Пеги Уеб
Хитрините на чичо Роско (3)

Трета глава

Треперейки като лист, Рут едва се държеше на крака. Наистина, тя мечтаеше за ласки, за любов и нежност, но какво всъщност се бе случило?

Освен тракането на стария стенен часовник, в кухнята беше тихо като в църква. Защо Джон мълчеше? Защо не кажеше поне дума? Бе му обърнала гръб и месеше тестото. Какво ли можеше да й каже? В хубава каша се беше забъркала, мислейки си, че може да се разбере с такъв като Джон Дейвис. Та той бе над нейната категория, много над…

Всъщност, за какво бе дошла тук тази сутрин? Наистина, беше опитала да убеди сама себе си, че идва да се извини. Но това, нека да бъде честна пред себе си, беше само повод. Когато видя Джон в кухнята, сърцето й бясно заби. И сега, месейки тестото, все едно живота й зависеше от това, тя вдигна ръка и несъзнателно докосна устните си.

Целувката му бе вълшебна, изгаряща! Всичко, от което сега имаше нужда, бе да се свие в някой тих ъгъл и да изживее отново случилото се вълшебство, да осмисли прекрасните чувства, пробудили се у нея в прегръдката на Джон. Какво ставаше с госпожица Рут Мобли — непристъпната учителка? Нали трябваше да чака своя принц?

Значи бе лъгала себе си, това е. Решила бе, че има нужда от тих, състрадателен и нежен мъж — точно като баща й, а се остави да бъде увлечена от първия безсърдечен, циничен тиранин, който я докосна. Нищо чудно, че още не се е омъжила. Просто не бе търсила, където трябва. Необходимо е било да надникне зад непристъпните врати на надменните градски адвокати и да намери циника с особено чувство за хумор, който успя да я подлуди за броени часове.

— Цял ден ли ще месиш това тесто, Рут? Няма ли да направиш закуската? Останах с впечатлението, че искаш да ни изненадаш с нещо по-така.

Подскочи от гласа му. Толкова беше потънала в мислите си, че не бе усетила неговото приближаване.

Стоеше до нея. Усещаше силното му присъствие и това я караше да се чувства странно.

— Не се учудвам, че сте толкова гладен — усмихна му се през рамо спокойно и закачливо. „Изглежда — помисли, поразена от спокойствието си, — имам талант, трябвало е да стана актриса“. — Мъж, който полага толкова усилия, за да наплаши една бедна беззащитна учителка, сигурно трябва да се храни добре.

— Не бих ви нарекъл беззащитна.

Не се ли чувстваше известна несигурност в гласа му? Все пак, може и да излезе на глава с Джон Дейвис, ако запази самообладание.

Засмя се:

— Бисквитите ще станат ей сега. Защо не сложиш масата за закуска? Прибори за трима, разбира се.

Джон се разтревожи. Какво излизаше? Нима толкова лесно можеше да му се качи на главата? Сюзан беше същата — златиста коса, невинност, излъчваща се от цялото й същество, и блестящи сини очи, на които не можеше да устои.

Прерови шкафовете и извади прибори. Имаше най-после какво да прави с ръцете си, освен да прегръща и целува Рут. Тази жена някак си беше успяла да пробие неговата толкова години изграждана защитна обвивка и да стигне до сърцето му. Чувстваше как кръвта кипи във вените му. Нима това бе той, стоманеният Джон Дейвис, „Ястреба“?

Не, това е невъзможно! Навярно не тя беше разпалила чувствата му. Сигурно е от магията, която витаеше над тази земя, над фермата на чичо Роско. Това омайно кътче винаги му е действало някак особено. А може би не е толкова безчувствен, колкото си мислеше. Навярно погребаните дълбоко в него чувства сега се възраждаха.

Обърна се и погледна Рут Мобли. Всъщност тя не беше класически тип красавица. Или поне не като другите жени, които познаваше. Чертите на лицето й не представляваха нещо особено. Устата й бе твърде голяма, носът — леко вирнат, а сините й очи — като всички други сини очи на света. Но в Рут имаше нещо, което грабваше сърцето. Топлина и нежност, които не можеш да опишеш, но можеш да почувстваш. Нещо, което караше мъжете да искат да я докоснат, да я притежават.

Джон бързо пропъди тези мисли от главата си. Не вярваше в чудеса. За него митът за любовта и брака вече не съществуваше. Собственият му баща ги бе напуснал само два дена след раждането му. Ето и чичо Роско — този мъдър мъж — не беше се женил никога. Сигурно си имаше причина. А всичките тези безбройни разводи — партньорът му беше специалист по бракоразводни дела и Джон се беше наслушал на ужасии, които сложиха своя отпечатък върху представите му за брака.

