Филис Халдърсън
Незабравима Коледа (6)

Шеста глава

Ноел прекара дълга и изнурителна нощ. В съня си се бореше с чудовища, които я плашеха с тайнствеността си. Ако паметта й се възстанови, ще си отиде вкъщи… Но тя си беше вкъщи! Краткото време, което живя в дома на Аби, го бе превърнало в неин дом. А самата Аби бе обикнала като майка… Ако се възстанови паметта й, ще научи името си… Но тя си имаше име — Ноел Санта — и то й прилягаше чудесно. Чувстваше се, изглеждаше и се държеше така, сякаш винаги я бяха наричали Ноел… Но ако се възстанови паметта й, ще узнае как е живяла досега…

При тази мисъл започваше кошмарът. Ами ако амнезията я предпазваше именно от спомена за начина, по който е живяла? Дали не й се беше случило нещо, което не е могла или не е искала да преживее? Ами ако, както предполагаше Грег, тя има обичан съпруг или любим, който я чака да се върне?

С тази мисъл тя се събуди, потънала в пот, като се мъчеше да поеме въздух. Не искаше този безименен съпруг, чието лице не можеше да си представи. Искаше Грег!

Това беше безотговорно от нейна страна. Познаваше го само от четири дни! Никой разумен човек не би жертвал целия си изминал живот, за да принадлежи на човек, когото познава от стотина часа!

Но тя имаше намерение да направи точно това. Да изостави миналото и да заживее с бъдещето. Грег я беше нарекъл свое откритие. Те се бяха срещнали случайно. Като че ли съдбата се беше намесила, за да ги събере. Затова сега, когато той предложи да дадат гласност на случая, за да търсят решение, Ноел изпита странно нежелание.

Когато се събуди след кошмарната нощ, душевните терзания й тежаха, но тя вече твърдо беше взела решение. Трябваше да си намери работа.

Лекарите бяха сигурни, че паметта й ще се възстанови след време, но засега нямаше признаци за това. Очевидно амнезията не беше кратковременно явление и не можеше да се очаква хората да се грижат за нея, докато намери сама себе си или докато някой я потърси. Това може да продължи месеци, дори години!

Всъщност тя не знаеше дали иска да бъде открита.

Час по-късно, облечена с пола и блуза на Бевин Ремингтън, Ноел закуси набързо, наметна едно жълто сако и излезе.

От вчерашната мъгла нямаше и следа. На ярката слънчева светлина тя усети как настроението й се повишава. Въздухът беше свеж и Ноел се насочи към западната част на града. След около четири пресечки спря пред заведение за бързо хранене. Обявата за търсене на персонал все още висеше на прозореца. Бе я виждала няколко пъти, тъй като Грег и на отиване, и на връщане към полицейското управление минаваше с колата си по този път. Не знаеше дали може да върши работата, за която търсеха хора, но смяташе, че може да се научи. Тъй като щеше да ходи пеша до работата и обратно, мястото беше удобно, защото беше близо.

Влезе и попита за управителя. Момичето от касата се провикна към кухнята:

— Хей, Джо! Търсят те.

Появи се млад мъж, който я измери с поглед.

— Здравей, с какво мога да ти помогна?

— Кандидатствам за работата.

— Наистина ли? — изненада се той.

Ноел се сети, че е трябвало да облече нещо по-обикновено. Дрехите на Бевин бяха скъпи и не отиваше с такова облекло да се разнасят сандвичи в квартална закусвалня. Тя обаче го увери, че наистина иска да започне работа.

— А имаш ли някакъв опит?

Това я смути. Не знаеше дали е работила нещо подобно.

— Ами… аз… — „О, дявол да го вземе! Не може да е чак толкова трудно. Ще се справя!“ — помисли си тя. — Ами… малко. Възприемам бързо. Ще се справя.

Той се поколеба. Очевидно не й повярва, но помисли и кимна.

— Добре, и без това няма друг кандидат. Свободното място е за смяната от четири следобед до полунощ. Ще ти плащам минимална заплата. Ще бъде ли проблем за теб, че ще работиш вечер?

Не бе помислила, че може да се наложи да работи нощем и да се прибира по тъмно, но работата й беше необходима.

— Не, всичко е наред.

— Изчакай секунда да ти дам да напишеш молба. Можеш да седнеш, за да ти е по-удобно. Имаш ли осигурителна книжка?

О, Господи! Затова не беше помислила. Не можеше да работи без осигурителна книжка, а не знаеше дали е имала такава…

— Да, имам, но я изгубих — въздъхна тя. Джо трепна и Ноел бързо продължи: — Подала съм документи за нова, само че докато я издадат, ще мине известно време. Не може ли…

— Значи искаш да работиш без осигуровка — каза той спокойно. — А как ще съм сигурен, че няма да ме хванат?

