Пеги Уеб
Хитрините на чичо Роско (2)

Втора глава

Още преди да напусне фермата, Рут почувства известна вина. Бе позволила емоциите й да вземат връх. Беше само гостенка, а наприказва такива ужасни неща на Джон Дейвис. Макар че несъмнено беше права! Как можа той да я вземе за такава… И все пак, не трябваше да обижда племенника на чичо Роско. Налагаше се да се извини… За момент се поколеба дали да не се върне, но прецени, че беше доста късно, време за вечеря. При това вкъщи я чакаха диктовките на учениците й и милион неща, които трябваше да свърши около коледните празници. По-добре ще е да го отложи за утре… Естествено, не защото се боеше…

Когато се прибра в малкото си жилище, Рут вече бе решила как да постъпи. Следващият ден беше събота и не учеха. Нищо не й пречеше да се отбие във фермата и да помогне на чичо Роско да украсят елхата. Така щеше да намери повод да се извини на Джон.

 

 

Джон стана призори. Все още сънен и уморен от полета, той се запъти към спалнята на чичо си. Открехна вратата и надникна вътре. Старецът спеше спокойно и леко похъркваше. Джон се усмихна и затвори. Чичо Роско бе изкарал и тази нощ.

Джон реши да не отлага срещата с лекуващия лекар на чичо си. „Старият мотор прави понякога засечки“, шеговито му беше обяснил състоянието си старият човек, но той бе длъжен да поговори с доктора. После трябваше да сложи в ред сделките на стареца. От опит знаеше, че това съвсем не беше лесна работа.

Прибра се в стаята и се облече за закуска. Застана до прозореца и погледна навън. Старият хамбар на хълма приличаше на дрипав просяк.

Гледката го върна назад във времето. Отново се почувства на дванадесет години… Беше се излегнал по корем върху сеното и усещаше приятен гъдел. Лятното слънце даряваше с щедра топлина земята. Наоколо прехвърчаха гълъби и търсеха зърна от царевица в меката пръст…

Джон реши да се разходи из фермата преди закуска. Пое по тясната пътека и се озова до обора. От яслите се обади старото магаре.

— Здравей, Хенри! — поздрави го той. За миг понечи да спре и да го почеше зад ушите, както правеше някога, но отмина, обмисляйки напрегнато въпросите, които днес му предстоеше да решава.

Влезе в плевника. Стълбите изскърцаха под краката му. Легна по корем на площадката и погледа надолу към фермата. Тук, от високото, всичко изглеждаше дребно и незначително — самата къща, даже огромните вековни дъбове около нея.

Открай време плевникът бе любимото му място. Като малък точно така си представяше рая — високо място, от което светът на простосмъртните изглежда безкрайно малък и незначителен. Майка му се е превърнала на ангел и усмихнато кръжи над него. Въображението му се развихри и той видя чичо Роско да се възнася към небето, като се смееше щастливо.

Видението се задържа за миг, но здравият му разум го върна на земята. „Не ставай глупав! Просто това място те омагьосва“ — си каза раздразнен той.

Измъкна се от плевника и видя очуканата кола на Рут Мобли. Какво ли пък искаше сега? Смяташе, че вчера й бе показал недвусмислено отношението си. Рут слезе от колата и прекоси двора. Походката й беше грациозна. Стройните й крака привличаха погледа. Косата й блестеше на утринното слънце.

Сърцето му трепна. Момчешките спомени отлетяха и той отново се превърна в двадесет и девет годишен мъж. Макар че бе започнал да печели слава като един от добрите адвокати в Сиатъл, все още си оставаше идеалист…

Беше срещнал Сюзан Крамър на улицата. Слънцето блестеше и в нейните коси. Най-свежата, най-обаятелната жена, която Джон някога бе виждал. Едва запознали се и той се влюби безумно. Твърде късно разбра обаче, че нейната невинност е поза, а нежността й — лицемерие. Изпратили я бяха от канцеларията на окръжния прокурор, за да измъкне подробности по делото „Държавата срещу Меткинс“…

Джон поизтупа сламата от дрехите си и се отправи към къщата. Нямаше да позволи на Рут Мобли със сладката си усмивчица и невинен поглед да мъти главата на чичо му!

