Пеги Уеб
Хитрините на чичо Роско (4)

Четвърта глава

Чичо Роско спря до вратата на хамбара и си пое дъх. По дяволите, та туй сърце не му позволяваше и къса разходка из двора. Премигна два-три пъти от тъмнината. Когато отвори очи, съзря Рут и Джон прегърнати плътно, косата й разпръсната по рамото му — коса като узряла ръж — а ръката на Джон на педя от лицето й.

Старецът почти подскочи от радост. Не че се опитваше да ги сватосва, въобще не… Нямаше особено високо мнение за брака. Като се сети само за този мошеник — мъжа на сестра си — само как се отнасяше с нея! А и самият той не бе намерил съвършената жена, която да стане негова съпруга. Но Рут и Джон бяха нещо различно. Джон беше синът, който никога не бе имал, а Рут му беше като дъщеря. Наистина, за него нямаше други по-скъпи същества.

Дано съдбата помогне да се обикнат! Сега, като си помисли, имаше две-три нещица, които и той можеше да направи, за да помогне на съдбата…

Първо обаче трябваше да остави на природата да си свърши работата…

Чичо Роско се промъкна тихо в хамбара и седна в тъмнината на един дънер.

 

 

Джон докосна с върха на пръстите си косата на Рут и дръпна ръката си, като че ли беше наелектризирана.

— Не е нужно, Рут.

— Какво не е нужно? — Тя повдигна глава и го погледна.

Джон смъкна ръцете й от кръста си и се отдръпна.

— Не желая фалшиво съчувствие.

— Фалшиво? Наистина ли мислиш, че е фалшиво?

— Ако не е, значи много добре е изиграно. — Джон бутна вратата на обора и тръгна към Хенри. Старото магаре се дръпна към стената, опули очи и здравата зарева.

Очакванията на чичо Роско май не се оправдаваха. По дяволите, та даже и Хенри разбираше, че Джон се държи като глупак. Надигна се от пъна и тръгна към тях. Джон и Рут се стреснаха от заплашителната фигура, която се движеше към тях в тъмното.

— Искрено се надявам старото магаре да те ритне, където трябва, Джони!

Двамата изглеждаха като виновни деца, хванати да бъркат в буркана със сладко.

— Да го вземат мътните! Като бях на твоите години не пропусках да ухажвам красиви жени като Рут, още повече, че тя не те отблъсква. — Чичо Роско спря и погледна Рут в очите. — На теб сигурно щеше да ти бъде приятно да пофлиртуваме малко, а Рут?

— Чичо Роско! — възкликна тя.

— И двамата грешите! — Джон свирепо изгледа чичо си и отмести гневни очи към Рут.

Тя усети как пламва цялата. Оправи косата си и се обърна към стената. Не, няма да позволи Джон Дейвис да я вижда притеснена от чувствата си. О, Коледа започваше нещо да не й харесва — прекалено много изненади криеше. И май че най-голямата беше тя самата. На тридесет години е, а не познава добре дори себе си. Единственото, което наистина знаеше, бе, че има нужда от Джон Дейвис. Нищо, че беше такъв сухар и никога не се усмихваше, и му беше чужда думата „джентълменство“… Господи, само ако можеше да я зърне отнякъде баща й, би се обърнал в гроба. Та той беше истински джентълмен, фин и мил човек, който никога не би обидил дама.

— Май ще е по-добре да почакам отвън, докато вие запрегнете каруцата — каза тя и се запъти към вратата.

Декемврийският вятър я освежи и тя се опита да възвърне хладнокръвието си.

— Изчезвай оттук, Рут Мобли! — измърмори сама на себе си. — Връщай се вкъщи, докато още можеш.

Упорството й обаче я накара да остане. Тя беше дошла да украси коледната елха и щеше да остане докато я украси, каквото и да направеше Джон Дейвис.

— Готово. — Гласът на Джон, идващ откъм обора, я стресна.

— Добре тогава, да тръгваме. — Рут дори не го погледна. Дано от чистия въздух да й беше дошъл ума в главата.

Тримата потеглиха да търсят елха. Чичо Роско, седнал в каруцата, шеговито подвикваше на магарето, а Джон и Рут вървяха гордо от двете му страни, като се пазеха да не би случайно да се погледнат.

— Как мислиш, Хенри, какво ли става с нашите пиленца? Защо вече не си чуруликат? Като ги видях в плевника, веднага се досетих, че нещо става, а сега какво — държат се все едно никога не са се виждали. Господи, та животът е прекалено кратък, за да го пилеем! Щуротии!

— Май ти си този, който прави щуротии, чичо Роско. — При други обстоятелства Джон сигурно би се смял на приказките на чичо си, но сега хич не му беше до смях. Чуваше истини, при които би предпочел да замълчи.

— Прав е Джон — додаде и Рут. — Трябва да се засрамиш от думите си, чичо Роско.

— Да се засрамя от думите си ли?! А, не, единствено се срамувам за Джони. Когато бях на неговите години, въобще не изпусках такива сладки момичета като теб.

Ако Джон не познаваше по-добре чичо си, щеше да помисли, че е оглупял от възрастта. Но не, мисълта на чичо Роско беше ясна и остра, каквато винаги е била. Само езикът му бе станал малко по-груб…

— Добре се забавляваме, нали Хенри? — засмя се старецът. Хенри се закова посред пътя, обърна се и изрева в отговор.