— Защо ще те хващат? — примигна тя.

— Е, я не се прави на наивна — намръщи се нетърпеливо той. — Да не си преоблечен инспектор?

Господи! Беше по-трудно, отколкото си го представяше. Явно наистина не беше от престъпния свят, щом не можеше да измисли дори една що-годе приемлива лъжа, за да я приемат на работа на доверие без социална осигуровка. Може би ако му кажеше истината, щеше да й повярва повече…

— Не, не съм инспектор. Всъщност, не знам коя съм. Изглежда са ме нападнали в парка „Златна врата“ преди пет дни и… — Тя му разказа цялата история. Накрая с отчаяние го помоли: — Виж, необходима ми е тази работа. Ако искаш, провери в полицията, щом не ми вярваш.

Той я разглеждаше намръщено, но накрая измърмори:

— Почакай тук — и изчезна зад вратата. Докато чакаше да се върне, Ноел се разходи из помещението.

— Дълга и широка ще е да те проверявам и да се разправям с ченгетата — каза той. — На мен ми трябва човек спешно, така че ще те взема, обаче ще променим договора. Ще ти плащам на ръка и няма да получаваш допълнително възнаграждение. Ясно ли е?

О, да, беше съвсем ясно, макар че не разбра откъде знае. Той искаше да каже, че тя няма да фигурира във ведомостта. Така си спестяваше парите за социални осигуровки и данъци.

За съжаление нямаше избор и трябваше да приеме условията. След като излезе от закусвалнята, Ноел се поразходи наоколо, за да опознае квартала и да се порадва на коледната атмосфера. През прозорците на почти всички къщи се виждаха елхи и някъде дори бяха запалени лампички по тях, макар да беше сутрин. В голяма част от дворовете до вратите имаше дървени фигури на Дядо Коледа и сцени от Рождество. Дърветата и храстите все още зеленееха, а камелиите цъфтяха в бяло и розово. Времето беше по-скоро пролетно, отколкото зимно и за Ноел беше трудно да приеме, че коледният празник наближава.

Дали това не означаваше, че обикновено е прекарвала Коледа някъде, където има сняг? Или може би се дължеше на традиционното свързване на този празник със снега?

Ноел се прибра към обяд. Грег я посрещна ядосан.

— Къде, по дяволите, ходиш?

Беше я видял, скрит зад дантеленото перде. Тя не очакваше да го намери в къщата на Аби, пък и никога не беше го чувала да се изразява така.

— Аз… бях излязла — обърка се тя.

— Защо не ми каза, че ще излизаш?

Той й говореше като на непослушно дете, което се е измъкнало без разрешение от къщи, и това я възмути.

— Не знаех, че трябва да искам разрешение, за да се разходя!

— Не се опитвай да хитруваш! Не е необходимо разрешение, но мисля, че все пак ми дължиш известно уважение. Изплаших се! Когато дойдох тук, не намерих и следа от теб. Помислих, че паметта ти се е върнала и си си отишла, че си се загубила, че те е блъснала кола, че…

Той се боеше за нея! Защо не се досети веднага, вместо да…

Тя почти прелетя през стаята и се хвърли в обятията му. Грег я прегърна силно и скри лице в чувствената извивка на врата й, което предизвика у нея тръпка на удоволствие.

Бе облечен в джинси и пуловер и можеше да се притисне към него, без да се бои за екипировката му.

— Ноел, никога повече не прави така — прошепна той. — Знам, че скоро ще те загубя, но трябва поне да знам, че си добре. Недей да изчезваш така!

Тя сключи ръце около врата му и го целуна.

— О, скъпи! Никога няма да го правя.

— Можеш и да го направиш. Не знаеш как ще реагираш, когато си спомниш коя си и откъде си. Моля те, обещай ми, че когато това се случи, независимо как ще се чувстваш, дори и ако в живота ти има друг мъж, или ако нещо те тревожи, ще дойдеш при мен и ще ми кажеш.

Отчаяно се нуждаеше от уверенията й и тя се почувства едновременно щастлива и тъжна. Той я обичаше! Ако не беше така, нямаше да се тревожи от това, че не знае къде е. Но дали нямаше да му донесе мъка вместо щастие? Дали нямаше да е по-добре да се премести да живее някъде другаде? Например да помоли да я настанят в общежитие, докато започне да се издържа самостоятелно.

Тази мисъл я смути. Да остави Грег? Никога… Или поне докато не разбере, че той не иска да я вижда. Защо да не бъдат щастливи поне докато паметта й се възвърне?

Всеки в този живот трябва сам да направи своя избор. И тя реши — избира Грег. Ноел прекара пръсти през косата му.

— Разбира се, че обещавам — прошепна тя. — Никога няма да си тръгна, без да ти кажа поне довиждане. Не бих те изоставила, освен ако нещо не ме принуди да го направя.

