Пеги Уеб
Хитрините на чичо Роско (6)

Шеста глава

Беше събота около девет вечерта. Чичо Роско и Джон играеха в хола морски шах, когато чуха рева на Хенри. Джон, учуден, вдигна глава:

— Какво му става пък сега на това магаре?

— Сигурно ще вали. Знаеш го, винаги преди буря реве като бесен.

— Но прогнозата по радиото е за хубаво време.

— Да върви по дяволите прогнозата! Хенри не я признава, неговата винаги е по-точна — отговори му старецът с лукава усмивка и извика: — Охо, много си разсеян. Улучих те! Май в Сиатъл съвсем си забравил как се играе. Поне в морския шах не можеш да се мериш с Рут.

— Стига с твоята Рут! Не беше доволен и като опаковах подаръците.

— Трябваше да я повикам. Щеше да ги опакова както трябва, а ти — нищо не направи! Да знаеш, Рут умее всичко. А колко е умна само! Казах ли ти за наградата, която получи в училището?

— Да, чичо Роско, вече за трети път тази вечер. Внимавай, сега ти ще вземеш да объркаш играта…

Ревът на Хенри стана нетърпим. Джон дръпна пердетата, сякаш това щеше да заглуши рева му.

— Нещо става с това магаре.

— Бесен е, че не му позволи да участва в училищното представление. Нали знаеш как обича да го гиздят, а и обожава Рут.

За нищо на света Джон не би казал на чичо си, че и той харесва Рут. Нещо повече, въпреки здравия разум, май бе на път да се влюби… За него обаче любовта и бракът бяха загубена работа, а той не бе от тези, които губят. Това, на което се научи в Сиатъл, бе да побеждава, да побеждава винаги… Чичо му трябваше да се прости с тази си идея.

Хенри ревеше като пощръклял. Явно не беше свикнал да страда мълчаливо. Най-накрая Джон не издържа:

— Отивам да видя какво му става.

Чичо Роско го изпрати с лукава усмивка.

Джон се върна след петнадесетина минути, раздърпан и намръщен.

— Пощурял е. Хвърля къчове като откачен, върти очи и реве, без да спира. Никога не съм го виждал такъв.

Старецът помълча малко и каза:

— Опитай да го успокоиш някак си. Може и корем да го боли…

— Ама той не ме оставя дори да го доближа!

— То се е видяло, ще извикам Рут. Тя ще се справи с него, сигурен съм.

— Виж какво, чичо! И аз мога да се справя с едно пощръкляло магаре. Плюс това, вече е късно, трябва да си лягаш. Ако Хенри не спре, ще се обадя на ветеринаря.

 

 

Рут вече си лягаше, когато телефонът звънна. Вдигна неохотно слушалката, но като чу гласа на чичо Роско, направо се изплаши.

— Случило ли се е нещо, чичо Роско?

— Всичко ще се оправи, ако дойдеш, Рут.

— Какво, да не си болен?

— Ами, всъщност нищо особено ми няма… Но ще се почувствам много по-добре, ако те видя.

Рут погледна часовника. Беше девет и половина. Ако не беше нещо сериозно, хич не й се искаше отново да се сблъсква с Джон Дейвис.

— А Джон къде е? — попита предпазливо.

— В обора.

— По това време?

— Рут, моля те, трябва да дойдеш веднага. Хенри е побеснял, хвърля къчове наляво и надясно, а Джон не може да се оправи с него.

Рут въздъхна с облекчение. Слава богу, с чичо Роско всичко беше наред. Усмихна се:

— Чичо Роско, знаеш, че бих дошла по всяко време, ако имаш нужда от мен, но мисля, че Джон ще се справи с едно магаре.

— Май вече не ме обичаш, Рут.

— Това си е чисто изнудване, чичо Роско. Няма да стане.

— По дяволите! Ако не дойдеш веднага, проваляш целия ми план. Тогава вече ще ми стане толкова зле, че наистина ще се разболея. Даже и ще престана да се храня.

Рут се замисли. Не биваше да разочарова милия старец, независимо какво бе намислил. Ще отиде във фермата, пък каквото ще да става…

— Добре, тръгвам — отсече тя.

Докато се обличаше, си даде сметка, че тревогата за чичо Роско не бе единственото, което я накара да излезе в мразовитата вечер. Искаше й се да види Джон. Да види своя принц още веднъж, поне за миг…

Никога не бе си представяла любовта такава — да си щастлива, че само зърваш мъжа, когото обичаш, дори и да знаеш, че той не те обича.

След двадесетина минути беше вече във фермата. Чичо Роско я чакаше в хола.

— Е, кажи сега, какво му е на Хенри?

— Лук.

— Какъв лук?

— Ами, нали знаеш колко го мрази. — Рут кимна и той продължи: — А аз оставих цяла връзка в яслите му. И оттогава не е млъкнал.

— За бога, чичо Роско, защо го направи?

Всъщност Рут знаеше отговора — чичо Роско ги сватосваше, това беше повече от ясно. Възмути се от себе си, като си помисли само колко лесно се съгласи да дойде. Каква глупачка беше!

— Хайде, хайде! Още като видях как се гледате с Джон, всичко ми стана ясно. Бяхте като две гълъбчета в плевника… Та вие сте създадени един за друг!

— Ти пък, чичо Роско! Какви ги измисляш само… — Рут се засмя, старецът също. След малко обаче Рут стана сериозна. Приближи стола си до неговия. Беше й трудно да започне: — Виж какво, чичо Роско, Джон не ме обича, дори не ме харесва. Мисля, че си има приятелка в Сиатъл… — Гласът й затрепери. Дори и любовта не й даваше право да обсъжда личния живот на Джон.

