Пеги Уеб
Хитрините на чичо Роско (7)

Седма глава

Рут бе уверена, че така трябва, че постъпва правилно. Просто инстинкт, интуиция на влюбена жена. Колко е непредсказуемо сърцето… Ще му се отдаде изцяло, ще му се отдаде, за да докаже любовта си, за да събуди дълбоко заспалите в него нежност и доброта. Знаеше, че Джони е мил, сърдечен, но и дълбоко наранен човек.

Тя го чакаше, обляна в лунна светлина. Подаде му ръка и каза:

— Ела, позволи ми да те обичам, Джони.

Той слепешком я последва. Прегърнати, потънаха в уханното сено и устните му потърсиха нейните. Любовта, която изпитваше към него, се чувстваше в начина, по който го докосваше, в целувките й. Рут нежно прошепна:

— Обичай ме, Джони, моля те, обичай ме! — И страстно го притисна към себе си.

— Рут… Рут… — Джон не можеше да се откъсне от нея. Тя беше наистина прекрасна. Бе сигурен, че е искрена и затова бе още по-трудно да устои.

Благородството не му позволяваше да се възползва от наивността и любовта на една жена, колкото и да я желаеше, но не можеше да се откъсне от нея — още не. Притисна я в прегръдките си. Устните му се впиха в нейните. Готовността, с която тя отговори на страстната целувка, разруши всичките му задръжки.

Рут разкопча ризата му. Прокара пръсти по гърба му. Нейното докосване го наелектризира. Прегръщаше я, без да мисли повече за последиците. Устните му се плъзнаха по нежната й шия и започнаха страстно да я целуват. Упойващото ухание на сатенената й кожа го влудяваше. Замаян от копнеж, Джон едва прошепна:

— Разбираш ли какво правим?

— Да, Джон.

Дълго се взира в очите й, опитвайки се да открие там лъжа и коварство. Но от цялото й същество се излъчваше само невинност и любов.

— Не, Рут, недей! Нима не знаеш колко е трудно за един мъж да спре…

— Не спирай! — погали нежно лицето му тя. — Моля те, Джони, не спирай.

— Съзнаваш ли какво искаш?

— Не искам нищо от теб. Просто давам. — Прокара пръста по устните му. — Люби ме, Джони!

Косата й блестеше като злато на лунната светлина. Зарови лице и се потопи в уханието й. Чувстваше нежната кожа до лицето си.

— Рут, знаеш ли какво мога да направя с невинна жена като теб? — Лицето му изведнъж стана сурово.

— Ти си прекрасен, Джони! Просто не си се вгледал истински в себе си.

— Не съм светец, Рут. Не се захващай с мен. Ще се разочароваш, бъди сигурна. Внезапно Джон я сграбчи за раменете. — Върви си, Рут! Върви си, докато е време.

Изчисти сламките от полата й. Само един мускул, играещ на лицето му, издаваше вълнението, което изпитваше.

— Джони, моля те! — прошепна Рут.

— Не, трябва да си тръгнеш. Не можеш безкрайно да ме изкушаваш.

— Защо ме отблъскваш?

Джон я гледа дълго. Търсеше подходящите думи.

— Не, Рут, не те отблъсквам. Просто не си губи времето с такъв като мен.

— Та аз те обичам, Джон!

— Няма смисъл да продължаваме. Не вярвам в любовта.

Рут не искаше да се предава. Бе стигнала толкова далеч, че вече не можеше да се върне. За нея любовта бе всичко и тя щеше да се бори.

— Невинаги разумът разбира сърцето. — Рут го погали. — Какво чувстваш, Джони? — Той не отговори. — За мен важното е какво чувстваш, Джони. — Джон мълчеше. Тя усещаше вътрешната му борба. — Сигурна съм, че чувстваш нещо към мен, но искам да го чуя. Знам, че не съм ти безразлична. Страстта, с която ме прегръщаш, целувките ти… Кажи ми, че чувстваш същата топлота, същия копнеж, както и аз… Кажи ми, Джони, моля те!

Стояха един срещу друг. Сякаш се бяха пренесли в някаква нереална страна, където съществуваха само звездите, луната и техните чувства.

Джон нежно отблъсна Рут:

— Не мога да ти кажа това, което искаш да чуеш, Рут — сладки приказки за любов, семейство… Та аз съм един закоравял циник, който печели от защитата на престъпници, от които би се отвратила. Ще намериш някой, който да ти даде къща с градинка отпред, много деца, рунтаво куче, излети в събота, да те води на църква в неделя…

Рут мълчеше и той помисли, че си е тръгнала. Когато най-накрая проговори, гласът й бе твърд и ясен:

— Не искам нищо да ми даваш, Джони… Ти си ми нужен, само ти.

— Рут Мобли, ти си най-големият инат, който познавам!

Тя се усмихна:

— Благодаря, Джони.

Джон се бореше с желанието да я притисне пак до себе си. Но искаше да постъпи честно, благородно. Стана му ясно — Рут беше разрушила целия му практичен и подреден свят, който беше градил години наред. И сега бе объркан, беззащитен. Беше загубил самоувереността си.

— Не искам да те нараня, Рут, за бога, та аз вече достатъчно те оскърбих.

— И двамата си наговорихме глупости, Джони. Вече всичко е забравено.

— Много си великодушна към мен.

— Обичам те, затова.

Джон се замисли. Колко лесно би било да забрави горчивите си преживявания и да признае на Рут, че я обича. Нима е възможно да се оженят и да живеят щастливо? Не, много е наивно. А и Рут не би оцеляла в Сиатъл. Атмосферата, нравите в големия град бяха сурови. Жена като нея, невинна и нежна, ще повехне, ще загине.

