видя Рут заобиколена от бъбриви второкласници. Спря се на вратата да я погледа. Вярваше, че човек най-добре може да прецени противниците си като ги завари неподготвени. Не че Рут му бе противник — вече не… Какво всъщност беше тя за него? Все още не можеше да каже. Но като я гледаше такава, с искрящи сини очи и златиста руса коса, обградена от палави ученици, се почувства сякаш изведнъж са му подарили цяла сладкарница, пълна с какви ли не вкуснотии.

Рут вдигна поглед и очите й светнаха. Усмихна се и тръгна към него.

— Здравей, Джони!

Двадесет чифта любопитни очи се впиха в него. Двадесет гласчета тихичко зашушукаха нещо.

— Деца! — Рут плесна с ръце и повиши глас. — Искам да кажете „Добре дошъл“ на господин Джон Дейвис — племенника на чичо Роско.

— Вие ли сте този, с магарето? — попита едно малко любопитно момченце.

— Не, магарето е на чичо ми. — Джон се усмихна и влезе в класната стая.

— Госпожица Мобли ни каза, че то се нарича Хенри — изви гласче слабичко русо момиченце. Повдигна паднал върху челото му рус кичур и впери очи в Джон.

— Госпожица Мобли ни каза, че магарето няма… Че то няма да… ъ-ъ…

— Да участва в пиесата, Клара — подсказа Рут.

— Защо, господин Дейвис? Как ще изиграем пиесата, кажете ми? — Устните на Клара се разтрепериха.

— Ами… — Джон се обърка. Не знаеше какво да отговори. Едно е да каже на Рут, че Хенри няма да бъде коледното магаре тази година, друго — на тълпа ентусиазирани седемгодишни хлапета. Рут се притече на помощ.

— Деца, обясних ви, че господин Роско не е много добре и не бива да го тревожим за такива неща. Може би за другата Коледа…

Звънецът би и спести на Рут по-нататъшни обяснения. Децата веднага забравиха за магарето и хукнаха към вратата. Джон трябваше да се отдръпне, за да не го пометат. След като и последното излезе, Рут затвори вратата и погледна Джон въпросително.

— Дойдох да ти кажа, че промених мнението си — съобщи той. Лека руменина заля бузите на Рут. Джон побърза да уточни. — Става дума за Хенри. — Споменът за плевника бе още жив и не му се искаше историята да се повтаря. Може и да не избяга сега толкова лесно, колкото вчера. Трябваше наистина да внимава.

— За Хенри ли? — Рут бе очаквала друго.

— Не трябва да ви лишавам, теб и чичо Роско, от удоволствието да видите Хенри в коледното представление.

— Аз не биваше да настоявам. Голям инат съм. Все пак, чичо Роско не е добре и… — Докато говореше, Рут го доближи. Не можеше да устои на магнетичното му присъствие. Нищо, че можеше да се опари от пламъка на своята любов!

— Говорих с лекаря. Каза, че състоянието му е много добро. — Джон също пристъпи, сякаш невидими конци го теглеха към нея.

— Е, това са добри новини.

Рут вдигна ръка. Джон почти усети нейната ласка на лицето си. Копнееше за това докосване, желаеше го с цялото си същество. Пристъпи към нея, но тя неочаквано се отдръпна. Джон се укори за глупостта и наивността си. Какво си въобразяваше той? Време бе да си тръгне, да се спаси от това изкушение.

— Добре… — отстъпи крачка назад. — Ако решиш все пак да вземеш Хенри, обади ми се.

— Реших да не се инатя повече. Коледа не е време да искаш, а да даваш. — Тя отпусна ръка. — Няма да променя мнението си, Джони, за каквото и да е…

Да, Рут просто му прехвърляше топката. Допреди два дни за него тя бе просто една хитра жена, хвърлила око на парите на чичо му. Сега нещата се бяха променили. Разбра, че е благородна и искрена. Винаги тя бе идвала първа при него. Смело призна, че го обича, без да знае дали той ще й отвърне със същото. Опита се да го промени, да събуди чувствата му… Но остави следващата стъпка на него. Джон винаги се бе оправял в студения пресметлив свят на Сиатъл, но в света на любовта бе безпомощен.

— Честита Коледа, Рут — каза най-накрая.

— Честита Коледа, Джони.

Той се запъти към вратата, а тя извърна глава към прозореца. Бе чувала, че има различни видове любовна мъка. През тези два дни ги бе изпитала всичките. Какво ли още я чакаше…

Джон се качи в колата си. За миг се обърна и погледна към училището. На Рут й се стори, че я вижда, но не й даде никакъв знак. Запали мотора и потегли.

Тя остана загледана след него. Нарисува с дъха си две сърца на стъклото.

— Честита Коледа, любов моя — прошепна. Затвори очи и отправи молитва за чудо.

 

 

Следващите два дни бяха като че ли най-дългите в живота на Джон. Рут не се обаждаше, не идваше на гости. Все едно бе изчезнала.

Вечерта на втория ден Джон скочи от стола си и нервно закрачи из хола. Чичо Роско остави вестника и го погледна над очилата.

— Какво става с теб, Джони? Мяташ се като див звяр в клетка.

— Ще ида да донеса още дърва за огъня.

— Ами! Не на мен тия. Пак ще стоиш навън, ще тъгуваш, ще съзерцаваш луната като някой Ромео. Да не мислиш, че не съм те видял!

— Какво, пак ли си ме шпионирал?

— О, просто така си убивам времето, след като изгони Рут. С теб и един шах човек не може да изиграе.

— Чичо, мислех, че приключихме с този въпрос.

