Пеги Уеб
Хитрините на чичо Роско (1)

Първа глава

— Джони, нали ще си дойдеш за Коледа?

Джон Дейвис не отговори веднага. Постави ръка върху слушалката и плъзна поглед по купищата папки на бюрото си. Бяха криминални дела, които трябваше да проучи. Погледна през прозореца. Обзет от празнична треска, Сиатъл блестеше в ярки светлини, накичен с елхи и лъскави играчки. Джон не обичаше да се разнежва, нито пък разполагаше с излишно време за празничните покупки, които вълнуваха повечето хора около Коледа.

— Няма да мога, чичо Роско… Вече ти обясних защо. Подготвям много важно дело.

Трябваше да прояви внимание. Все пак чичо Роско беше на осемдесет, а Джон бе единственият му роднина.

— Хайде де! Винаги съм смятал, че млад мъж като теб — хубав, елегантен, преуспяващ, е свободен да прави това, което пожелае.

— Знаеш колко искам да те видя…

— Ами! Ако толкова искаше, отдавна да си дошъл.

Джон се почувства малко неудобно, макар винаги да се бе старал да не пренебрегва чичо си. Обаждаше се два пъти седмично. По негово нареждане, секретарката изпращаше подаръци за всеки рожден ден и за Коледа. Освен това, помощникът във фермата на чичо Роско се грижеше добре за него.

— На Коледа ще ти се обадя и обещавам да ти погостувам по-дълго. Какво ще кажеш?

— Струва ми се, че слушам някой обигран градски адвокат да говори снизходително на стария си оглупял чичо. Както и да е, по Коледа може да е твърде късно.

— Късно за какво?

— За мен. Чух зайците да пеят миналата нощ, Джони.

Джон застина. Отдавна бе изоставил детските си фантазии за любов, надежда и вяра. Ала легендата за зайците беше още жива.

В главата му нахлуха откъслечни спомени. Беше едва на осем, когато веднъж се върна от училище и видя, че къщата е пълна с непознати хора, в строги официални дрехи. Застанал на прага, той неразбиращо гледаше как изнасяха майка му.

Чичо Роско, братът на майка му, го извика настрана.

— Тя чу зайците да пеят, синко. Снощи, когато натрупа снегът, ме извика и ми каза, че се събрали на поляната пред къщи и й изпели песента си.

Джон бе прекалено уплашен, за да задава въпроси. Сгуши се до чичо Роско и погледна към празното легло на майка си. Та нали сутринта, макар и болна, го бе изпратила на училище…

— Зайците знаят кога някой ще умре, Джони — каза чичо му. — Щом удари последният час, те идват в къщата на умиращия и изпяват своята прощална песен. Бог е дарил тези плахи създания с глас, който може да чуе само някой, който умира. — Чичо Роско го притисна до себе си. — Не се тревожи, Джони, всичко ще бъде наред! Аз ще се грижа за теб.

Потънал в спомени, Джон продължаваше да стиска телефонната слушалка. Тогава се пренесе в къщата на чичо Роско. Той го научи да играе футбол, помагаше му да пише домашните си по математика, бдеше до леглото му, когато беше болен… Бе седнал на първия ред, когато Джон получи дипломата си от Вандербилдския юридически университет. Сега бе негов ред да се погрижи за чичо си.

— Не се тревожи, чичо Роско. Пристигам!

— Бях сигурен, че ще си дойдеш, Джони!

 

 

— Ти си на ход, чичо Роско.

Черният пул на стареца прескочи двата червени пула на Рут Мобли.

— Хе, хе, пак ще те победя! — възкликна той и я потупа по коляното. — Готви се за здрав пердах!

— Ти винаги ме побеждаваш. Но почакай, някой ден ще си го върна тъпкано.

Колко приятни бяха игрите с чичо Роско, си помисли Рут. Разбира се, той не й беше истински чичо. Запознаха се преди шест години, когато тя бе довела второкласниците си да пеят в залата на кметството по случай Празника на труда. Станаха добри приятели и започнаха да играят редовно морски шах.

— Кога пристига племенникът ти? — попита Рут и погледна часовника си.

— Мисля, че някъде към пет, но може ли да се разчита на самолетите?

— Сигурен ли си, че не искаш да го посрещнем на летището? Ако не се чувстваш добре, ще отида сама.

— Стой кротко и нека да си довършим играта. Той ще наеме кола. Пък може и да искам да го изненадам.

— Надявам се, че обича изненадите.

Рут продължи играта, но мислите й бяха насочени към племенника. Чудесно щеше да е, ако поне малко приличаше на чичо си. Тя обичаше новите запознанства и очакваше с нетърпение Джон Дейвис.