— Виждаш ли, съгласен е. — Чичо Роско подръпна юздите и Хенри пое отново по пътя. — С Божия помощ, по Коледа животните проговарят. И казват истината, да знаеш.

На Джон му стана ясно, че тази разходка няма да свърши скоро.

Рут веднага откри три чудесни елхички, всяка една от които можеше да се превърне в прекрасно коледно дърво. Чичо Роско ги отхвърли — едната била хилава, другата пък много гъста, а третата просто не му била симпатична. Джон също съгледа цяла полянка с прекрасни елхички, но чичо Роско и тях подмина с пренебрежение.

Джон разбра, че ако не предприеме нещо, чичо му ще продължи да ги разиграва.

— Стига, чичо Роско! Омръзна ми — каза Джон след час лутане. — Ще отсека една елха и си тръгваме. Човек на твоите години трябва по това време да си почива.

Джон взе триона. Чувстваше нужда от физическо усилие, за да се освободи от гнева. Не се сърдеше нито на стареца, нито на Рут. Сърдеше се на себе си. Това не беше онзи Джон Дейвис, който познаваше от Сиатъл — циник при всякакви обстоятелства и пълен господар на себе си. Този Юг съвсем го беше променил. Истинският Джон Дейвис трябваше сега да седи в кантората си и безпристрастно да се надсмива над света около себе си. А той какво? Не можеше да се оправи с осемдесетгодишния си чичо, да не говорим за собствената му съдба.

Зад гърба му чичо Роско и Хенри, без съмнение, злословеха по негов адрес.

Поеха обратно към къщи. Джон се почувства добре, дори развеселен. Изморителното ходене го сгря и той си съблече пуловера. Студеният вятър го освежаваше приятно. Погледна крадешком Рут. Разходката също й се беше отразила добре — изглеждаше ведра и спокойна. И много привлекателна… Слава богу, че вече бе възвърнала контрола над себе си.

— Ще внеса елхата, за да я украсите, а ние с Хенри отиваме в обора — каза Джон.

Чичо Роско не възрази. И Рут не каза нищо. Чувствайки се победител, Джон им обърна гръб, остави елхата в хола и се накани да излезе.

— Готово, чичо Роско. А сега можеш да донесеш играчките.

Роско седна в креслото. Старите му кости изпукаха. Избърса чело с ръка и изпъшка:

— Да-а. Тази разходка май доста ме измори.

— Добре ли си, чичо Роско? — Рут хвана ръката му.

— Да, скъпа. Просто имам нужда от малко почивка. Вие двамата ще се оправите и без мен. — Чичо Роско намигна на племенника си.

Джон побесня. Беше в състояние да изяде чичо си с подметките. Старецът прехапа устни, за да не се разсмее.

— Ще ти помогна да си легнеш.

Джон буквално повлече чичо си нагоре към спалнята. Събу му обувките, съблече го, погледна го загрижено и попита:

— Да извикам ли лекар?

— Не е от сърцето, Джони, от възрастта е. Остави ме на мира. Върви да украсите коледната елха. Забавлявайте се.

— Не се преструваш, нали? Мисли му само, ако е така. Горко ти…

— Да лъжа навръх Коледа?! Да не съм луд! Та нали чакам нощна шапчица от Дядо Коледа?!

На излизане Джон оправи завивките му.

— Извинявай, чичо Роско, но ти си изморен. Почини си сега и се опитай да поспиш.

Чичо Роско извика след него:

— И внимавай с елхичката ми! Нека Рут ти покаже как да я украсиш.

 

 

— Как е той?

— Всичко е наред, просто се е уморил.

— Слава Богу. — Рут премести поглед към елхата. — А сега да донеса играчките.

— Ако искаш, можеш да си тръгнеш и сам ще се справя.

Рут трепна. Е, не че я молеше на колене да остане, но пък не й показваше и вратата. Значи нещо се беше променило от сутринта. Все пак имаше някаква надежда за него. А и за нея…

— Ще остана. — Погледна го право в очите. За миг й се стори, че потъва в дълбокия му поглед. Искаше й се мигът да продължи вечно… Едва успя да промълви: — Исках да кажа… Винаги съм помагала на чичо Роско да украсяваме елхата. Ето вече шест години…

— И аз мога да украсявам елхи. — Джон стоеше облегнат на вратата.

— Нима? — Гърлото на Рут пресъхна. Стана й горещо. Май тя бе тази, която трябваше да си легне. Представи си изведнаж, че лежи гола до Джон. Впитите джинси и леко влажната фланелка го правеха много сексапилен. Погледът й се плъзна по мъжествените му гърди. Почувства непреодолим копнеж.

— Разбира се, че мога! — Джон се изправи и Рут за миг реши, че ей сега ще я докосне.

— Сигурно ме мислиш за дяволско изчадие, Рут. Но и аз съм расъл в нормално семейство. — Очите му помръкнаха. — Поне за два дена.

— Какво е станало?

Джон я гледаше, без да я вижда. Погледът му блуждаеше някъде над нея.

— Какво има Джони? Какво не е наред?

Джон се усмихна, но някак насила.

— Прави каквото искаш, Рут. Можеш да украсиш елхата, можеш да си тръгнеш… Моля те само, не безпокой чичо Роско, той си почива. — Излезе бързо и хлопна вратата.

— Джони, почакай! — извика тя, но той не я чу.