Стисна ръката й и се взря в сините й очи.

— Съжалявам, Рут… Съжалявам, че стана така.

— Гониш ли ме? — прошепна тя.

— Аз съм… — Джон се обърка. — Няма надежда, Рут, и вината не е твоя. Ти наистина си нежна, искрена жена и аз се гордея, че си избрала точно мен, но… — Джон пусна ръката й. — Просто не съм такъв, за какъвто ме мислиш.

Рут разбра, че е загубила.

— Аз вярвам в чудеса, Джони — каза тихо и излезе.

Той остана сам в плевника. Бореше се с желанието си да я извика обратно. Но имаше ли смисъл? Та той бе постъпил правилно — чувствата само усложняват живота.

Чу старият мотор на колата на Рут, което вече набираше скорост нагоре по пътя. Джон погледна през прозорчето. Странно. Като че ли изпитваше болка. Тя щеше да му липсва.

 

 

Рут трепереше цялата, когато се прибра вкъщи. Чувстваше се наранена. Джон я бе отблъснал, бе обидил любовта й. Но това нямаше да й попречи да се върне и пак да му каже, че го обича. Рут вярваше, че не греши.

Все съществуваше някакъв начин да спечели мъжа, когото обича. Ако трябва, по цял ден ще се върти покрай печката, ще пече курабийки и ще готви, ще готви, ще готви, докато стане по-добра и от френски готвач… ще го прегръща и целува, ще му казва „Обичам те“, докато той не се предаде… Тя ще…

Изведнъж всичката й смелост я напусна. Въпреки упорството й, Джон нямаше да я обикне. За любовта са нужни двама.

Не, тя е една обикновена тридесетгодишна учителка… Ще се върне към всекидневните си задължения и ще остави Джон Дейвис на мира. Да видим какво ще стане. Може би ще стане някакво чудо…

Почувства се безкрайно самотна. Съблече се и легна в студеното легло.

 

 

На другата сутрин чичо Роско веднага разбра какво се е случило. Видът на Джон беше красноречив.

— Пак ли я отблъсна, а, Джони? — Чичо Роско разбърка кафето си и го изгледа изпод вежди.

Джон нямаше настроение за разговори:

— Ти какво, шпионирал си цяла нощ, а? Или може би измисляш нов начин да ме сближиш с Рут?

— Хе, хе, хе! — Чичо Роско се плесна по коляното. — Ама лукът свърши добра работа, нали?

Джон трябваше да обуздае нервите си. Бе имал безсънна нощ, но не трябваше да изкарва лошото си настроение на един болен, стар човек.

— Не искам да те разочаровам, чичо Роско, но не храни напразни надежди. Рут е красива и млада и съм сигурен, че ще бъде отлична съпруга. Но не моя. — Стана и започна да прибира масата. — А сега да се заемем с твоите сделки и да помислим какво ще правим за Коледа.

— Хм… А аз си представях сватба по Коледа…

— Май трябва да се откажеш от тази идея, чичо Роско.

— Да се откажа?! Никога!

И наистина, през целия ден измисляше как да ядосва Джон. Пушеше там, където беше сигурен, че ще го види, отказваше да играе любимите си игри, късно през нощта слезе в кухнята и вдигна достатъчно шум, та Джон да го завари с бутилка уиски в ръка.

— Как ще я караме така, чичо Роско? — рече Джон и взе бутилката.

— Изпълни последното желание на стареца, покани Рут поне на обяд.

— Чичо Роско…

— Не можеш да си сигурен кога ще дойде любовта, докато не и дадеш възможност.

Джон не възрази. Хвана чичо си за ръка и го поведе към спалнята:

— Хайде, чичо Роско. Сигурно щуротиите през деня доста са те уморили. Легни си.

— Прав си, капнал съм, едва сега го забелязвам. — Остави се Джон да го заведе до леглото и да го завие. — Ако чуеш тези глупави зайци да пеят, Джони, кажи им, че още не съм готов.

Джон се усмихна:

— Добре, ще им кажа. Лека нощ, чичо.

 

 

В понеделник Джон най-после се срещна с лекаря на чичо си.

— Няма нищо тревожно в състоянието на вашия чичо — каза доктор Райт. — Ако изпълнява предписанията ми, ще изживее отредените му дни. Разбира се, трябва да се има предвид и възрастта. На тези години винаги може да се случи нещо непредвидено.

Джон благодари и си тръгна. Вече не се тревожеше толкова за чичо си, но не мажеше обаче да забрави старата легенда за зайците.

След посещението при доктора смяташе да продължи с празничните покупки. Мина покрай училището на Рут. Не нарочно, разбира се. Озова се пред високите обковани врати на двора. Всичко беше точно така, както си го спомняше от едно време — старомодна мрачна сграда от петдесетте години с обширна морава отпред. Даде си сметка, че в Тупело открива още едно нещо, което не бе намерил в Сиатъл — връзката между минало и настояще.

Надигна се на пръсти, за да потърси Рут с поглед. Глупости! Беше два и половина, Рут сигурно още бе в класната стая.

Върна се в колата. Пусна радиото и си затананика тихичко. Елвис Пресли пееше „Тъжна Коледа“.

Запали колата. Внезапно осъзна, че не отива в търговския център, а завива към училището. Усмихна се. Отиваше да види Рут. Не знаеше какво ще й каже, но все ще измисли нещо. В крайна сметка бе Коледа. Можеше да отиде и просто да каже „Весела Коледа, госпожице Мобли“. Все пак тя беше приятелка на чичо му.