Колата пристигна, точно когато привършваха играта. Чичо Роско присви очи срещу късното следобедно слънце и рече:

— Обзалагам се, че е той. Винаги е обичал луксозни коли. В негов стил е да наеме най-голямата, която намери на летището.

Черният линкълн паркира под дъба и Рут видя да слиза строен чернокос мъж. Беше изключително привлекателен.

Съжали, че не се е преоблякла. Беше с дрехите, с които сутринта отиде на работа — спортни обувки, вълнена пола и пуловер. От друга страна, не искаше да изглежда, че отдава голямо значение на случая. Не че имаше нещо против мъжете. Напротив. Вярваше, че някъде един принц я чака — щедър, сърдечен, чувствителен — почти като нейния баща. Това, което не разбираше, бе защо все още не я е открил.

Джон Дейвис се появи на верандата и тя разбра, че това е най-красивият мъж, когото е срещала през живота си. Широкоплещест и строен, той се движеше с грацията на атлет. Всъщност, както знаеше от чичо Роско, той беше един от най-добрите адвокати криминалисти в Сиатъл.

Рут пооправи косата си. Жалко, че не се сети по-рано! Вече беше късно. Джон се качваше по стълбите. Той трябваше да я приеме такава, каквато е. Тридесетгодишна учителка, неомъжена, мълчалива и незабележима.

Джон Дейвис се огледа, спря на последното стъпало и Рут беше убедена, че и той изпитва същото, което тя самата чувстваше всеки път, когато прекрачваше прага на фермата — спокойствие.

Красивата къща, скрита сред старите дъбове, изпълваше човек с блаженство и душевен мир.

— Рут, защо не отидеш да му отвориш — подкани я чичо Роско.

— Аз ли? Та аз не го познавам…

— И аз съм го забравил. Май не съм го виждал от четири години!

„Как може да не посети този мил старец!“, помисли си Рут възмутено. Сви устни, но в съзнанието й изплува съветът на майка й: „Не съди прибързано за хората, Рут. Никога не знаеш какво му е на другия“.

Когато отвори вратата, възмущението й се беше изпарило.

— Здравейте. Вие сигурно сте Джон Дейвис…

Трябваше да признае, че умееше да се владее. Изобщо не се смути, когато му отвори непознат човек.

— А вие сте…

— Рут Мобли, приятелка на чичо ви. — Отвори широко вратата и го покани: — Влезте.

— Влизай, стари разбойнико, и дай да те прегърна! — провикна се чичо Роско. Взе от масата очилата и ги сложи на носа си. Огледа племенника си от глава до пети, сините му очи светнаха закачливо. — Боже, какво са направили с теб в този град! Косата ти е започнала да сивее. На твоите години! Срамота! Трябва да ти кажа, че до шестдесет години не съм имал бял косъм на главата си.

Джон се усмихна и отиде да прегърне чичо си.

— Как си, чичо Роско?

— На седемдесет беше по-добре, но и на осемдесет не е толкова лошо, като му свикнеш. Ама най-добре се чувствах, когато бях на твоите години — на тридесет и шест жените се лепяха по мен като мухи на мед.

— Виждам, че годините не са се отразили на духа ти!

— Нямам време за празни приказки. Сядай на канапето, Джони! Рут, ти също! Искам да се запознаете.

Джон Дейвис погледна Рут и усмивката му се стопи. На лицето му се появи маска на любезно безразличие. Рут се почувства неловко. Мислеше, че умее да се държи на положение с всеки, даже с известни адвокати, които проявяват слабост към луксозни лимузини. Но в погледа на този мъж нещо я накара да потръпва.

— Всъщност, време е да си тръгвам — обърна се тя към чичо Роско.

— Много мило от ваша страна, че наглеждате чичо ми, госпожице Мобли. — Джон Дейвис недвусмислено подсказваше, че може да си тръгва.

— Да ме наглежда? Хей, момче, ти за какво ме имаш? С Рут играхме морски шах и аз я напердаших яко.

Рут се засмя и Джон погледна чичо си. „Какво, по дяволите, става тук?“ Всъщност, чичо Роско съвсем не изглеждаше да е на смъртно легло, а що се отнасяше до Рут Мобли… Огледа я внимателно, както би сторил с прокурора в съда. Човек е длъжен да познава противника си. Едва ли щеше да е трудно да разгадае играта й.

— Я сядайте и двамата, че свят ми се завива от вас! — сгълча ги чичо Роско.