— Ти разбираш, че трябва да сме готови за изпитания, нали? — предупреди я той.

— Знам, но съм уверена, че не съм свързана с друг. Ако имаше нещо такова, не бих могла да го забравя напълно. Така, както съм сигурна, че нищо не би могло да ме накара да забравя теб…

В този момент устните му докоснаха нейните и повече не я интересуваше какво се е случило в миналото. Интересуваше я онова, което ставаше сега. След няколко секунди те се отдръпнаха един от друг и Грег въздъхна:

— Всъщност аз бях дошъл да те поканя на обяд — рече той. — Направил съм омлет, а когато се прибрах сутринта, купих сладкиш с боровинки.

— Усещам вкуса на боровинки. Как бих могла да откажа!

Един час по-късно, докато допиваха втората чашка кафе, Грег взе ръката й и я целуна.

— Освободил съм се за две вечери. Какво ще кажеш, ако те поканя да се разходим с влакчето до кея „Фишерман“? Това е истинска туристическа атракция. Можем да се разходим по плажа, да ядем раци, да разгледаме старите къщи. После ще вечеряме в един от рибните ресторанти…

— Моля те, Грег. — Ноел повдигна ръка, за да го спре. — Няма защо да ме убеждаваш. Звучи прекрасно, но не мога да дойда. Довечера съм на работа.

— Какво? — примигна той.

Ноел не искаше да му отказва, но нямаше друга възможност.

— Казах, че не мога да дойда с теб. Довечера съм на работа.

— На работа ли? — Той изглеждаше напълно объркан и тя се досети, че не му беше казала нищо за сутрешната си уговорка.

— О, скъпи, извинявай! Така ме изплаши, когато се прибрах, че не можах да ти разкажа къде бях. През няколко пресечки оттук има закусвалня и аз кандидатствах там за работа. Започвам довечера.

Той се опита да запази спокойствие.

— Какво значи довечера?

— Ще работя от четири следобед до полунощ.

Учудването му се замени с ярост.

— Да не си си загубила ума?! Как смяташ да се прибираш посред нощ?

Тази мисъл плашеше и нея, но не искаше той да разбере.

— Ще си идвам пеша — отвърна тя твърдо. — Съвсем наблизо е.

Изражението на лицето му стана мрачно и твърдо.

— О, не, няма! Не искам и да чувам. Обади се и кажи на управителя, че си се отказала.

В първия момент искаше да му възрази остро, но се въздържа. Той може би мислеше, че има право да й казва какво да прави и какво не, щом се чувстваше отговорен за нея. Може би морално наистина имаше такова право, но Ноел не можеше да приеме подобно отношение. Досега бе научила едно нещо за себе си. Дори и да е била нечия съпруга или любовница, в никакъв случай не е била нечие притежание.

— Грег — рече тя внимателно, като се мъчеше да му обясни, без да го обиди, — разбирам грижата ти за мен и съзнавам, че трябваше да ти кажа предварително за плановете си, но снощи реших, че трябва да си намеря работа. Спомних си, че съм виждала обявата на прозореца на закусвалнята и… побързах да отида, преди друг да е заел мястото.

— Нямаше за какво да бързаш — ядосано отвърна той. — Тази обява виси отдавна. Плащат малко, а условията за работа са лоши — Той млъкна и я изгледа с подозрение. — Я, чакай. Как те наеха? Ами че ти нямаш социална осигуровка, нали? Ноел, да не би да си си спомнила нещо и да не си ми казала?

— Не! — Тя бе ужасена, че той се отнася с такова подозрение към нея. — Не съм си спомнила нищо. Аз, хм… казах на Джо, управителя, че съм загубила осигурителната си книжка, но съм подала молба за нова.

— Не е много умно от твоя страна — каза мрачно Грег. — Сега иди да си обуеш по-удобни обувки и да тръгваме. Ще минем покрай закусвалнята, за да кажеш, че се отказваш от мястото.

Думите му дълбоко я засегнаха. Защо мисли, че може да й нарежда кога и къде може или не може да работи? Дори да е спасил живота й, това не го прави неин господар! Не искаше да се показва неблагодарна. Въздъхна дълбоко и се изправи.

— Грег, решението ми да започна работа не подлежи на обсъждане. На мен са ми нужни пари. Не мога да продължавам да завися от теб и от Аби. — Той отвори уста да каже нещо, но тя бързо продължи: — Може да съм си загубила паметта, но умът ми си е на мястото. Наистина съжалявам, че не мога да дойда с теб, но обещах да се явя на работа в три следобед, за да ме пообучат. И точно това ще направя. — Тя се насочи към вратата, отвори я и пак се обърна към него. — И още нещо. Никога повече не си позволявай да ми казваш, че не ми разрешаваш да правя нещо!

С тези думи тя напусна стаята и затръшна вратата.