Завари я в кухнята. Завързала престилка, тя вече месеше тесто. Явно не беше чула влизането му, защото продължи да си тананика коледна песничка.

— Винаги ли идвате неканена, госпожице Мобли?

Гласът му я накара да подскочи. Лицето й беше зачервено като блузата, с която бе облечена.

— Ох, стреснахте ме! — усмихна се лъчезарно тя.

Би било чудесно, ако не я подозираше в задни помисли. След Сюзан бе имал много жени с мамещи усмивки, чиито имена даже не помнеше. Хитри вещици!

— Не ви чух да влизате, Джон.

„А, вече станах Джон? Явно тактиката се променя.“

— Не отговорихте на въпроса ми, госпожице.

Още руменина изби по страните й, но усмивката не изчезна.

— Това кръстосан разпит ли е, господин адвокат?

— Трябва да ви е ясно, че няма лесно да ме отклоните от темата, госпожице Мобли!

— Имам ключ. Ако реша да изненадам чичо Роско с нещо по-специално, си отключвам сама. Смятах да направя курабийки.

— Пътят към чековата книжка на мъжа минава през стомаха, така ли е, госпожице Мобли?

В сините й очи проблесна мълния. Бавно избърса ръцете си и тръгна към него. Джон видя, че бузата й е изцапана с брашно. Преди седем години би посегнал да я изчисти. Сега я гледаше спокойно. Дали щеше да устои на изкушението, което ароматът на бисквити възбуждаше в него? Рут Мобли приближи съвсем. Ясно се виждаха капчиците пот над горната й устна. Кой знае защо, това го разсея. Чудеше се как да реагира, но Рут го изпревари:

— Вие сте ми симпатичен, Джон.

— Запазете комплиментите си за някой, който ще ги оцени.

— Виждам, че думата „приятелство“ ви е чужда!

— Я не ме будалкайте, госпожице Мобли! Сбъркали сте адреса!

Рут понечи да каже нещо, но отстъпи крачка назад. Джон забеляза как се опитва да сподави гнева си.

— Не съм дошла да се караме. — Тя го погледна с надежда, но лицето му остана непроменено. Продължаваше да я фиксира с пронизващите си очи, заради които в съда го наричаха „Ястреба“. — Дойдох да ви се извиня — каза тя.

— Приемам извиненията ви.

Тя бе очаквала, че недоразумението ще се изглади. Докато караше към фермата си мислеше, че вчера Джон просто е бил уморен и поизнервен от дългото пътуване. Но явно грешеше. Днес Джон се държеше още по-недостъпно и предизвикателно. За миг си помисли, че трябва да си тръгне и да не идва повече при чичо Роско, докато племенникът му не отпътува за Сиатъл. Отпъди бързо тази мисъл. Това означаваше да избяга, а не можеше да изостави стареца около коледните празници. Чувстваше, че му е нужна, както и той на нея.

Рут се взираше изпитателно в навъсения мъж. Майка й би нарекла поведението й нахално. Може би заради дрехите изглеждаше по-млад… Бе сменил костюма с джинси и пуловер. Косата му беше гарвановочерна, а сивеещите кичури му придаваха особен чар.

Рут забеляза, че по пуловера му се бяха залепили сламки. Усмихна се. Джон Дейвис се бе търкалял в сламата. Приближи се до него и посегна да махне сламките. Черните очи на Джон заискриха гневно. Хвана ръката й и каза:

— Не е нужно да стигате толкова далеч в извиненията си, госпожице Мобли! Не мога така лесно да бъда очарован!

Лицето й пламна. Господи, той си въобразяваше, че се опитва да го съблазни, и то точно в кухнята на чичо Роско!

Въпреки студенината в очите на Джон, Рут почувства, че по тялото й се разлива топлина. Сякаш ръката му я изгаряше. Помисли си, че трябва да се отдръпне, но не намери сили да го стори.

— Исках само… — заекна тя. Навлажни устни и прошепна: — Имахте сламки…

— Сламки?

Джон се почувства като глупак. Държеше Рут Мобли за ръката, а я обвиняваше в нечисти намерения. Бързо я пусна и изчисти полепналите сламки от пуловера си. Рут отстъпи крачка.