Не, Рут Мобли можеше и да разпали страстта му, но нямаше да промени неговите възгледи. Погледна я за последен път и се зае с масата.

— Ако не го виждаха собствените ми очи, нямаше да повярвам! — възкликна чичо Роско.

Джон и Рут вдигнаха поглед. Не го бяха чули да влиза. Той стоеше на прага и ги гледаше. Бялата коса обграждаше кръглото му лице и всяка бръчица сякаш се смееше.

— Явно съм живял праведно и небесата ми изпращат награда. Най-любимите ми хора са в собствената ми кухня и ми сервират закуската. — Седна и взе вилицата. — Кога ще стане тази закуска? Умирам от глад!

— Ей сега — каза Рут и въздъхна с облекчение. Вече не бяха сами. Сложи бисквити и бъркани яйца в чинията на чичо Роско и седна до него.

Джон, намръщен като буреносен облак, се настани в другия край на масата. Добре, че дойде чичо Роско. Чувстваше се като помилван престъпник.

— Рут се отби на закуска — съобщи без нужда.

— Виждам, Джони. — Чичо Роско намигна на Рут.

Джон знаеше какви мисли се въртят в главата на чичо му, но сега не му беше до това. Искаше само да се овладее и да закусва спокойно. А след това Рут Мобли ще си тръгне и той ще се погрижи да не се връща повече. Явно и него оплиташе в мрежите си.

— Бисквити, Джони? — Рут му подаваше бисквитите с усмивка на светица.

„Сега пък Джони. Господи!“ Взе си три, промърморвайки едно „Благодаря“, и потъна в мълчание. Да си мисли, каквото си иска. Беше го нарекла вече грубиян и жалък нещастник, нека да прибави още нещо към списъка си. Надяваше се да го стори и да стои настрана.

Рут и чичо Роско започнаха оживен разговор за Коледа. Гласовете им минаваха покрай ушите на Джон, който седеше навъсен срещу тях.

— Джони, ей, Джони!

Викът го стресна. Вдигна глава и видя чичо Роско и Рут, вперили погледи в него.

— Каза ли нещо, чичо Роско?

— Казах, че Рут ще ни помогне да украсим елхата. Нали е много мило от нейна страна.

— Ах, да, благодаря, Рут, но мисля, че ще се оправим и сами. — Джон се опита да бъде любезен заради чичо си. Искаше му се обаче да стане, да сграбчи Рут и да изкрещи: „Махай се, докато и двамата не сме се предали“.

— Помагам на чичо Роско за елхата от шест години. Ще бъде разочарован, ако не му помогна и тази.

— Ама че си и ти! — Чичо Роско се изправи на старите си крака и се обърна към своя племенник. — Вие двамата ще отидете до плевника и ще доведете стария Хенри до каруцата, докато аз си взема пуловера.

— Чичо Роско, не мисля, че ти… — Чичо Роско излезе от кухнята, преди Джон да довърши изречението си. А на всичко отгоре се и подсмихваше.

Рут стана да разтреби масата.

— Джон, ако не ти се идва, разбирам. Сигурно си изморен от пътуването.

— Не, уморен съм от препирни с един упорит старец и също толкова непреклонна жена. Възрастта извинява чичо Роско, но не и теб.

С две чинии от китайски порцелан в ръце, Рут се извърна и го погледна. Беше толкова ядосана, че с удоволствие би ги запратила по него. Но едно от нещата, на които майка й я беше научила, бяха добрите обноски. Бе й казвала и как да се държи с мъжете, но този урок явно бе отишъл на вятъра. Майка й и баща й имаха прекрасен брак. „Омъжи се за мъж като баща ти — беше повтаряла Сара Мобли с поучителен тон. — Знай, че човек като Уейд няма да те изостави никога.“

Дори сега, когато й се искаше да строиш чиниите в главата му, Рут се чувстваше привлечена по странен начин от Джон Дейвис. Гледаше устните му, тези устни, които можеха да бъдат и жестоки, и нежни. Стисна чиниите така, че кокалчетата на пръстите й побеляха. „Господ да ми е на помощ“ — тихичко се помоли тя.

— Обичта е моето извинение. Знаеш ли, много държа на чичо ти, Джони.

Джон почувства как волята му отстъпва пред кроткото й достойнство. Може ли да е толкова чистосърдечна? Нима инстинктите му, които така добре го предпазваха в Сиатъл, не действаха тук?

— Повечето хора прекарват Коледа със семействата си — каза сдържано.

— Нямам семейство.