— А ти, Рут, ти обичаш ли го?

Въпросът я свари неподготвена. Дали да не излъже… Знаеше как ще свърши тази нейна любов. Джон ще се прибере в Сиатъл, а тя, с разбито сърце, ще се върне към всекидневието си.

— Да. Обичам го. — Лъжата не бе в нейната природа.

— Той няма друга жена, Рут. Ще ти разкажа една история…

Старецът й разказа за Сюзан и за баща му. Джон беше виждал само лошата страна на брака. Затова изглеждаше такъв — малко груб, рязък, недоверчив към жените, но чичо Роско познаваше племенника си, та нали той го беше отгледал.

Когато старецът приключи, Рут се наведе и го целуна по бузата:

— Време е да си лягаш, чичо Роско.

— А ти къде отиваш?

— В обора. Налага се да укротявам два звяра.

 

 

Джон не чу Рут да влиза. Хенри хвърляше къчове и ревеше така, все едно го гонеха всички демони на ада. Беше направо пощръклял.

— Спокойно, момчето ми, спокойно… — Джон направи отчаян опит да го приближи, но беше невъзможно. Хенри се задърпа и зарева още повече.

— Хайде, Хенри, дай да видим какво ти е.

— Аз знам — прозвуча спокойният глас на Рут.

Джон рязко се обърна и се взря в нея с невярващи очи. Тя стоеше на вратата, осветена от процеждащата се лунна светлина като някоя фея… Вълни на щастие заляха Джон. Имаше чувството, че ще полети.

— Какво правиш тук? — попита, като се съвзе.

— Повика ме чичо Роско.

Стояха един до друг, вцепенени от напрежение. Само страхът пречеше на Рут да извика „Обичам те“, а Джон бе изпълнен с такъв копнеж, че едва се сдържаше да не я прегърне.

Ревът на Хенри ги изтръгна от унеса. Рут тръгна към магарето, но Джон я сграбчи за раменете:

— Внимавай какво правиш! Ще те ритне! Не виждаш ли, че е побеснял?

— От лука е. Хенри не понася лук, а чичо Роско е оставил цяла връзка в яслите му.

— По дяволите! Знаех си, че е негова работа. Пази се, аз ще го махна.

— Джони, внимавай! Няма да понеса, ако нещо ти се случи — нежно го погали по бузата тя.

Джон не се и опита да отърве. Бе онемял. Никога досега докосването на жена не го бе карало да се чувства така. Искаше му се целият свят да изчезне. Да останат само с Рут, с уханието на парфюма й във вълшебната топлина на плевника. Да, беше влюбен. Влюбен, въпреки принципите си, въпреки годините, през които бе отричал съществуването на любовта. Бе допуснал тази нежна жена, с мека кожа и невинна усмивка, да завладее сърцето му. Изведнъж се уплаши. Можеше да се оправя с всякакви криминални случаи, с какви ли не заплетени дела, а изглежда, с любовта не бе в състояние.

— Нищо няма да ми направи Хенри! — Тонът му отново стана рязък. Отблъсна Рут и отиде при магарето.

— Хенри, стой мирен. Ще го махна този лук.

Усетило заповеднически тон, магарето се поуспокои. Джон излезе навън. Можеше и да не се върне. Едно спасително бягство. Мъдро дори. В неговия живот нямаше място за любов, а сега, когато се беше случило, не знаеше какво да прави.

Джон вдигна поглед към небето, сякаш отговор можеха да му дадат звездите. Не, не можеше да избяга. Искаше да се потопи в сладостна омая и да забрави всичко.

Влезе обратно в плевника. Наведена над магарето, Рут му говореше кротко и го чешеше зад ушите. Джон си представи как този кадифен глас му шепне любовни слова и въздъхна.

— Джони, ти ли си? — Рут бавно се извърна. Гледа го известно време с грейнали очи и мила усмивка. Сякаш го поглъщаше с поглед. После тръгна към него. Притисна се към широките му гърди и нежно го прегърна.

— О, Джони, не знам какво щях да правя, ако нещо ти се беше случило…

Джон обви с ръце тънката й талия. Отчаяно искаше да повярва на думите й, да забрави терзаещите го съмнения. Но недоверието в него не изчезваше така лесно:

— Няма защо да се притесняваш.

— Джони. — Рут отново го погали. Ръцете й бяха топли и меки. Очите й грееха. — Не усещаш ли какво става? Нима не виждаш?! — Погали с пръсти устните му. — Обичам те, Джони! Боях се, не исках да ти го казвам, особено като знам какво си мислиш за мен…

— Откъде знаеш какво чувствам? Та самият аз…

Не беше и сънувал, че отново ще повярва в любовта, но Рут бе възвърнала вярата му. Чувствата напираха в него. Той не искаше да ги показва, но едва се сдържаше да не я вдигне на ръце и да я занесе в сеното…

Все пак… Тя можеше да владее чувствата му, но не и разума. Погледна я. Надеждата, която струеше от очите й, почти го заслепи.

— Не очаквам нищо от теб. Не е нужно да казваш нищо, но аз трябваше да бъда честна. Обичам те, Джони. Не исках това да се случва, но… аз се влюбих в теб.

— Не вярвам само на думи.

— Ела! — Тя хвана ръката му и го поведе.

— Къде отиваме?

— Горе… — Заизкачва се тя по стълбата. — Обичам те, Джони, и ще ти дам най-голямото доказателство — ще ти подаря себе си.

Това е клопка, трескаво го предупреждаваше разумът, но сърцето не искаше да го слуша. Нека бъде страст, любопитство, всичко друго, само не и любов.

Мълчаливо я последва по стълбата.