— Бях при магарето на чичо Роско.

— А, сега разбирам! — избухна Рут във весел смях. — Почти бях готова да се обзаложа, че сте се търкалял в сламата.

За свое учудване, Джон също се разсмя, ала след миг отново стана мрачен. Сети се за женското коварство. Трябваше да внимава. С невинността си, тази жена беше много опасна. Налагаше се да я стресне.

— Да се потъркалям в сламата? Звучи доста обещаващо… Не крия, идеята ми се понрави. — Джон я хвана за ръка. — Защо не се поразходим до плевника, госпожице Мобли?

Усмивката й се стопи. Джон почти съжали за това, но нямаше да позволи чувствата да обсебят разума му.

Рут го гледаше с широко отворени очи. Ако се преструваше, то значи беше дяволски добра артистка.

— Навярно се шегувате… — промълви най-сетне тя.

— Защо не пробвате? — Джон се наведе към нея. Изглежда бе улучил оръжието, с което можеше да отстрани учителката-златотърсачка. — От време на време имам нужда от жена. — Оглеждаше я, сякаш бе решил да й плати. — Да не губим излишно време, госпожице!

— Да дойда с вас в плевника… Вие дори не знаете малкото ми име!

— За мен имената са без значение. Важно е удоволствието!

Тя помълча малко, очите й блеснаха и изрече тържествено:

— Казвам се Рут.

Още веднъж Джон се възхити от самообладанието й. Явно беше подценил Рут Мобли. Оказа се костелив орех. За момент се почувства объркан. Не беше свикнал да греши в преценките си. Само веднъж бе позволил на интуицията си да го подведе. Беше се натъкнал на парадокс — крехката учителка бе въоръжена с воля на диктатор и достойнство на кралица.

— Рут… — Гласът му прозвуча тихо и подкупващо. Да съблазниш жена не беше кой знае колко трудно! Игра като всяка друга. А той умееше добре да играе! — Струва ми се, че няма да ни навреди, ако опитаме, преди да тръгнем към плевника.

Той сложи ръка на рамото й, а с другата повдигна брадичката й.

Рут не трепна. Издаде я само червенината, която се разля по лицето й.

— Ако смятате, че така ще ме прогоните, грешите!

— Никога не греша! Поне не по отношение на противниците си, особено ако са жени. — Джон я погали нежно. Направи го някак несъзнателно. Кожата на Рут бе мека, ухаеше на билки. Сочните й устни възбуждаха желание да ги целунеш. Фатална комбинация, помисли си Джон и не обърна внимание на тръпките, които преминаха по тялото му. Притисна я до себе си. Прокара бавно пръст по устните й. Усети топлината им и почти забрави, че всъщност това беше само игра.

— Ще прекараме добре заедно, Рут.

Топлият й дъх беше единственият отговор.

— Иска ми се да те схрускам цялата! — Сърцето му туптеше лудо.

Рут стоеше мълчалива и само дъхът й пареше лицето му. Джон усети как нещо в него се преобърна и я сграбчи. От устните й се изтръгна тих вик на изненада и Джон усети как тялото й се напрегна. За момент изпита чувство на вина, но връщане назад нямаше. Трябваше да всее страх в душата на Рут Мобли.

Целувката му бе изкусна, но лишена от страст. Тактика, изпитана отдавна в многобройни приключения.

Чувстваше, че съпротивата й отслабва. Тялото й се отпусна и тя се притисна към него. Стиснатите устни се разтвориха.

Засега тактиката му успяваше. Рут не можеше да му избяга толкова лесно. Джон продължи играта, опиянен от лесната победа.

Внезапно и с изумление той осъзна, че беше станал жертва на собствената си игра. В душата му се пробудиха дълбоко заспали чувства. Стъписан, Джон си даде сметка, че пръстите му нежно галеха копринената коса на Рут. Бавно потъваше в необятното море на опиянението и само чудо би могло да го спаси. И чудото беше Рут. Погали го нежно по бузата и леко го отблъсна. Когато го погледна, очите й блестяха като звезди.

— Чудесен отговор на моите извинения, Джон! — каза тя тихо. — Но трябва да приготвя закуската.

Като омагьосан той я проследи как се приближи до масата и отново се захвана с тестото.