Рут седна на единия край на канапето, а Джон на другия. Беше същото канапе, което чичо му държеше във всекидневната от тридесет години, макар червените рози на дамаската да бяха станали розови… За миг Джон изпита носталгия… Сякаш времето се бе върнало назад и отново бе на осем години. Особено усещане. Явно този затънтен провинциален край му влияеше зле. Смяташе, че годините, прекарани в Сиатъл, са го излекували от детската сантименталност. Трябваше да внимава. Беше претрупан с дела. Не можеше да си позволи да се размеква.

— Така е по-добре! — Чичо Роско стана и ставите му изпукаха. — Ще ви донеса малко курабийки.

— Ще ти помогна, чичо Роско — скочи Рут.

— Стой мирна и прави компания на моя племенник. Когато стана толкова стар, че да не мога да отида до кухнята за курабийки, отписвай ме!

Рут и Джон проследиха с поглед стареца, който затътри крака към кухнята. После Джон обърна очи към нея. Наистина изглеждаше добре — свежа и жизнена. Точно от типа жени, на които не бива да се доверяваш.

— Не ви задържам, госпожице Мобли…

— Господин Дейвис! — Бузите на Рут пламнаха. — Не знам в каква среда се движите в Сиатъл, но ние в Тулело сме свикнали на добри обноски. Не ми харесва да ми показват вратата — погледна го предизвикателно тя.

— Нима така го възприехте? — попита изненадан Джон и си помисли: „Жена с характер!“.

— Да не говорим, че къщата не е ваша.

— Така е, не е моя. Принадлежи на един старец, когото лесно можете да подведете, госпожице Мобли.

— Дано не ви чуе чичо Роско.

— Чичо Роско?

— Така му казвам.

— Защо?

— Защо ли… — Рут се почувства объркана. Сините й очи се разшириха. Джон си даде сметка, че не беше забелязал досега цвета им. — Харесвам го, навярно затова го наричам чичо Роско. Господин Блейк е твърде официално, а ние сме близки приятели.

— Колко близки?

— За какво намеквате? — Рут усети, че лицето й пламва.

— А какво да си помисля? Една млада, предполагам необвързана жена… Или не сте сама в играта?

Рут скочи като ужилена. Ръцете й трепереха. Рядко й се случваше да излезе от кожата си.

— Господин Дейвис, не съм срещала по-отвратителен човек от вас! Като си помисля само, че ви очаквах с нетърпение…

— Трудно ми е да повярвам в добрите ви намерения. Познавам и тъмната страна на човешката природа, пък и чичо ми е доста заможен…

— Вие сте по-скоро долен човек, отколкото отвратителен, господин Дейвис. Жалка твар! Ако не се боях, че ще обидя чичо Роско, щях да си взема шоколадовите курабийки и веднага да си тръгна. Не искам даже да ги опитвате!

— Ако това ви успокоява, няма да хапна и троха от вашите шоколадови курабии! — усмихна се кисело той.

— Главата ми не го побира! Племенникът на чичо Роско — такъв отвратителен тип! Кажете на чичо си, че трябва да тръгвам. — Рут стана и се запъти към вратата. Закани се с пръст, като че ли Джон беше един от учениците й. — И да не сте посмял да го тормозите с гадните си подозрения!

— Оставете на мен да се погрижа за него, госпожице Мобли.

— Няма да го оставя в ръцете ви, господин Дейвис! Той е мой приятел. Скоро ще се върна, бъдете сигурен!

Рут Мобли вирна глава и излезе. Джон погледна през прозореца. Видя я да се качва в колата и след миг да потегля. Колата беше стара и очукана. Нямаше съмнение, че чичо Роско бе лесна плячка за жена като нея. Един самотен беззащитен старец на прага на смъртта. От днес нататък той ще поеме грижата такива като Рут Мобли да не се навъртат около чичо Роско!

— Къде е Рут? — старецът се появи на вратата с чиния шоколадови курабийки.

— Наложи й се да си тръгне. Помоли да я извиниш.

— Рут не би си тръгнала, без да ме прегърне за довиждане!

— Трябвало да направи някакви покупки. — Джон не хареса нотките на разочарование в гласа на чичо си. — За Коледа, предполагам… Знаеш, предпразнична суетня…

— Трябва да измисля какво да си подаря за Коледа. Най-добре е нощна шапчица — главата ми изстива, докато спя.

— Аз ще ти я подаря, чичо Роско.

— Ш-ш-т, не искам да ми казваш. Знаеш, че обичам изненадите! — Роско остави чинията на масата и се отпусна на стола. — Вземи си курабийка. Чудесни са, вече изядох шест!

Бисквитките наистина изглеждаха апетитно — хрупкави, покрити с шоколад и много орехи. Джон почувства глад. От сутринта не беше слагал троха в устата си. Погледна курабийките със съжаление и рече:

— Не, благодаря, чичо Роско, не съм гладен.