Очите на Рут се напълниха със сълзи. Извърна се настрана да ги скрие.

Джон почувства огромно желание да я притисне до гърдите си и да я успокои. Това бе необичайно за него и го смути. Беше противопоказно. Трябваше да се стегне от разнежването.

— Имах чудесно семейство — продължи Рут, — но мама почина при пътна катастрофа, когато бях на двадесет и три, а татко непрекъснато боледуваше след нейната смърт, докато една бронхопневмония не го довърши.

— Съжалявам.

Рут го погледна невярващо — той наистина съжаляваше. Това сигурно бе първата човешка дума, казана от него, откакто се запознаха.

— Хей! — отхвърли тъжните спомени тя. — Ама какво стоим още тук? Трябваше да замъкнем Хенри до каруцата, нали? — Хвана го за ръката и го задърпа. — Хайде!

Развълнуван като тийнейджър, Джон пак се запъти към плевника, но този път държеше за ръка жена, която можеше да обърне живота му наопаки. Разкъсваха го противоречиви чувства. Искаше да избяга от това омагьосано място, да се върне в своя задъхан свят — света на Сиатъл. Но копнееше да почувства още веднъж Рут в прегръдките си, да опита нейната сладост…

Явно плевникът ставаше опасно място за него. Рут пусна ръката му и отвори вратата. Хенри изрева за поздрав. Когато Джон се реши да влезе, завари Рут да чеше магарето зад ушите.

— Как си днес, миличък? Липсвах ли ти? — потупваше го по гърба тя. — Виж се на какво приличаш! Като че ли не си магаре, а охранено прасе.

— Хенри не обича непознати. — Джон взе хамута от стената и приближи.

— О, ние с Хенри сме добри приятели! — усмихна се Рут.

Слънчевите лъчи, които се процеждаха през пролуките, играеха в косите й. Няколко секунди Джон не можа да откъсне поглед от нея. Наистина бе очарователна.

Чу се шум и бала слама падна на земята. Джон се сепна. Погледна през прозореца. Сърцето и разумът му водеха борба и той не знаеше коя страна ще надделее. Приближи се колебливо — сякаш невидими нишки го теглеха към Рут и не можеше да им устои.

— Значи… сте омагьосали и чичо ми, и магарето му.

— Сега в магьосничество ли ме обвинявате, господин адвокат?

Усмивката й беше предишната, но сърцето й биеше толкова лудо, че тя се уплаши да не би Джон да чуе ударите му. Той беше прекрасен, прекрасен и решителен. Господи, какво да прави сега? Ако пак я целуне, ще изглежда пълна глупачка. Огледа се. Вдиша упойващия аромат на сеното и почти усети гъдел.

— Не се безпокой, Рут. Отдавна съм се отказал от идеята да се търкалям в сеното.

Лицето й пламна. Джон беше прочел мислите й!

— Не се тревожа — прошепна Рут и прокара нервно език по устните си.

Джон беше извън себе си. По дяволите тези нейни сини очи! Не виждаше ли тя колко малко му трябваше да я сграбчи?! С огромно усилие на волята се отдалечи. Ароматът на билки, лъхащ от нея, го съблазняваше, а топлината на тялото й го замайваше.

„Тя е просто една жена“, повтаряше си той, но не можеше да убеди себе си. Рут Мобли имаше особено излъчване. Караше го да си мисли за старомодни неща като любов, истина и нежност.

Но, по дяволите, въобразяваше си. Та той се беше срещал очи в очи със същото зло, беше го изпитал на гърба си. Не, няма да й се остави…

Погледна сърдито към Рут и каза:

— Толкова ли си сигурна, че не си разочарована, Рут?

Тялото й се изпъна като струна и тя вдигна ръка. Въздухът се раздвижи и Джон почти усети плесницата. Чакаше, мислейки си, че това ще е добро доказателство за артистичния талант на Рут.

Но когато ръката й го докосна, не беше плесница, а милувка, нежна като ангелски крила.

— О, Джони, колко ли страдаш!

— Да страдам?!

Той се хвана с една ръка за вратата, а другата напъха в джоба си. Още веднъж беше загубил контрол след нейното докосване. Това не биваше да се случва пак.

— Да, разбирам те — нежно прокара пръсти по лицето му тя. — Чичо Роско ми разказа легендата за зайците… И, че ги е чул. — Обви с ръце кръста му.

— Толкова съжалявам, Джони, наистина, толкова съжалявам — каза тихо и отпусна глава на гърдите му.

Сърцето му щеше да изхвръкне. Чувстваше, как неистово тупти до нежната буза на гърдите му. Нямаше съмнение, тя бе вещица и го бе омагьосала.