— Лично аз не съм приключвал. — Старецът отново се залюля на стола си. — Ако аз например, исках да покажа на една млада жена, че съм се държал като пълен глупак, щях да заведа Хенри утре към два на училищното представление. После щях да се промъкна, да й кажа две-три сладки думи и да хукна с нея до някой мотел да правя бебета, докато не съм забравил как става това — захили се чичо Роско. — Умна приказка, а, Джони?

Джон се усмихна:

— Значи ли това, че ако не изпълня съвета ти, ще има още лук?

— О, може и нещо по-лошо от лук. Ние с Хенри сме пълни с мръсни номера.

Сякаш да потвърди думите му, Хенри изрева от обора. Джон се разсмя:

— Изнудвате ме, значи!

— Внимавай, момчето ми, и по-лошо може да стане. Можеш да я загубиш.

Навън под звездите Джон се замисли над думите на чичо си. Ако сега изпусне любовта, какъв живот го чакаше занапред? Подредени, ангажирани, напрегнати дни. А нощите?

Дълго време стоя така в студената декемврийска вечер, замислен за бъдещето.

 

 

Рут се бе спотаила зад завесите, за да може да подсказва на второкласниците си. Мека светлина осветяваше сцената и й придаваше известна тайнственост като в библейските легенди. Иначе декорите не бяха нищо особено — картонен обор, куп слама за малкия Исус, странни животни — маскирани деца. Гълъби в сиви анцузи и гъши пера по качулките разговаряха в момента с една крава — причудливо създание от две части, чиято задница често не следваше предницата:

— Виждаш ли тази звезда на небето? — попита един от гълъбите — малката Клара.

— Да — рече Уанда, предницата на кравата.

— Какво ли е това? — попита Брус, задницата на странното създание.

Раздвижването сред публиката показа, че Мария и Йосиф са се запътили към сцената. Рут бе доволна. Децата се справяха много добре.

— Това е велико… — провикна се Клара, но замлъкна.

— Събитие — подсказа й Рут. Клара започна отново:

— Това означава велико…

— Вижте, вижте! Та това е Хенри! — развикаха се от всички страни.

Малчуганите развълнувано запляскаха:

— Магаре! Истинско магаре!

На сцената се появиха Йосиф и Мария, възседнали магарето. Рут се извърна и видя Хенри, пищно разкрасен, достолепно да пристъпва напред. Погледна към публиката и забеляза седнал на първия ред чичо Роско. Устните й затрепериха и тя изпусна сценария. Значи все пак са дошли, значи…

— Това означава велико събитие! — изкрещя Клара и се втурна към Хенри.

— Иа-иа — изрева Хенри. Рут се просълзи от щастие.

— Това значи, че те обичам. — Чу се зад гърба й гласът на Джон.

Рут бавно се извърна.

— Нима дойде? — едва прошепна тя.

— Днес е ден, в който стават чудеса — рече той и я прегърна. — Обичам те, Рут, и не намерих по-добър начин да ти го кажа…

— И доведе Хенри тук, само за да ми кажеш, че ме обичаш?!

— Исках да го яхна, но Йосиф отсече, че съм твърде голям и не ми даде — усмихна се той и погали златистата й коса. — И ти ли мислиш така, Рут?

— Не, точно такъв ми харесваш.

Очите й блестяха. Надигна се на пръсти да го целуне. Целуваха се дълго и страстно, без да обръщат внимание на бъркотията наоколо.

На сцената цареше хаос. Задните части на трите крави се бяха измъкнали, за да разгледат по-добре Хенри. Предните гонеха гълъбите по сцената и ги бодяха с картонените си рога. Йосиф заряза Мария и отиде да се въргаля в сламата с другите. Дузина малки момченца от публиката бързо се качиха при него. Сред всичката олелия, уплашен, Хенри нададе оглушителен рев.

Джон вдигна глава:

— Хей, ще изпуснем най-важното събитие!

— За мен ти си най-важното събитие, Джони — притисна го към себе си Рут. — Просто не мога да повярвам, че ме обичаш. Това е чудо!

— Наистина е вълшебство! — вдигна я на ръце той и я понесе към картонения обор на сцената. Там, на колене, пред петстотин малки ученици, я попита:

— Ще се омъжиш ли за мен, Рут?

— Да, Джони! Хиляди пъти „Да“! — Рут падна на колене и го прегърна.

Малката Клара взе нещата в свои ръце. Застана в центъра на сцената и се провикна към публиката:

— Отворете сърцата си за Исус! Господ да ви поживи, дами и господа, и лека нощ на всички вас.

Джон помогна на Рут да слезе от сцената.

— Ще й дам, но нека първо да наградя теб… — и Рут се отпусна в обятията му, а чичо Роско, разбрал какво ще последва, дръпна завесите.

 

 

Джон и Рут се ожениха на Коледа във фермата на чичо Роско. Церемонията бе кратка, но красива. След като церемонията приключи, Джон вдигна Рут, за да сложи новата звезда на елхата.

— Това е началото на нашето щастие, Рут!

И двамата се загледаха в кристалната звезда, която разпръскваше вълшебна светлина наоколо.

— Това, което искам да знам, е — намеси се чичо Роско, — кога всъщност ще се заемете с бебетата!

Рут и Джон се засмяха:

— Ще работим по този въпрос, чичо Роско.

Джон намигна на стареца и поведе съпругата си към спалнята. Тяхната първа брачна нощ!

Чичо Роско потъна в стола си. Неочаквано му се причуха приглушени звуци. Стана и отиде до прозореца. Свечеряваше се. Снегът тихо се ронеше от небето. Лунната светлина меко осветяваше поляната пред фермата. Зайците се бяха събрали и пееха. Пееха своята песен. Чичо Роско отвори прозореца и се заслуша. Тихичко се засмя и прошепна:

— Ама и аз! Как не се сетих? Та зайците пеят просто, защото е Коледа.